Призрачният кораб

32

Летище „Инчхън“, Южна Корея

Пасажерите на палет 264 на „Еър Франс“ от Париж до Сеул се приготвяха за слизане доста нетърпеливо, като хора, държани в метална кутия твърде дълго време. Сякаш единайсетте часа в самолета бяха по-търпими от петте минути, в които трябваше да си приготвят багажа и да слязат на терминала.

Ето защо почти всички недоволно изсумтяха, когато г и уведомиха, че обичайният изход не работи. Пасаже­рите трябваше да излязат по стълбичката в задния край иа самолета.

Необичайните обстоятелства значеха, че тези отзад ще излязат първи, а на тези в първа класа щеше да им се наложи ла изтърпят огромно забавяне.

На най-първия ред, на седалка 1А Артуро Солано не можеше да скрие яда си. Единствената му утеха бяха няколкото минути повече с американската красавица до него. По време на полета бяха разменили едва няколко думи, но когато останалите пасажери от първа класа си тръгнаха, тя се обърна към него.

Познаваше този поглед. Няколко думи за изкуство и партита и на повечето жени им омекваха коленете. Сега щеше да го попита дали може да отиде на партито или да излязат на вечеря.

Със загадъчен погледа тя изчака и последните пътни­ци да излязат и после се усмихна.

- Знам какво искаш - каза той на най-добрия си ан­глийски.

- Така ли? - погледна го тя.

- Разбира се. Ще се радвам да те добавя в списъка с гости.

- Поласкана съм - рече американката и хвърли поглед към вратата на пилотската кабина, която в този момент се отвори. - Но след като ти няма да ходиш никъде, няма нужда да ходя и аз.

Солано се обърка. Объркването му нарасна, когато трима корейци в тъмни костюми влязоха през уж повре­дения преден изход. Солано се надигна, възмутен и упла­шен, но жената бързо го убоде с нещо. След първоначал­ния шок Солано усети как го наляга дрямка и се отпусна в ръцете на жената.

Малко преди да заспи дълбоко, видя още един мъж - в бял ленен костюм, същия като неговия, със същата прическа и същата козя брадичка. Всъщност, докато но­водошлият го наблюдаваше, надвесен над него, Солано имаше чувството, че се взира в огледало.

- Кой... си... ти? - успя да прошепне Солано.

- Аз съм ти - отвърна мъжът.

Озадачен и твърде замаян, за да може да попита още нещо, Солано заспа.

Двама от корейците приклекнаха до него и го вдигна­ха. Прибраха го в една количка за храна, а жената хвана Джо подръка.

- Време е да вървим - каза тя. - Акоста е изпратил шо­фьор да вземе Солано. Говори възможно най-малко. Ще запишем гласа на Солано и ще ти предоставим записа, за да го имитираш.

- Няма проблем - рече Джо. Взе куфарчето на Солано и последва жената към задния край на самолета.

Минути по-късно бе на терминала, където го чакаше шофьорът на Акоста. Той взе багажа на Солано и го пове­де към чакащата лимузина.

- Кой хотел? - попита Джо на английски с тежък ак­цент.

- „Шила“ - отвърна шофьорът. - Пет звезди. Мосю Акоста не пести нищо за вас и с нетърпение очаква да ви види.

Джо кимна и се отпусна на плюшената седалка. Не се тревожеше. Знаеше, че ЦРУ и южнокорейските сили за сигурност подслушват. Щяха да следят случващото се и когато е спокойно, щяха да се свържат с него. Дотогава нямаше какво да прави, освен да се наслаждава на пъту­ването.

На километри от него Кърт Остин не бе толкова споко­ен. Всичко бе започнало от желанието му да намери отго­вори на въпросите, които го измъчваха, но се бе превър­нало в международна операция, поставила най-добрия му приятел на фронтовата линия.

