Призрачният кораб

48

Ако бяха чули прямата оценка на лейтенант Брукс за умственото им състояние, Кърт и Джо сигурно щяха да се съгласят. Предвид шансовете за успех, бяха поне напо­ловина ненормални.

За щастие военните им бяха дали няколко неща, с които да увеличат шансовете им за оцеляване.

Кърт и Джо се преоблякоха в бойни костюми, много no-странни от всичко, за което Кърт знаеше. Приличаха повече на неопренови костюми от две части, отколкото на каквото и да било, подходящо за сухоземни акции. Дрехата обаче беше удобна и приятна за носене, макар да очертаваше плътно тялото с изключение на гърдите, бедрата и ръцете, където имаше бронирани подплънки.

- Все едно се готвя за някакъв футуристичен спорт - каза Джо, докато навличаше своя костюм.

Кърт се засмя и прокара длан по материята.

- Странно е на пипане. Като шкурка.

Един от сержантите по персонала от военновъздуш­ните сили, Конърс, им обясни какво представляват об­леклата им.

- Това са тъй наречените „инфилтрационни“ костюми. Момчетата ги наричат хамелеонов камуфлаж. Във външ­ния пласт има двайсет и девет хиляди микросензора. Улавят светлината от околната среда и променят цвета на костюма, така че това зад и около вас да се изрисува по повърхността. Опитайте!

Кърт намери малък прекъсвач и го натисна. След това застана до стената на самолета. Костюмът почти незабав­но се промени от тъмносин в тъмносив. Там, където до десния му крак имаше черна седалка, повърхността по­черня. Зад него пък бе опънат жълт кабел, тъй че напреки на рамото му се появи жълта ивица.

Не беше съвсем невидим, но сякаш се бе боядисал, за да се слива със стената. Само ръцете и лицето му се от­крояваха, но и те щяха да бъдат покрити от ръкавици и качулка, когато стигнеха до целта.

- Невероятно! - възхити се Джо.

- Ако мислите, че работят добре в яркоосветен само­лет - каза сержантът, - почакайте да слезете на терен. Ако не внимавате, ще се изгубите един друг на три метра разстояние.

- А инфрачервените сензори? - попита Кърт.

- Костюмът има охлаждащ генератор - рече Конърс. - Ще неутрализира телесната ви температура за трийсет минути, когато го включите. След това външната част на костюма ще започне да се нагрява и ще изгубите и ин­фрачервената си защита, и хамелеоновите си способности. Оттам насетне ще носите просто много скъпа броня. Много скъпа! Всеки от костюмите струва повече от го­дишните ви заплати.

Кърт изключи костюма си и той си възвърна първона­чалния цвят. Сержантът ги поведе към един рафт с еки­пировка, разгънат от стената на пещероподобния само­лет.

- Ще дишате през тези - каза той и вдигна две устрой­ства, които приличаха на мундщуци.

- Какво му има на въздуха на терена? - попита Джо.

- Дъхът ви не бива да ви издава.

Кърт се подсмихна.

- Казах ти да караш по-леко с лука.

- Какво да се прави? - отвърна Джо. - Падам си по пикантното.

- Не е миризмата - обясни Конърс, - а топлината. Ди­шането изпуска топъл въздух в околната среда, който лесно се засича от скенери. Няма смисъл да се скриете под охлаждащ костюм, ако ще се разхождате със стълбчета пара край себе си. - Той посочи една малка ръчка в предната част на мундщуците. - Завъртете я, когато сте готови да изчезнете. От тогава нататък регулаторът ще смесва студен въздух с всяко ваше издишване и ще го охлажда до околната температура.

- Колко ще трае?

- Докато има въздух в компресорите. Зависи от нивото ви на физическа дейност. Резервоарът е толкова малък, че имате петнайсет, най-много двайсет минути. Погрижете се дотогава да сте минали през външните ограждения.

Кърт и Джо кимнаха.

Последваха оръжията и навигационната екипировка. Сержантът прикрепи нещо като рицарска ръкавица към ръката на Кърт. На нея имаше изпъкнал тъмен екран.

- Стандартен джипиес, картата се движи заедно с теб - обясни Конърс. - Яркостта е по-слаба от тази на свещ. Ще можеш да го разчетеш с очилата си за ношно вижда­не, но никой друг няма да го забележи.

Преминаха към пушките.

И те не приличаха на нищо, с което Кърт някога бе стрелял. Като се има предвид колко много знаеше за ог­нестрелните оръжие, това си беше доста изненадващо.

