Призрачният кораб

33

Лимузината остави Джо Дзавала пред небостъргача на Тан Ранг. Джо носеше втален бял костюм и сребърна вра­товръзка, доставени директно от гардероба на Солано. С него беше и Кърт, с по-традиционен черен костюм, куфар­че с инструментите на Солано и предавател, който с Джо се надяваха да прикачат към някой от хакерите. В послед­ния момент бяха решил да боядисат сребристата коса на Кърт в черно и да я подстрижат късо, в случай, че Акоста е гледал някой уличаващ запис от камерите на яхтата си.

Излязоха от лимузината и охранителите на Тан Ранг ги поведоха към един от частните асансьори, който ги качи на единайсетия етаж. Там приемът беше в разгара си.

В огромната зала се бяха събрали стотици от най-вли­ятелните и могъщи хора в Южна Корея, някои се бяха разположили в градината, защото вътре нямаше място за тях. Индустриалци, политици и знаменитости стояха рамо до рамо с поети, художници и филантропи. Виждаха се и петима чуждестранни посланици и десетки тър­говски представители, включително групичка от САЩ.

За да даде официално начало на празненството, Тан Ранг сс появи на една платформа в далечния край на за­лата, облечен в традиционни корейски одежди гонгбок - виолетова копринена роба с висока яка, привързана със сив колан. В древните корейски династии тази дреха се носела от благородници и крале и била символ на власт и сила. На Кърт му се изясни за какъв се мисли Тан Ранг.

Макар още неколцина да носеха подобни дрехи, пове­чето мъже бяха облечени в костюми и фракове, а жените в лъскави вечерни рокли. Приемът приличаше на вави­лонско стьлпотворение.

- Кога се срещаш с Акоста? - попита Кърт.

- Прати ми съобщение, че ще ме открие, когато му потрябвам. Дотогава да съм се наслаждавал на партито.

Кърт забеляза, че Джо говори английски с тежък ак­цент - беше в образ, още откакто излязоха от хотела. Ча­совете по актьорско майсторство явно му се отплащаха.

- Може би бихте искали да почакате в градината, сър? - предложи Кърт с тон на асистент.

- Да - отвърна Джо. - Мисля, че бих. Да се насладим на прохладната вечер.

Двамата се упътиха към пищната градина, която зае­маше половината от единайсетия етаж. Градината бе ос­ветена от хиляди малки светлинки, достатъчни да приг­лушат дори блясъка на града. Другата част от зданието сс издигаше на още четиресет и един етажа над тях.

В градината Джо бързо стана обект на внимание на три жени. Той им се усмихна широко, а зъбите му, бели като сакото, блеснаха на смуглото му лице. Те отвърнаха на усмивката му, а двете по-смели закрачиха към него.

- Сигурно е от костюма - прошепна Кърт.

- Много добре ми стои - отвърна Джо.

- Приличаш на господин Рорк от „Вълшебния остров“ - подразни го Кърт. - Сигурно се надяват да ги хвърлиш до острова.

- Ако съм Рорк, значи ти си Тату - прошепна Джо. - Кажи ми, ако мернеш самьолета¹.

Щом жените се приближиха, Джо ги заговори, като се държеше като велможа на аудиенция - попита за имената им и ги помоли да му разкажат за себе си. Ако още не им бяха омекнали краката от чара на Джо, новината, че е международен експерт по изкуство с огромна хасиенда на испанския бряг, направо ги разтопи.

Когато една от тях довърши мартинито си, Джо я по­пита дали не иска още едно.

- С удоволствие - отвърна тя.

- Аз също - добави втората

Без да поглежда към Кърт, Джо му заповяда да отиде на бара.

- Две мартинита и един джин „Рики“ - нареди той. Джинът беше любимата иапнтка на Солано.

Джо очевидно сс наслаждаваше на ситуацията, а Кърт дори не можеше да го изгледа укоризнено. Трябваше по-късно да измисли как да му го върне.

- Да, господин Солано, разбира се. Желаете ли друго?

- Не - отвърна Джо с лека въздишка. - Имам си всичко необходимо тук.

Кърт подаде куфарчето на Джо и се насочи към цен­търа на градината, където кръгъл бар, осветен отвътре, блещукаше в неоновосиньо.