Кърт часове наред бе изучавал плановете на небостъргача на Тан Ранг, където щеше да е приемът. Петдесет и две етажната сграда бе чудо на инженерната мисъл и се издигаше като огромен монолит в сърцето на Сеул. Част от единайсетия етаж на зданието бе превърната в градина с огромна външна тераса, предлагаща една от най-впе­чатляващите гледки в града.

Прекрасен стъклен атриум едновременно защитава­ше градината и даваше възможност да посетителите да се насладят на целия Сеул в краката си. Асансьорите се движеха покрай централната колона, а в четирите края имаше стълбища. Зад някои стени имаше служебни ко­ридори и помещения за канализация, водоснабдяване н електроснабдяване, както и входове и изходи за работни­ците по поддръжката.

След като научи всичко, което можеше, за сградата на Тан Ранг, Кърт започна да разглежда снимките, които направи на яхтата на Акоста, като увеличаваше лицата на всичките му събеседници.

На всички снимки се виждаха две неща - луковичната тиква на Акоста и блондинката.

Докато Кърт я оглеждаше отблизо, започна да му се струва позната. Скулите ѝ бяха високи, а очите - тъмно­кафяви, веждите ѝ още повече. Всъщност жената не беше никаква блондинка.

Приближи още лицето ѝ и я позна.

- Тя е!

Кърт свърза фотоапарата с един от компютрите, нати­сна няколко клавиша и качи снимката. След това вдиг­на телефона и набра вашингтонски номер. След шестото позвъняване отговори сърдит глас.

- Ало!

- Ирам, Кърт е.

- Дано да сънувам - рече Ирам Йейгър. - Имаш ли представа кое време е?

Кърт беше забравил за четиринайсетчасовата разлика между Сеул и Вашингтон.

- Винаги са ми казвали, че времето е относителна ве­личина.

- Не и в този случай - изсумтя Йейгър. - Но предпола­гам, че е важно. Какво ти трябва?

- Прашам ти снимка на една хубавелка.

- Жена ми няма да погледне с добро око на това.

- Мисля, че е неизвестната от яхтата, но с руса перука. Снимката е ясна. Може да я минеш през магическата си машина и да разбереш коя е. Освен ако системата ти не може да се справи.

Йейгър изпухтя.

- Оскърбен съм, че поставяш под съмнение възмож­ността да се справим. Лицевото ни разпознаване напред­на много през последните няколко години. Ако образът наистина е ясен и ако за тази жена има каквато и да било информация, ще я намерим. Предложи ми скъпа вечеря и ще ти кажа и какво обича да пие, какво харесва и какво мрази и къде е ходила на училище.

Кърт се засмя. Знаеше, че най-добрият начин да моти­вира Ирам, е да го предизвика.

- Имаме сделка. Чух за компютърния вирус на „Кон­дор“. Сигурен ли си, че Макс е в добра форма?

Макс беше името на суперкомпютъра на Ирам. Сгло­бен от нулата по точни изисквания на Ирам, Макс беше несъмнено един от най-силните и модерни компютри в света - и определено един от най-уникалиите. Имаше ви­соко ниво на изкуствен интелект и собствена личност, отявлено женска.

- Нарочно ли ме дразниш? - попита Ирам. - Разбира се, че е в добра форма. Сам я построих и програмирах. Никой друг на света няма и най-бегло понятие от кода ѝ, а без него няма как да проникне в никоя програма, всъщност, ако повече хора сами си правеха компютрите, вместо да ги купуват готови, светът щеше да е много по-безопасно място.

- Добре де, добре - предаде се Кърт. Не искаше ла обижда Ирам и машината му. - Значи няма нужда да принтирам снимката и да я пращам по Фед Екс?

- Не - отвърна Ирам. - Просто използвай защитения канал на ЦРУ. Сканирал съм софтуера им, всичко е наред.

- Добре, пращам. Кажи ми, когато намериш нещо.

- Разбрано!

Йейгър затвори и Кърт не се съмняваше, че любопит­ният компютърен гений вече се измъква от завивките, за да започне работа. Кърт се почувства почти виновен, но му се струваше, че времето не е на тях на страна.