Призрачният кораб

35

Докато Джо се правеше на експерт, Кърт следеше тайнствената жена от яхтата. Забеляза, че тя се движи от бара към градината и обратно. Всеки път обхождаше различна част от градината и после докладваше на мъжа, който не помръдваше от бара.

- Търси нещо - промърмори на себе си Кърт.

Приближи внимателно до двойката и успя да дочуе част от разговора им. Мъжът я наричаше „Калиста”. Кърт вече имаше име, макар и вероятно да беше фалшиво.

Тя поклати глава след последния му въпроса и рече:

- Акоста и Тан Ранг никакви не се виждат. Сигурно правят размяната. Време е да застанем на позиция.

Мъжът кимна.

- Добре - каза той. - Да побързаме.

Kърт се обърна с гръб към тях и мина между двама корейски бишссмсни, които оживено спореха за нещо. Закима, сякаш бе съгласен с нещо от казаното, а те го изгледаха объркани н продължиха разговора си.

Калисти и мъжът подминаха Кърт и тръгнаха в различни посоки. Кърт последва жената през закритата част на залата и после по малък коридор. Тя влезе през единствената врата в коридора и я затвори зад себе си. Беше дамската тоалетна.

Остин се огледа къде да застане, за да наблюдава вратата. Коридора свършваше малко след вратата на тоа­летната. Вместо да се приближи към нея, той се отдръпна и застана така, че да може да наблюдава коридора в мати­раното стенно огледало.

Скоро вратата се отвори.

Кърт не откъсна поглед от отражението на жената, до­като тя се връщаше в градината. Подмина го, без да го погледне. Само че Кърт забеляза нещо различно у нея. Походката ѝ беше друга, пo-елегантна и не толкова eнергична. А и роклята ѝ сякаш ѝ бе отесняла леко.

Кърт не виждаше лицето, но нямаше и нужда - жената беше друга.

На петдесет и втория стаж Джо се взираше в карти­ната и се чудеше какво да прави. Ако я обяви за фалшификат, щеше да настане ад. Ако пък каже, че е истинска, а това е тест, организиран от Акоста или от Тан Ранг, прикритието му заминаваше по дяволите.

- Е? - попита Тан Ранг. - Какво е мнението ви?

Джо поглади фалшивата си козя брадичка.

- Ще кажа... Ще кажа... Обърна се към Акоста и рече: ще кажа, че ми иде да се просълзя, че се срещам отново с този стар приятел. Никога не съм предполагал, че ще го видя отново.

Тан Ранг се отпусна. Акоста въздъхна.

Джо също.

- Да - рече той. - Мога да ви увери, че това е творба на майстора. Погледнете мазките и дълбочината на цветовете. И двамата сте късметлии.

- Добре тогава - каза Акоста и махна към едноръкия. - Плати му.

Онзи извади куфарче, което приличаше досущ на това на Солано.

- Втората част от заплащането ви. Сто хилиди евро.

Джо отвори куфарчето, прегледа парите и го затвори.

Докато правеше това обаче едноръкия отнесе собственото му куфарче, заедно с проследяващото устройство и него.

- Химикалката ми. В куфарчето е.

Акоста се засмя и тупна Джо по гърба.

- Можете да си купите цял завод за химикалки с това, което ви платих.

Джо се засмя в опит да скрие разочарованието си. Едноръкият се отправи към заседателната зала, а Джо реши да не предприема нищо, за да не привлича внима­нието към себе си.

- Е, радвайте се на остатъка от вечерта - каза Акоста. - Може би жените, с които си говорихте, още са там, къ­дето ги оставихте.

- Да се надяваме - отвърна Джо.

Тан Ранг посочи към асансьора и Джо се упъти натам. Звънчето дрънна и вратата се отвори. В този момент Джо чу част от разговора на Тан Ранг и Акоста.

- Хората ти са преминали теста. Работата ни приклю­чи. Подготви ги за преместване.

