Призрачният кораб

4

Март, 2014 г.

Индийския океан

Синкава светкавица озари хоризонта с начупената си чиния. За няколко мига сивкавия мрак, в който се сливаха морето и небето, се разпръсна. Кърт Остин се взря навън от задната част иа един хеликоптер „Сикорски Джейхоук”. Проливният дъжд се лееше безмилостно. Турбуленцията здраво тресеше машината, а под нея се надигаха десетметрови вълни, които мощният вятър сякаш хвърляше отгоре им.

Светкавицата се скри, а Кърт зърна за миг отражението си в стъклотoл Наближаваше четиресет, със сребриста коса и можеше да мине за хубав на подходящо осветление със силната си челюст и остър син поглед. Но подобно камион, използван за работа, а не за показ, по лицето му личаха и годините, и изминатите километри.

Бръчиците около очите му бяха по-дълбоки от на повечето мъже на неговата възраст. По лицето му личаха стари белези от юмручни боеве, катастрофи и други премеждия. Това беше лице на мъж, готов на всичко, решителен и непоклатим. Мъж, който продължаваше там, където дори и машините спираха.

Той настисна бутона за връзка с пилота и погледна напред към приятеля си Джо Дзавала, седнал на мястото на помощник-пилота.

- Нещо?

- Нищо - отвърна Джо.

Кърт и Джо работеха за Националнта агенция за морско и подводно дело, която беше на пряко подчинение на американското правителство и сс занимаваше с морски проучвания и съхраняване на морското наследство. Но точно в момента бяха част от набързо събран спасителен екип, който издирваше няколко загубили се из ужасната буря плавателни съда.

Докато летяха, по радиото припукваше статичен шум, сменян от време на време от скорострелни размени на реплики между Южноафриканската брегова охрана и спасителната група.

- „Сапфир 2“, каква с позицията ви?

- Тук е „Сапфир 2”, имаме контакт с „Безкраен път”. Носи се безпосочно, но изглежда цял. Виждат се четирима души от екипажа. На позиция сме да спуснем кошницата.

- „Разбрано „Сапфир 2”! „Сапфир 3”, докладвайте!

- Връщаме се с трима души. Двама са в хипотермия, третият е стабилен

Бурята връхлетя от югоизток и набра сила, насочвайки се към нос Добра належда По пътя си помете няколко товарни кораба, включително един тристаметров, а после възви на север и се насочи към няколко яхти, които се състезаваха от Дърбан до Австралия.

Яростта на внезапно разразилата сс буря постави на изпитание бреговата охрана. Като видяха, че силите им не стигат, за да се справят с природната стихия, те пратиха сигнал за помощ до всички съдове наблизо, сред които една фрегата на Британския кралски флот, два американски снабдителни кораба и научноизследователският кораб на НАМПД „Кондор“.

На сто километра от „Кондор“ Кърт, Джо и пилотът на хеликоптера наближаваха координатите, които бяха получили. Все още обаче не виждаха нищичко.

- Би трябвало да сме почти над тях - каза Кърт.

- Може яхтата да е потънала - отвърна пилотът.

Кърт не искате да мисли за този вариант. По странно стечение на обстоятелствата познаваше семейството на яхтата, която търсеха. Или поне един член от него.

- Колко гориво ни остава?

- След десет минути сме бинго¹. Това означаваше, ме след десет минути щяха да имат гориво, колкото да се върнат до „Кондор“, тъй че или трябваше да поемат обратно, или да се приводнят и да рискуват самите те да търсят помощ.

- Виж можеш ли да ги направиш повече.

- Насрещният вятър ни разказва играта.

На връщане ще е попътен. Продължавай! - отсече Кърт.

Пилотът млъкна, а Кърт обърна очи към морето.

- Чувам нещо! - провикна се Джо, притиснал слушалките до главата си. - Слабо е, но звучи като сигнал за помощ. Завий надясно, нула-седем-нула.

Хеликоптерът се наклони надясно и след няколко минути Кърт видя килнатият корпус на петдесетметровата яхта. Още се носеше по водата, но кърмата беше натежала и вълните я обливаха постоянно.

- Приближи ни! - нареди Кърт, после плъзна вратата встрани и в кабината влетяха дъжд и вятър.

Имаха лебедка и над сто метра въже, за да качват оце­лелите на борда, само че нямаха кош, така че Кърт щеше да слезе и да ги подхваща един по един. Вече бе навлякъл сбруята и седеше на ръба на кабината.

- Никого не виждам - викна пилотът.

- Може да са се вкопчили отстрани - отвърна Кърт. - Завърти ни от другата страна.

Адреналинът плъзна по вените на Кърт, точно както когато чу от бреговата охрана подробности за повреде­ната яхта.

- Яхтата се казва „Етернет“, съобщават за тежки пробойнн - беше ги уведомил диспечерът. - НАМПД, моля, окажете помощ. Само вие сте близо до тях.

- Потвърждавате ли идентичността на съда? - попита Кърт със съмнение в гласа.

- „Етернет“ - повтори диспечерът, - от Сан Франнис­ко. Седмина на борда, включително Брайън Уестгейт, съ­пругата му и две деца.

