Призрачният кораб

1

27 юли, 1909 г.

250 км югозападно от Дърбан

Параходът „Уарата“ се движеше от Дърбан към Кейпта­ун сред видимо нарастващо вълнение. Бумтящите котли бълваха облаци черен дим, който насрещният вятър раз­стилаше като гигантски шлейф зад кораба.

Седнал сам в главния салон на сто и седемдесет мет­ровия параход, петдесет и една годишният Гавин Бревар усети как корабът се накланя тромаво към десния си борд. Чашката и чинийката на масичката пред него се плъзна­ха към ръба, отначало бавно, а после, с нарастването на наклона, все по-бързо. В последния момент Бревар успя да ги хване.

Цели лве минути „Уарата“ не успя да възвърне равно­весието си и остана рязко наклонен. Бревар започна да се тревожи на какъв кораб се е качил.

Десетина години от живота си бе прекарал по най-различни кораби. Но нито един от тях не се беше накланял така рязко и не бе стоял толкова дълго наклонен. Този кораб май беше твърде тежък отпред. Бревар се запита се дали нещо не се е объркало.

- Още чай, господине?

Въпросът го стресна. Улисан в мисли, не бе забелязал сервитьора в униформа на „Блу Анкър“.

Бревар вдигна чашката, която бе спасил от счупване.

- Благодаря!

Сервитьорът му доля чай и отмина. Когато излезе, в стаята се появи широкоплещест мъж на около трийсет го­лини, с рижа коса и червендалесто лице. Упъти се право към Бревар и седна на креслото срещу него.

- Здравей, Йоханес! - поздрави го радушно Бревар. - Радвам се, че не си се заключил в каютата си като всички останали.

Йоханес леко зеленееше, но се държеше.

- Защо ме повика?

Бревар сръбна от чая си.

- Мислих и реших нещо важно.

- И какво е то?

- Далеч не сме вън от опасност.

Йоханес въздъхна и извърна поглед. Бревар го раз­бираше. Йоханес го смяташе за човек, помъкнал камара страхове на плещите си. Но Бревар не беше страхлив, той просто беше много внимателен. Години наред беше пресл­едван, години наред живееше под угрозата от затвор или смърт. Трябваше да мисли пет стъпки напред, ако иска да запази кожата си. Умът му бе станал свръхнаблюдателен, сетивата - свръхчувствителни.

- Разбира се, че сме вън от опасност – заяви Йоханес. – Имаме нови самоличности, не оставихме никакви следи, другите са мъртви , а фирмата изгоря до основи... Само семейството ни продължава напред.

- Ами ако сме пропуснали нещо? – Бревар бавно отпи от чая си.

- И какво ако сме? – сви рамене Йоханес. – Извън обсега на всякакви полицейски власти сме. Тук няма дори радио. Все едно сме на остров.

Беше прав. Докато корабът бе в открито море, можеха да си починат и да се отпуснат, но пътуването скоро щеше да свърши.

- В безопасност сме само докато не хвърлим котва в Кейптаун – уточни Бревар. - Ако не сме покрили следите си достатъчно добре, може на пристанището да ни чака тълпа гневни полицаи или отряд на Негово Величество.

Йоханес не отвърна веднага. Обмисляше и претегляше думите му.

- Какво предлагаш? - попита той накрая.

- Трябва да направим пътуването безкрайно.

- И как ще сторим това?

Бревар говореше образно, но за пред Йоханес му тряб­ваше конкретика.

- С какво оръжие разполагаме?

- Четири пистолета и три пушки.

- А експлозиви?

- Две от сандъчетата са още пълни - Йоханес свъси вежди. - Макар че нe съм сигурен къде ни беше умът да ги домъкнем на борда.

- Нищо им няма - успокои го Бревар. - Събуди останалите, имам план. Време е да хванем здраво юздите иа съдбата си.

Капитан Джошуа Илбъри стоеше на мостика на „Уарата", макар отдавна да бе време да го отмени следва­щият вахтен офицер. Тревожеше го времето. Вятърът се бе усилил до петдесет възела и се носеше срещу кораба на талази. Вълните приличаха на остри пирамиди.

- Дръж курса стабилен - нареди Илбъри на кормчия­та. - Променяй само при нужда, не искам вълните да ни връхлетят странично.

- Разбрано! - отвърна кормчията.

Илбъри вдигна бинокъла. Смрачаваше се и капитанът се надяваше с падането на нощта вятърът да отслабне.

Докато оглеждаше разпенения океан пред себе си, Ил­бъри чу да се отваря вратата на мостика. Миг след това отекна изстрел. Капитанът изпусна бинокъла и се обърна - кормчията се свличаше на палубата с ръце на корема. До умиращия мъж се бяха изправили неколцина въоръ­жени пътници. Единият отиде при руля и го пое.

Преди Илбъри да успее да каже каквото и да било или да посегне към пистолета си, един червендалест мъжага го блъсна с приклада на карабината си „Енфийлд”. Капи­танът се преви одве и се отпусна на преградата.

Червендалестият насочи дулото на карабината към гърдите му. Илбъри забеляза грубите му ръце, които по­вече подхождаха на земеделец, отколкото на пътник в първа класа. Прехвърли поглед към лицето на мъжа и не видя в очите му и капчица милост. Не можеше да е си­гурен, но почти нямаше място за съмнение, че този тип, надвесен над него, и преди е стрелял и е убивал хора.

