52


Калиста го поведе от коридор по коридор. Макар Кърт да ѝ бе засвидетелствал доверие, не възнамеряваше да ѝ дава оръжие. Трябваше му, за да се справи с мутрите, па­зещи контролната зала. Или поне да ги обезвреди.

- Насам! - каза тя и зави по един коридор надясно. В този момент се разпищя аларма.

Кърт спря, чудейки се дали тя не е задействала нещо.

- Не бях аз - явно Калиста бе отгатнала мислите му.

Навън се чуха изстрели и отекнаха по коридора. Пос­ледва звук на прелитащи хеликоптери. Морските пехо­тинци бяха пристигнали, но не неочаквано. Пропишя ра­кета и нещо се взриви, а през прозорците в другия край на коридора проблесна ярка светлина.

- Трябва да побързаме - рече Кърт.

Двамата с Калиста затичаха.

Почти бяха стигнали до края на коридора, когато един от хората на Себастиан се появи срещу тях.

- Калиста! Нападат ни! В казармата никой не от говаря

Тогава зърна Кърт и отгатна, че той е част от нападе­нието. Насочи автомат и стреля.

Кърт предугади хода му и избута Калиста встрани, после и двамата се хвърлиха на пода. Докато куршуми­те се удряха в стената зад него, той насочи пушката си и стреля. Смъртоносните железни куршуми оттласнаха мъжа на крачка назад. Той се приземи по гръб, но мус­кулите в ръката му спазматично караха автомата да про­дължава да стреля. Куршумите се удряха в стената, стро­шиха две огледала и продупчиха една броня.

- Дотук с изненадата - каза Кърт. Изправи се, помогна и на Калиста и се затича по коридора.

В този момент лейтенант Брукс и членовете на отряда му си мислеха същото. Бяха дошли откъм брега, летяха ниско над земята с изключени светлини и нащрек за вся­какви знаци, че са ги забелязали или уловили с радар.

Всичко показваше, че операцията върви по план и ще успеят да проникнат незабележимо. Бяха подминали сте­ната на огромното имение и забавиха, за да може отрядът да започне да се спуска. Но още щом спуснаха въжетата, започнаха да ги обстрелват - не хора, а автоматични ус­тановки.

От малки бараки за инструменти поне на три места в градината се вдигнаха 50-калиброви картечници, кои­то следяха движението на хеликоптерите и стреляха по тях. Една от машините вече димеше и се отдалечаваше, а Брукс даде същата заповед и на останалите.

- Отстъпваме! - извика той.

Пилотът обърна машината и започна да се изтегля, но ужасният тропот на куршуми през фюзелажа подсказа на Брукс, че е твърде късно. Из кабината се разхвърчаха шрапнели и парченца метал. Стената се опръска с кръв - поне един бе улучен.

Хеликоптерът се килна и Брукс видя, че и пилотът е ранен. Въртяха се и падаха.

Помощник пилотът пое управлението и се опита да изправи хеликоптера, но не успя и машината сс стова­ри с трясък на земята. Претърколиха се на една страна и роторите заораха в пръстта и се пръснаха на хиляди парченца.

- Хайде! Хайде! Хайде! - извика Брукс и избута един от хората си през вратата, грабна ранения пилот и затърси безопасно място.

Летците и дванайсетимата тюлени вече бяха далеч, когато хеликоптерът избухна. Бяха ранени трима, вклю­чително пилотът, а разходката в парка сс превърна в от­чаяно сражение.

Мъжете се прикриха край една скална стена и офор­миха защитен периметър. Хеликоптерите се отдалечиха на безопасно разстояние. Изглеждаше сякаш ще успеят, когато от една барака се изстреля ракета.

Огнената опашка на ракетата лесно се виждаше във въздуха - понесе се на юг след хеликоптера и скоро на хоризонта избухна огнено кълбо.

- По дяволите! - изруга Брукс. - Устроили са ни ка­пан!

От казармите вече излизаха хора и над главите на тю­лените свистяха куршуми.

Брукс хвана радиото и извика:

- „Дракон 1” към отряд „Дракон“. Стойте далеч от зо­ната на стрелба! Повтарям, стойте далеч! Теренът е по-здраво защитен от очакваното. Ракети и едрокалибрени оръжия.

- „Дракон 3” извън обсег - получи се в отговор.

- „Дракон 4” също.

Значи „Дракон 2“ бе взривеният. Брукс нямаше как да разбере дали има оцелели.

Натисна бутона за свръзка.