Уестгейт, интернет милиардерът, и съпругата му Сиена, стара приятелка на Кърт, а преди години - любовта на живота му. Новината стъписа Кърт, както почти никога не му се бе случвало досега, но той бе от хората, които бързо се окопитват. Възпря всички мисли за миналото и опасенията, че няма да стигнат до яхтата навреме и се съсредоточи върху задачата.

- Включи прожектора, Джо!

Докато хеликоптерът се снишаваше към наклонения плавателен съд, Кърт гледаше с тревога вълните, зали­ващи борда. Добре, че частта откъм кърмата засланяше надпалубните съоръжения.

Джо включи прожекторите и дъждът се превърна в завеса от коси щрихи. Отначало светлината бе ослепяващо ярка, но щом Джо нагласи ъгъла, Кърт видя корпуса по-добре. Мярна нещо оранжево.

- Там! До мостика!

И пилотът го забеляза. Направи маневра, за да приб­лижи машината, а Джо разкопча колана и застана до ле­бедката.

- Това въже не е правено за хора - напомни той на Кьрт.

- Щом може да влачи сонар, ще издържи и хора - от­върна Кърт. - Отпусни!

Джо се колебаеше. Кърт се огледа, прецени позицията си и сам се пресегна и освободи въжето. Преди Джо да успее да го спре, приятелят му вече се спускаше.

Кърт притисна маската към лицето си. изпъна крака право надолу и нахлу във водата през гребена на една огромна вълна. Няколко дълги мига го затискаше странната подводна тишина. Беше успокояващо и омиротворяващо.

После изплува насред бурята.

Вълните бяха подвижни планини, а водата наоколо му кипеше от поройния дьжд.

Кърт се обърна към потъващата яхта и заплува към нея.

Стигна до средната част на яхтата и се пресегна към перилата. Преди да се хване обаче, хлътна в браздата между две вълни. С мъка се задържа на позиция, докато го подхване следващата вълна. Тя почти го изравни с палубата. Този път Кърт бързо се улови за перилата и се качи на борда. Запълзя по наклонения борд и едва успя да удържи на напора на следващата вълна, която се опита да го върне обратно в океана.

Стигна до мостика - прозорците бяха изпочупени. Оранжевото петно, което му бе заприличало на спасителна жилетка, не се виждаше никъде.

- Сиена! - провикна се Кърт, но нямаше смисъл при този силен вятър.

Взря се вътре. По пода плискаше вода, дълбока поне метър. За миг му се стори, че долавя очертанията на тяло, но нямаше никаква светлина и можеше да е какво ли не. Отвори вратата и се озова в кабината.

Яхтата проскърца зловещо. Всичко край Кърт сякаш се движеше. Вдигна ръка и включи прикрепеното към китката си фенерче.

Лъчът се плъзна по водата и миг след това се отрази в стъклената стена зад мостика. Кърт се сети, че бе чел някъде за специалната конструкция на тази яхта. Всички вътрешни стени на горната палуба бяха от акрилно стъкло, уж за да изглежла вътрешността на съда по-просторна. При нужда от уединение, имаше копче, което ги матираше. Поредната вълна заля кораба и Кърт се люшна назад и залитна към стъклената стена. През отворения люк заприижда зеленикава морска вода, която бързо изпълни помещението и около Кърт заплуваха мебели, карти, спасителни жилетки и други непотребни вещи. Кърт с мъка се изправи. Вдигна ръка и лъчът отново заигра по стъклото. Внезапно видя от другата страна лице. Женско, с руса прилепнала коса. До жената се носеше момиченце, също сламенорусо, на не повече от шест или седем години, с отворени, ала отсъстващи очи.

Кърт се спусна към тях, но се блъсна в стъклената преграда.

- Сиена! - провикна се отново.

Не последва отговор.

Нивото на водата се покачваше все по-бързо, вече стигаше почти до гърдите му. Кърт заудря отчаяно я юмрук по стъклото, но като видя, че така няма да се справи, грабна един от столовете, които се носеха край него. Последваха два мощни удара и тъкмо като се подготвяше за третия, яхтата рязко се наклони и водата стигна до брадичката му.

Всеки момент съдът щеше да се преобърне. Знаеше го.

В този момент Кърт усети как ремъците от екипировката се впиват в тялото му и след миг се понесе през водата към изхода.

- Не! - изкрещя Кърт и глътна вода.

Имаше чувство, че го дърпат срещу течението на мощен водопад - толкова мощно беше течението на водата, която нахлуваше през вратата. За един кратък миг отново зърна лицата, но в този момент течението се усили и светът пред очите му стана мътен и зеленикав. Въжето трепна отново и го повлече през вратата. Кърт не успя да се ориентира добре и удари главата си в рамката.

Зашеметен и почти в безсъзнание, той усети, че е вече навън. Внезапно дърпането отслабна, а след това спря напълно. Явно въжето се бе скъсало.

Кърт размаха немощно ръце и крака в опит да плува, но главата му се маеше, а тялото не го слушаше. Потъващата яхта го повлече надолу и Кърт нямаше сили да се съпротивлява на мощния водовъртеж. В главата му имаше само една мисъл - как да оцелее. Вдигна очи нагоре и силната сребриста светлина за малко не го ослепи. А после, като зеницата на великанско око, светлината премигна и изчезна.

¹ Тактически код за изчерпващо се гориво – Бел. пр.