Джо не можеше да се задържи повече. Влезе в асансьо­ра и изчака вратите да се затворят.

Щом асансьорът започна да се спуска, Джо активира микропредавателя от ЦРУ, малко водоустойчиво приспособление, прикрепено към един от кътниците му. Говореше едва-едва, без да движи устни.

- Слушаш ли, друже?

След миг Кърг отвърна:

- Тук съм!

Малкият говорител резонираше в челюстта му и гласът на Кърт се чуваше буквално в главата му.

- Слизам - прошепна Джо.

- Мисията изпълнена ли е?

- Не точно. По-добре да напускаме сцената.

- Защо бързаме?

- Ами, първо, картината е фалшива и съм сигурен, че Тан Ранг го знае. Ако Акоста също разбере или, ако Тан Ранг заподозре, че аз съм разбрал, но съм си премълчал... Е, да ка­жем, че не бих искал да съм на мястото на Солано в момента.

- Само че си.

- Именно! Освен това взеха куфарчето с предавателя и ми дадоха същото, но пълно с пари. Без предавателя обаче не можем да довършим мисията.

- Не е точно така - каза Кърт. - Имаме вече план Б.

- План Б ли?

- Единственият човек на света, който иска да намери Сиена, колкото и ние. И ако съм прав, тъкмо започна да действа по въпроса.

- Тайнствената жена.

- Днес беше червенокоса, наричаха я Калиста.

Асансьорът най-после стигна до единайсетия етаж.

Джо бързо излезе.

- Да побързаме тогава. Къде си?

- Готвя се да се вмъкна в дамската тоалетна.

- Знаех, че си отчаян, но малко прекаляваш, не мис­лиш ли?

- Тя влезе преди малко - прошепна Кърт. - Почти веднага след това излезе друга жена с нейните дрехи. Предполагам, за да заблудят камерите на Тан Ранг. Самата тя още не се е появила.

- Мислиш, че се е измъкнала през някой прозорец?

- Или задва врата. Ще вляза да разбера.

- Смислен план. Идвам!

Докато Джо стигне до тоалетната, Кърт вече бе сло­жил количка за чистене пред вратата, за да покаже, че е затворена, и беше влязъл. Джо го откри да опипва и да почуква по стените за тайнн панела. Нямаше нито прозорци, нито задни врати.

- Ами вентилационната шахта? - попита Джо, като ог­леда филигранната решетка над главата са.

- Хората няма как да се покатерят във вентилационна шахта - отговори Кърт от една от кабинките. - Най-вече защото по шахтите нагоре може да се издигне само въздух, и хората са по-тежки от въздух.

- Да, особено след онези ордьоври.

- Погледни това - рече Кърт и посоча към пода на ку­бинката.

По полираните гранитни плочи се виждаше фин слой бял прашец.

- Прилича на мазилка - взря се Джо.

- И аз това си помислих - отвърна Кърт и откри про­цепът, замазан набързо с бързосъхнещ гипс.

С малко усилие Кърт успя да провре пръста си в процепа и да издърпа панела. Беше квадрат метър на метър - достатъчно голям, за да мине човек през отвора.

- Или имат огромни мишки, или е минала оттук.

- А докъде води? - попита Джо.

Кърт надникна вътре.

- Гледах тези коридори на чертежите на сгрддата. Място за поддръжка между стените. Много тръби и електрически мрежи. Отдясно е тъмно, но вляво важдам светлина, може би на трийсет метра оттук. Прилича на процеп под врата.

- Можем ли да минем? - попита Джо.

- Има само един начин да разберем - отвърна Кърт и влезе.

Джо заключи вратичката на кабинката и последва Кьрт. Постара се да върне панела на мястото му и, като се обърна, халоса главата си в една тръба. Ударът отекна в мрака.

- По-тихо! прошепна Кърт.

- Нищо не виждам!

