Призрачният кораб

24

Под водата Гамей Траут се взираше в мрака към над­стройките на яхтата, които бяха озарени отзад от про­жекторите на подводницата на Дюк. Гледката беше зло­веща. Усети как я побиха тръпки. Забеляза, че Елена е хванала ръчката за ускорение.

- Дръж се!

От мрака се показа „Скарабей 2”. Кръстосваше водите над „Етернет“ като хишна риба.

- Следва посоката, в която ни видя да се отдалечаваме - отбеляза Елена.

Сияещата сфера на жълтата подводница сс отдалечаваше от тях. Двете жени имаха чувството, че наблюдават космически кораб в дълбините на галактиката. Нямаха никакьв ориентир. Морското дъно беше черно, водата наоколо - също. Нал главите им съшо имаше само чернота. Нито лъч дневна светлина не достигаше дотук.

Светлините от подводницата на Люк полека-лека се стопиха. След няколко минути и те изчезнаха напълно

- Къде ли отива? - попита Елена

- Търси ни - отговори Гамей. - Но не ме питай защо. Не знам. Нищо от случилото се няма смисъл.

- Май сме се натресли на нещо голямо - каза Елена.

- Така изглежда.

- Трябваше да предположа - продължи Елена. - Кога­то е намесен Отдела за специални проекти, обикновено има сериозен проблем. Поне така говорят всички.

Гамей не можеше да отрече.

- Твърде много ми дойдоха тези вълнения - каза Еле­на.

- И на мен - въздъхна Гамей.

- Да изплаваме ли?

- Можеш ли на тъмно?

- Без проблем.

Гамей погледна за последно към мрака.

- Да вървим. Искам да предупредя Пол и останалите колкото се може по-скоро.

Елена бавно отдели подводницата от яхтата и тъкмо щеше да започне издигането, когато внезапно светнаха четирите прожектора на „Скарабей 2" като очи на подводен звяр и се спуснаха към тях. Разнесе се отвратително простъргване, когато щипцитена скарабея на Дюк ги приклещиха.

Гамей сграбчи ръчките за управление на техните механични ръце и се опита да ги използва за самозащита.

Преди обаче да стори какво и да било, Дюк хвана една от механичните ръце на „Скарабей 1” и я отряза с триона си. Механичната ръка се прекърши за секунди и подводницата на Гамей остана с една-единствена ръка.

- Използвай горелката - извика Елена.

Гамей включи ацетиленовата горелка и я насочи към кабината на Дюк, за да прогори дупка в купола. За своя изненада зърна лицето на Дюк - изглеждаше ужасен Той вдигна ръце, макар машината му да продължаваше да изблъсква скарабея им назад.

- Не е той! - извика Гамен. - Дюк не контролира нищо.

Вместо да пробие дупка в кабината и да убие Дюк, тя се опита да повреди един от двигателите на подводница­та. В почти същия миг обаче тя ги блъсна и ги запрати в корпуса на яхтата. От удара левият им двигател отказа.

Сега подводницата на Дюк имаше два пъти по-голяма мощност от тяхната.

- Притиска ни! - извика Елена.

- Казвам ти, не е той! - отвърна Гамей.

Тя изпъна горелката и се зае с един от двигателите на подводницата на Дюк, но тогава напред се стрелна три­онът. Отскочи от кабината, като остави грозен белег н застърга по задницата им.

Кабелите на ацетиленовата горелка се скъсаха и ви­хър от мехурчета обгърна и двете подводници, вкопчени в смъртоносни подводна битка

На ярката светлина Гамей видя как Дюк стана от мяс­тото си с черен ключ в ръка и заблъска с него по компютьрната конзола. След третия или четвъртия удар, свет­лините на подводницата му угаснаха и битката престана.

Подводниците, вкопчени една в друга, бавно потънаха към дъното, удариха се в наносите и спряха. Миг по-късно ацетиленовнте резервоари свършиха и огънят спря.

Всичко потъмня. Гамей натисна няколко превключва­теля.

- Прекъснал е електрическите ни кабели - рече Елена. - Или по-скоро подводницата му ни ги е прекъснала.

Гамей откри едно фенерче и го включи. Невероятно, но в кабината им още нямаше вода. Стесни лъча и го насочи към прозареца. Стигаше едва до носа на „Скарабей 2”.

Тя изпрати на Дюк морзово съобщение.