Един от многобройните бармани веднага се изправи пред Кърт. Докато мъжът изпълняваше поръчката, Кърт се огледа, търсейки Акоста. Досега не го бе видял, но като се има предвид огромният брой гости, не беше из­ненадващо.

Сините мартинита, приготвени с водка, кюрасао и ня­колко капки битер, почти веднага се появиха на бара в елегантни чаши. Джинът на Джо беше друга работа: бар­манът трябваше да намери пресен лайм.

Докато мъжът се суетеше, погледът на Кърт се спря върху една двойка точно срещу него. Не позна мъжа, но жената позна веднага. Явно тайнствената дама от яхтата на Акоста имаше покана за приема на Тан Ранг.

Този път косата ѝ бе с цвят на мед и съвършено права. Сияеше като нова монета под лампите и бе сресана аси­метрично, така че да очертава лицето ѝ изкусително, ала и да скрива чертите ѝ.

Въпреки това Кърт не се съмняваше кого вижда. Бе гледал снимката ѝ с русата перука часове наред, след като я изпрати на Ирам. Бе запечатал лицето ѝ в ума си - ъгъла на скулите, тесния нос, извитите вежди, малкия белег в края на една от тях. Всичко това се виждаше ясно.

Забеляза, че долната ѝ устна е леко подута, като ужи­лена. Като се има предвид, че едва преди четири дни бе охлузена и кървеше, това не го изненада. Не го изненада и фактът, че е тук. И двамата търсеха едно и също.

- Питиетата ви, сър!

Барманът се беше върнал.

- Благодаря - рече Кърт. Барът беше безплатен, но Кърт уважаваше бакшишите. Подаде на мъжа банкнота от петдесет хиляди вона, еквивалент на около четиресет долара.

Барманът се усмихна искрено.

- Благодаря ви, сър!

- Няма защо - отвърна Кърт и вдигна подноса с напитките. - Работягите трябва да се подкрепяме.

С походка на сервитьор Кърт отнесе подноса при Джо, където двете жени почти бяха увиснали на врата на при­ятеля му. Щом Кърт поднесе питиетата, Джо му върна куфарчето.

И преди Кърт да успее да разясни поредното усложне­ние на ситуацията на Джо, Акоста се появи. Още щом го видяха, момичетата се отдалечиха като уплашени гълъ­бици.

Джо и Акоста се поздравиха леко непохватно.

- Испанският ми не е много добър - успя да смотолеви Акоста.

- Нито моят френски - отвърна Джо. - Може би ан­глийски ще е по-добре.

- Не по-добре - измърмори Акоста. - Но по-прост.

Засмя се на собствената си шега и двамата продължи­ха на английски.

- Готов ли сте? - попита Акоста.

- Когато и вие - отвърна Джо.

Акоста и охранителите му поведоха Джо и Кърт към друг асансьор, пазен от хора на Тан Ранг. Когато стиг­наха до вратата му, един от тях посочи Кърт и поклати отрицателно глава.

- Това е асистентът ми - обясни Джо.

- Трябва ли ви? - попита Акоста.

- Разбира се, че не. Само ми носи инструментите.

Джо щракна с пръсти и направи жест към Кърт, да му даде куфарчето. Кърт се подчини.

- Позабавлявай се - обърна се към него Джо. - Ще ти дам знак, когато се върна.

Асансьорът се отвори, Акоста и Джо влязоха и подеха разговор за една от колекциите на Дега. Кърт се надяваше ускореният курс по история на изкуството да свърши работа на Джо.

Остин изчака вратата на асансьора да се затвори и реши да се върне на бара. Трябваше да остане незабеле­жим, за да не го разпознаят гардовете на Акоста, нито пък тайнствената жена от яхтата. Реши, че най-добрият ход е да я наглежда отдалеч.

Проследяването беше лесно - медната ѝ коса изпък­ваше сред тълпата. По-трудно беше да избягва погледа ѝ, който не спираше да шари наоколо. Кърт се надяваше техниката му за наблюдение да е по-добра от тази на Джо.

¹ Става дума за героите господин Рорк и френското му джудже помощник Тату от американския сериал “Вълшебния остров” от 70-те години на XX в. - Бел. пр.