- „Дракон 5“, каква е позицията ви?

„Дракон 5“ беше резервен, най-вече за да изнесат с него заложниците, но там имаше и двама медици.

- Още в точка алфа. Нужни ли сме ви?

- Не - отвърна Брукс. - Стойте там, докато се свържа с вас отново.

- Няма да ви оставам там, лейтенант.

- Ще го направите, ако ви заповядам! - отвърна Брукс. - Стойте далеч, докато не ви кажа друго.

Брукс остави радиото и огледа хората си. Трима от тях бяха ранени. Значи оставаха деветима, включително по­мощник пилотът, за да свършат тежката работа.

- Джоунс! - повика Брукс един от хората си. - Отведи отряда си на юг. Погрижи се никой да не ни заобиколи.

- Да, сър!

- Долтън, Гарсия, вие идвате с мен! Трябва да намерим картечниците и батареята и да ги обезвредим.

- Да, сър! - отвърнаха двамата.

Тримата хукнаха под прикритието на стрелбата на ко­легите си. Изтичаха петдесетина метра на север, а после се покачиха по стената към следващата тераса.


Докато навън се вихреше битка, Джо се опитваше да успокои заложниците. От безредната стрелба и експлози­ите ставаше ясно, че навън май нещо се беше объркало.

- Всички на пода! - викна той на заложниците. - Обър­нете масите и натрупайте матраците около тях.

Точно в този момент над главите им засвистяха кур­шуми. Джо се хвърли на пода при останалите. Наоколо му се носеха молитви на три различни езика. Детското скимтене нямаше нужда от превод.

- Мислех, че ще си вървим? - каза някой.

- И аз - измърмори Джо.

Джо пропълзя до вратата и я пооткрехиа с надежда­та да успее да се ориентира в ситуацията. В основата на хълма се издигаха пламъци.

В далечината летяха хеликоптери и трещяха тежки картечници. В слушалките си чу Брукс да вика, че били свалени и да предупреждава останалите да стоят по-да­леч. В другия край на терасата две групи мъже търчаха надолу по хълма и стреляха напосоки. Противниците на тюлените имаха сериозно числено превъзходство.

Джо знаеше, че би могъл да е от помощ на тюлените, но ако напуснеше бараката, заложниците шяха да оста­нат напълно беззащитни.

Той проследи развоя на сражението още известно вре­ме. Основната битка се водеше в подножието на хълма, но и от главната сграда на имението започнаха да се чуват изстрели. Единствено в дясната част на имението всичко бе спокойно.

- Време е да вървим. Да не изпуснем автобуса - обърва се Джо към заложниците, махна им към вратата и посочи надясно, където бе тъмно и тихо.

- На около двайсет и пет метра в тази посока има сте­на. Стигнете до нея, покатерете се и вървете направо. Не спирайте, докато не сте на поне триста метра от имение­то. Тогава се скрийте някъде - в канавка, в храсти, зад няколко от онези странни дървета... каквото и да било

После даде на Монтресор един зелен димен сигнал.

- Ако видите хеликоптери над главата си, запалете това и го вдигнете. Така ще разберат, че сте заложници, а не врагове.

Докато Монтресор и останалите заложници се събираха край вратата, Джо отново хвърли поглед навън.

- Ами мама? - попита Танър Уестгейт.

- Кърт ще я доведе - успокои го Джо. - Можеш да си сигурен в това.

Джо имаше усещането, чс някой стисна сърцето му в менгеме, когато децата вдигнаха към него облените си в сълзи лица. Той им се усмихна окуражително и им каза да подадат ръце на двама от заложниците. После се из­мъкна навън, увери се, че пътят е чист и махна на залож­ниците да тръгват.

Той самият застана начело на малката групичка и ги води до половината път, но щом се увери, че вече са в безопасност, им посочи стената и каза:

- Вървете! Прескочете стената и не се обръщайте!

Щом заложниците се стопиха в мрака, Джо обърна очи към сражението. В подножието на хълма се водеше ожесточена битка. Лейтенант Брукс и хората му не бяха в благоприятно положение. Трийсет-четиресет от хората на Бревар бавно затягаха обръча около тях.

Джо тръгна натам.

- Не мога да повярвам - прошепна си той под носа. - През цялото време чаках с нетърпение момента, в който ще извикам кавалерията, а накрая се оказа, че аз съм ка­валерията.

Той забърза още повече, макар да не бе сигурен с как­во и как би могъл да помогне.

Загрузка...