„Добре ли си?“

След няколко секуиди той отговори.

„Извинявам се, дами, не знам какво става “

Гамей осъзна това, което и Пол на повърхността. Бяха хакнати. Новата подводница на Дюк бе по-уязвима, за разлика от по-старият им скарабей с ръчните чу хидравлични системи.

„Като че ли са те хакнали“ - изпрати Гамей.

А Дюк отговори: „Вече нищо няма за хакване. Разбих всичко и скъсах жиците... Дали ще ми го удържат от зап­латата, как мислиш?“

Гамей и Елена се ухилиха.

- Можем ли ла изплаваме? - попита Гамей.

- Нямаме мощност, но можем да изпуснем баласта – Дюк би трябвало да може да направи съшото.

Гамей кимна и и,прати съобщение.

Дюк се разходи из кабината и с фенерчето си провери няколко уреда, останали непотрошени в новия скарабей. Позабави се при задната стена.

- Какво проверява?

- Аварийната въздушна клапа - обясни Елена и посочи тяхната собствена.

„Боя се, че няма да дойда с вас. Повредили сте ми контейнера с въздух. Нямам достатъчно, за да успея да се издигна. Ще трябва да действате първи и да дойдете да ме приберете.”

„Колко въздух ти остава?” - попитаха те.

„За около пет часа, плюс този в кабината ми.”

- Би трябвало да му стигне – каза Елена.

Гамей се съгласи. Трябваше само да пуснат кабел до долу и можеха да върнат Дюк с крана на „Кондор“

- Добре, че Пол не е с него - каза Гамей. - Щяха да имат два пъти по-малко въздух.

- А ти щеше да си сто пъти по-разтревожена.

Вярно беше, макар Гамей да се тревожеше предостатъчно и за Дюк. Изпрати му съобщение:

„Издигаме се. Дано понесеш, че ще те спасят две мо­мичета.“

„Ако отново видя слънцето, през остатъка от експеди­цията ще нося феминистка тениска.“

- Ще ми се да видя това - каза Елена и сложи длан на клапата. - Готови за изпускане на баласта!

„Късмет“, изпрати Гамей.

„И на вас!“, дойде отговорът.

Елена завъртя клапата. Подводницата бавно се заиздига.

Поспряха за миг и се чуха няколко странни продрънчавания, докато се освобождаваха от подводницата на Дюк. След това вече се издигаха свободно.

Дюк проблясна още няколко пъти с фенерчето си.

„Ако видите келнер, да ми донесе питие.“

Гамей се засмя и обърна поглед нагоре. Засега - черно­та, като в безлунна, беззвездна нощ. Нямаше търпение да види сивозеленикавото сияние, което да ѝ подскаже, че наближават повърхността.

Измина минута. След това втора. Гамей усети замай­ваме.

- Сякаш съм в камера за сензорна депривация – каза тя.

- И аз това си мислех - отвърна Елена.

Гамей реши да гледа напред, а не нагоре - иначе полу­чаваше световъртеж.

Погледна часовника си.

„Десет минути.”

- Още петнайсет.

Внезапно се удариха в нешо. Гамей удари главата си в седалката.

- Какво стана? Удари ли ни нещо?

Елена гледаше нагоре, сякаш очакваше да са се забили в някаква скална издатина или в корпуса на „Кондор”. Гамей обаче не мислеше така. Бе усетила удара през петите и кръста си, както когато с Пол преминаваха през пресечен терен с джипа.

Тя извади от джоба си фенерчето и го включи. Притисна го към прозореца и видя облаци от пясък, както и голо сивокафеникаво дъно.

- Върнахме се на дъното - каза Гамей.

На трийсетина метра от тях просветна фенерчето на Дюк.

„Толкова ли ви липсвах?“

Гамей откопча колана си и се надигна от седалката. Завъртя се и насочи фенерчето към задния край. От ба­ластните контейнери се издигаха струи мехурчета. Все едно някой беше отворил цяла кутия алка зелцер.

- Не ми казвай - възкликна Елена, - вече знам. Дюк е пробил резервоарите ни с онзи трион.

Гамей кимна и седна обратно. Изключи фенерчето, слънце

- Дотук с пина коладата на Дюк. И с връщането ни на слънце.

- По-зле е. Две сме. И току-що се отървахме от всичкия си резервен въздух. По мои сметки имаме въздух за по-малко от два часа.