- Почакай!

Синкава светлина от телефона на Кърт изпълни прос­транството край тях. Стигаше, за да виждат малко пред себе си и Кърт продължи нататък, следван от Джо.

Стигнаха до четвъртита метална врата с малка дръжка и Кърт се приведе и я открехна.

- Какво виждаш? - попита Джо.

- Коридор и противопожарен изход.

Кърт провря широките си рамене през тясната вратич­ка и излезе.

Когато и Джо се измъкна, Кърт го огледа критично.

- На нищо не приличаш!

Джо се погледна. Безупречното му бяло сако беше покрито с черни петна от масло и сивкав прахоляк. Свали го, както и вратовръзката, и ги хвърли в тъмния коридор, преди да затвори вратата.

- И бездруго ми беше писнал вече тоя клоунскн кос­тюм. А сега накъде?

- Добър въпрос - отвърна Кърт. - Тук не би имала как­во да прави. Ако иска да пресече пътя на хакерите, трябва да ги и изпревари при превозното средство, което са реши­ли да използват.

- На покрива има площадка за хеликоптери - каза Джо.

- А в мазето - гараж - добави Кърт.

- Ако е щяла да вземе асансьора нагоре, не би дошла оттук.

- Значи е по стълбите надолу.

Без да се бави, Кърт прекоси коридора към аварийната стълба и открехна вратата. Подобно на повечето аварий­ни стълби, и тази беше метална и се спускаше на зиг-заг. Оше щом отвори вратата, Кърт чу бързи стъпки надолу по стълбището.

Застана до перилата и видя някъде долу женска длан, която се плъзгаше по металния парапет. Явно собстве­ничката ѝ бе устремена към мазето. Ала не беше сама - дланите бяха две.

Кърт отстъпи назад и вдигна два пръста. Джо кимна. Кърт посочи краката си.

- Махаме обувките! - прошепна той.

Джо се събу.

- Ако караме така, докато ги настигнем, ще съм гол.

- Това ще я уплаши хубаво - отвърна Кърт. - Да не говорим за всички останали.

Оставиха обувките и заслизаха по чорапи, пристъп­вайки леко, но бързо. Придържаха се по-далеч от стра­ничните перила, за да не ги забележат мъжа или жената.

Подминаваха шестия стаж, когато жената и приятелят ѝ стигнаха до подземието. Отвори се врата и се чуха изстрели през заглушител - три изстрела и две глухи тупвания.

- Убиха някого - прошепна Джо.

Кърт спря и погледна надолу. Мъжът и жената влаче­ха телата на двама охранители. Калиста и мъжът взеха няколко неща от телата, покриха ги набързо с мушама и излязоха.

- Какво са намислили? - зачуди се Джо.

Кърт нямаше представа. Когато вратата се затръшна, той отново пое надолу, колкото може по-бързо. Стигна до подземието и се притисна към вратата, поглеждайки през кръглото замрежено прозорче. Жената се виждаше ясно. Косата ѝ бе къса и черна и беше облечена в униформата на един от охранителите на Тан Ранг.

- Влиза в кабината на някакъв товарен камион.

- Ами приятелят ѝ?

Кърт се огледа. Мъжът не се виждаше, но някъде се затръшна врата на камион, а стъклото пред Кърт завибрира. Значи онзи се бе качил другаде. Засега не правеха нищо.

- Огледай тези на земята, ако обичаш - помоли Кърт и хвърли поглед към Джо,

Докато Кърт наблюдаваше неподвижните камиони, Джо се върна при стълбището и огледа мъртвите,

- Кобурите и коланите с пълнители са празни. Халки­те на радиостанциите също. Предполагам, че това са били пазачите на камионите, не шофьорите.

- Да, има логика - съгласи се Кърт. - Някой трябва да пази превозното средство при подобни операции. Двамата ни приятели явно са заели мястото на тези. Всеки е в различен камион.