- Какво значи всичко това? - процеди капитанът.

Един мъж от групичката пристъпи към него - по-възрастен от другите, с посивяла край слепоочията коса. Костюмът му бе по-хубав, а осанката му издаваше, че той е предводителят. Илбъри се сети къде се бяха качили тези хора - в Дърбан, а прошареният се казваше Бревар. Гавин Бревар.

- Искам обяснение! – настоя капитанът.

Бревар се подсмихна.

- На мен ми се струва, че ситуацията е крайно очевидна. Превземаме кораба. Ще промените курса и ще поемете на изток. Няма да ходим в Кейптаун.

- Не говорите сериозно! Насред бурно море сме. Корабът и бездруго едва-едва се подчинява. Ако опитаме да направим завой сега...

Гавин насочи пистолета си между очите на капитана.

- И преди съм работил по параходи, капитане. Достатъчно опит имам, за да видя, че това корито е натежало отпред и не плава добре, но няма да се преобърне, така че спрете да ме лъжете.

- Ще се преобърне без никакво съмнение – отвърна Илбъри.

- Дайте заповед за маневрата! - процеди Бревар. В противен случай ще ви продухам черепа и сам ще поема управлението на кораба.

Илбъри присви очи.

- Може би може да стоите на руля, ами останалото? Нима вашата шайка ще успее да поеме цялото обслужва­не на кораба?

Бревар сс усмихна криво. Самият той знаеше, че точно това е слабото място в плана му. Хората му бяха общо ос­мина, с него девет, като трима бяха още хлапета. Но дори да бяха възрастни, деветима души не можеха да поддър­жат котела, а какво оставаше да пазят пътниците и еки­пажа, както и да управляват кораба.

Но Бревар умееше да се нагажда според ситуацията. Цял живот се бе усъвършенствал да кара околните да изпълняват желанията му, понякога против волята си, а понякога без дори да знаят, че го правят. Беше съобразил, че му трябва лост за натиск и експлозивите в двете сандъчета му го предоставяха.

- Доведете пленника - нареди той.

Вратата на мостика се отвори и се показа чорлав пу­бертет. Водеше със себе си мъж, покрит с въглищен прах. От една резка на челото на мъжа, както и от счупения му нос се процеждаше кръв.

- Началник?

- Извинявай, капитане - каза началникът на въглищната бригада. - Излъгаха ни. Разсеяха ни с някакви деца и ни надвиха. Гръмнаха трима от момчетата. Ама там долу е толкова шумно, че нищо не чухме, а като чухме, беше късно.

- Какво са направили? - попита капитанът, като гледа­ше втренчено мъжа.

- Динамит - обясни притеснено началникът. - Завър­заха десетина пръчки за трети и четвърти котел.

Илбъри стрелна Бревар с гневен поглед.

- Полудяхте ли!? Не можете да слагате експлозиви на такова място. Горещината, въглените... Една искрица и...

- И всички заминаваме по дяволите - довърши Бревар. - Да, наясно съм с последствията, капитане. Но на брега ме чака въже, от ония, дето на тях увисват хора. Ако ще умирам, по-добре да е бързо и красиво, а не бавно и бо­лезнено. Така че не си играйте с търпението ми. Трима от хората ми стоят долу, за да не може никой да махне експлозивите, не и докато не сляза от кораба на приста­нище, което аз избера. Сега правете каквото ви казвам и обърнете кораба по курс далеч от брега.

- И после какво? - попита Илбъри.

- Когато стигнем до целта, ще вземем няколко от лодките ви, провизии, както и парите и бижутата на всички. Махаме се от кораба и изчезваме. А вие и екипажът ще можете да се върнете в Кейптаун с невероятна история за разказване.

Капитан Илбъри се подпря на преградата и се изправи. Изгледа Бревар с презрение. Онзи го бе притиснал, и двамата го знаеха.

- Началник - каза капитанът, без да сваля очи от похитителя, - поеми руля и обърни кораба.

Началникът стигна с олюляване до руля, избута мъжа и изпълни заповедта.

- Добро решение - усмихна се Бревар.

Илбъри се чудеше дали наистина е така, но със сигур­ност нямаше друг избор. Поне в момента.

Бревар беше доволен. Седна на един стол, сложи пуш­ката на коленете си и заоглежда капитана. Беше прекарал голяма част от живота си да разиграва различни хора - от полицаи до напудрени, навлечени с перуки магистра­ти. Някои хората бяха по-лесни за разчитане от други. Честните бяха най-лесни.

Бревар веднага видя, че капитанът е такъв. Горд, умен и с огромно чувство за дълг към пътниците и екипажа си. Това чувство за дълг го принуждаваше да приеме усло­вията на Бревар, за да защити живота на хората на кора­ба. Но го правеше и опасен.

Макар и отстъпил, Илбъри стоеше прав, с гордо вдиг­ната глава. Държеше се за корема, но очите му горяха. Капитанът още не бе готов да сдаде командването на ко­раба си. Рано или късно щеше да опита да направи нещо.

Бревар не го обвиняваше. Дори го уважаваше за това. Но си отбеляза наум да е готов за всякакви изненади.