- Това лазери като от „Стартрек“ ли са? - попита Джо. - Винаги съм искал да си имам.

Конърс се подсмихна.

- Електромагнитни пушки. Напълно безшумни и точ­ни до един километър. Стрелят с железни куршуми, не с оловни, тъй че са по-смъртоносни и пробивната им мощ е по-голяма. А понеже на изискват барут, пълнител със стандартни размери побира петдесет от тях.

Кърт изпробва баланса на оръжието - имаше дълга цев и определено натежаваше повече отпред.

- Как работи? - попита Джо.

- Магнити-свръхпроводници по дулото и мощна ба­терия отзад. Натискате спусъка и оръжието ускорява куршума до триста метра в секунда, докато на човек му мигне окото.

Джо кимна одобрително.

- А защо има два спусъка? - попита Кърт.

- Понеже така и така имат мощен енергиен източник, на някого му хрумнала отличната идея да добави и тейзър към долната цев. Активира го долният спусък. Можеш да улучиш точно от двайсет метра или просто да докоснеш някого с цевта и да дръпнеш спусъка до половина.

- Значи не е нужно да убиваме, каквото видим? - по­пита невинно Джо.

Сержантът кимна.

В далечния край на самолета замига червена лампич­ка. Усещаха, че машината намалява височината.

- Наближаваме зоната на спускане - каза сержантът. - Въпроси?

Джо вдигна ръка.

- Казахте „зона на спускане“, но нямаме парашути.

- Няма да ви трябват - отвърна Конърс, - излизате с хамъра.

- Лети ли?

- Не. Но може да го закрепим на платформа и да го хвърлим от задния изход от не повече от седем метра.

Джо се обърна към Кърт.

- Каза ми, че ще използваме парашути.

- НПС - отвърна Кърт. - Ниско парашутно спускане. Пише си го в съкращението.

Джо сви рамене, нарами оръжието и закрачи към джи­на.

- Е, защо не? Открит съм за нови предизвикателства, преживявания и разнообразни начини да рискувам жи­вота си в името на науката. Защо да не паднем с джип от самолет със сто и петдесет възела? Все някой трябва да е пръв.

Кърт и сержантът се засмяха.

- Успех! - пожела им Конърс.

- Искаш ли да ти донесем нещо? Тениска? Картичка? Огърлица от миди? - смигна му Кърт.

Сержантът се ухили.

- Предпочитам чаша за шотове с надпис „Дойдох, ви­дях, победих!“

Кърт отвърна на усмивка.

- Ще видя какво мога да направя.

Трийсет минути по-късно Кърт и Джо бяха пристегнали коланите на предните седалки на джипа. Той пък бе прикрепен към здрав дървен палет и сбруя, от която щяха да се отворят два големи парашута. Джо бе зад волана, макар че нямаше да кара по време на спускането. Има­ше опасност колелетата да се завъртят и да се откъснат при контакта със земята. Вместо това джипът щеше да използва палета под себе си като шейна, докато парашу­тите зад тях едновременно щяха да ги забавят и да не им позволят да се прекатурят през нос.

Кърт провери за последно екипировката си. От пред­пазливост и донякъде носталгия беше добавил допълни­телно оръжие - колта на Мохамед ел Дин. Едва ли щеше да му трябва. Но ако близкото минало ги бе научило на нещо, то беше, че не могат напълно да се доверят на мо­дерните технологии в ключови моменти. Резервното оръ­жие от отминала епоха не му се струваше лоша възмож­ност. Сложи го в предния джоб на костюма си и дръпна ципа.

По недотам логични причини бе взел и снимките на майката и братята на Калиста и лодката, с която се бяха опитали да избягат. След като самият той бе преживял такава болка в търсене на истината, някаква част от него смяташе, чс тя също заслужава да знае своята.

Лампичката на стената светна в жълто и сержант Ко­нърс натисна една ръчка, която спусна рампата в задния край на самолета.

Спускаха се през шестстотин метра в пълен мрак. За миг под тях се видя морето, а след това плажът.

Когато се снишаваха и забавяха, воят на въздуха през отворената врата зазвуча различно. Със спуснат колесник и задкрилки самолетът можеше да се движи неверо­ятно бавно за толкова огромна машина. Ала турбуленцията от острия ъгъл и „мръсното“ летене предизвикваха чувството, че ги гонят пищящи духове.

На картата мястото на кацане бе обозначено като ле­тище „Анцалова“. Джо имаше въпроси.

- Дали хората от летището ще се изненадат, когато паднем от небето и отпрашим, без да спираме на митни­цата.