- Пазят товара и чакат да пристигнат шофьорите - предположи Джо.

- И аз така мисля.

- И сега какво?

- Време е да се качим без билет - каза Кърт. Ще натоварят хакерите и да се надяваме, че ще ни отведат право при Сиена.

- Ами ако я държат в двореца на Ким Чен Ун? - попити Джо.

- Тогава ше се разходим из Северна Корея - каза Кърт.

- Не ми харесан там - намръщи се Джо. - Нe предлагат мексиканска храна. Всъщност нямат много храна като цяло.

И на Кърт ме му се нравеше да се озоват в тази затворена държава, но не мислеше, че ще ходят дотам.

- От това, което знам от полковник Ли, границата е затворена. Дори да не беше, няма как този двамата да прекосят Демилитаризираната зона с огромни камиони, маркирани с логото на „Дасшан“.

- Да, имаш право - каза Джо. - Но все пак ми се ще да извикаме кавалерията.

- Ако ги спрем сега, никога няма да намерим Сиена - погледна го Кърт. - Не съм дошъл дотук, за да си сваля ръката преди последното раздаване. Но ако искаш да ос­танеш, ще те разбера.

Джо поклати глава и с изсумтяванс отлепи козята брадичка и така приключи преобразяването от Солано в Дзавала.

- И да се върна на „забавата“ горе? Не мисля. Ако не отиваме в така наречената Корейска народнодемократич­на република, къде отиваме тогава?

- Полковник Ли каза, че кибератаките не могат да се проследят до локации в Северна Корея, макар да са сигур­ни, че тя стои зад тях. Каза, че този Отдел 121 има хора из целия свят: в Китай, Япония, дори тук, в Сеул. Ако това наистина е така, може изобщо да не излезем от града.

Джо се ухили.

- Радвам се, че мислиш така - каза той. - Сигурен съм, че както винаги грешиш, но по-добре да останем оптимисти, докато не угасне и последната надежда.

Кърт върна поглед към мъртъвците - до телата им вече се оформяха локвички кръв.

- Тази мушама няма да ги скрие задълго - каза той, - което значи, че приятелчетата ни знаят, че не могат да се преструват кой знае колко време. Каквото и да мислят да правят, ще е скоро.

- Добре, да вървим - каза Джо. - Но ако се окажем в складовете в Инчхън или рекат да ни товарят на някой боинг-747, определено звъня на кавалерията, да знаеш.

- Дадено!

Джо покри отново телата, a Кърт отвори леко вратата и влезе в гаража Прокроднаха се между камионите като улични котки, като гледаха да стоят по-далеч от обсега на огледалата. Щом стигнаха до първата каросерия, Кърт отвори вратата и махна на Джо да влиза, след което и сам се вмъкна.

Джо освети вътрешността с телефона си и разгледа товара.

- Компютри и високотехнологични сървъри, доколкото виждам. В информационния център на Ирам съм виждал подобни работи.

- Значи сме там, където трябва - зарадва се Кърт. - Това сигурно е предназначено за киберотряда на севернокорейците.

Свиха се зад купчина оборудване, седнаха и се облег­наха на стената на каросерията. Дори някой да отвореше вратата, нямаше да може да ги забележи.

Не след дълго отвън се чуха гласове - говореха на ко­рейски, но прозвучаха и заповеди на развален английски. Каросерията потрепери, двигателят ревна и камионът се раздвижи. Бавно сс затътриха през гаража, изкачиха някаква рампа и постепенно скоростта се увеличи.

След няколко завоя - май се движеха по градските улици, камионът увеличи още скоростта. Кърт извади телефона и видя, че сигналът е добър, така че включи навигацията. Скоро на картата се появи малка движеща се синя точка.

- Накъде вървим? - попита Джо.

- Не искаш да знаеш - отвърна Кърт.

За жалост пътуваха по магистралата, право на север към Демилитаризираната зона.