- He е кой знае какво летище - рече Кърт, - по-ско­ро ивица разчистена пръст с колиба в другия край. Ще се спуснем тук, само защото ни трябва плосък терен. Но няма самолети, нито бюра за автомобили под наем, нито телефони за справки.

- Нито адмиралски клуб? - разочаровано попита Джо.

Кърт поклати глава.

- Съжалявам, друже!

Джо въздъхна.

- Трябва да говоря с туристическия си агеиг. Това пъ­туване отива от лошо към по-лошо.

Докато Кърт и Джо чакаха лампичката да светне в зе­лено, пилотите отпред спускаха огромния самолет над дърветата. От острова се надигаше насрещен вятър и ги затрудняваше. На практика летяха настрани, „рачешката”, както го наричаха пилотите. Проблемът бе, че не мо­жеха да спуснат джипа, защото щеше да се катурне на­страни и да убие и двамата вътре.

Помощник-пилотът следеше уредите, а пилотът управ­ляваше машината с очила за нощно виждане.

- Трийсет метра над земята - докладна помощникът.

- Не мога да сниша още, докато не подминем дървета­та - отвърна пилотът.

- Ще сме над мястото след десет... девет... осем...

Дърветата най-после свършиха и пилотът видя дълга­та тънка ивица на затревената писта. Върна курса леко вляво и сниши машината почти до повърхността, като натисна рязко руля, за да изправи летежа.

Самолетът вече ревеше на едва десет метра над писта­та, устремен право към дърветата на два километра от­пред.

На един стол зад тях товарачът натисна ръчката и лам­пата в задния край на самолета светна от жълто в зелено.

- Пуснете товара! - рече той по иитеркома.

Сякаш мина безкрайно много време - всъщност не повече от няколко секунди, докато дърветата нараства­ха пред тях. След това пилотът усети как самолетът се понадига, освободен от трите тона товар в задния отсек

Почти в същия миг по интеркома се чу и сержант Ко­нърс.

- Готово! Товарът с пуснат. Повтарям, товарът е пус­нат!

Пилотът натисна газта, а помощник-пилотът вдигна колесника.

- Издигаме се - рече помощникът, когато погледна към алтиметъра.

Пилотът чу, но не отвърна. Пистата бе едва километър и половина дълга, а дърветата - на няколкостотин метра.

- Лети, скъпа, лети! - мълвеше пилотът.

Двигателите ревяха свирепо, носът бе вирнат към не­бето и огромният самолет се опитваше да набере височи­на. Вдигна се току над дърветата, достатъчно близо, за да открият по-късно проверяващите механици зеленина по фюзелажа.

Преодолял опасността, пилотът изравни самолета и набра скорост, след което обърна на югозапад. Скоро бяха вън от Мозамбикския пролив. Едва тогава пилотът се замисли за съдбата на двамината, които бяха спуснали току-що, чудейки се дали ще доживеят до утрото.

Кърт и Джо пък се чудеха дали ще преживеят спус­кането. Последните трийсет секунди преди спускането самолетът сякаш маневрираше отчаяно. Когато лампич­ката светна в зелено, Конърс натисна червения бутон за изхвърляне на товара н извика „Давайте!“ или нещо по- добно.

Нито Кърт, нито Джо го чуха добре, защото свистенето на парашутите и рязкото падане обсебиха цялото им внимание.

Джипът пада две секунди. Кърт помнеше, че видя как самолетът се издига и завива надясно, докато автомобилът се хлъзгаше по повърхността върху палета, подобно на шейна, пусната по заледен склон. Първото им чувство бе, че някой прави жабки с тях по повърхността на езе­ро. После забавиха и плъзгането стана по-равномерно. Последните петнайсет-двайсет метра им се сториха по-гладки. И след това рязко спряха.

Пред тях самолетът едва успя да мине над дърветата, а по върховете припламнаха огънчета, където двигателите поопърлиха клоните.

В този миг и това, че дишаха, бе вълнуващо. Кърт и Джо се спогледаха, ухилени до уши.

- Добре, бих го повторил - рече замаяно Джо. - Даже бих си платил.

Кърт бе съгласен, но сега дългът ги зовеше. Той отво­ри вратата и освободи карабинерите, които държаха джи­па към парашута от неговата страна. Джо стори същото от своята страна, затвори вратата и запали двигателя.

След миг се носеха по последните сто метра от писта­та, към черния път, водещ на юг.

- Дано си приготвил карта - рече Джо, - защото не съм оттук.

- Просто следвай пътя - рече Кърт. - Имаме десет ки­лометра до целта.Г