Призрачният кораб

38

- Тръгнаха - каза Кърт. - Поеха по някакъв тунел. Сега ние сме на ход.

Той отвори внимателно вратата на контейнера. Скочи навън и се огледа. В контролния пункт имаше само мър­тъвци и премигваши компютри, които Калиста бе хакнала. Ако Кърт разбираше правилно случващото се, всеки, наблюдаващ помещението от другаде, не би видял нищо подозрително.

- По-добре да се въоръжим - предложи той и взе пис­толета на един от мъртъвците.

Джо приклекна до друг мъртвец и стори същото. Пос­ле двамата излязоха и се огледаха.

Мястото беше oгромно, имаше размерите на самоле­тен хангар. От едната страна се виждаше камионът, който ги бе докарал сюеше иьрху осмом ьлна платформа. Bei контейнера изглеждаше малък и някак не на място

Тази платформа ми прилича на онези по гаровню депа ка ta Джо.

Кърт кимна и вдигна глава. Шахта с формата на осмоъгълната платформа се губеше в мрака над главите им. На стените на шахтата имаше улеи и в четири от осемте ъгъла се виждаха огромни зъбчати колела.

- Явно те движат платформата - отбеляза Джо.

- Да, очевидно така сме дошли, но защо?

Кърт се приближи към тунела, по който Калиста и приятелчето ѝ изчезнаха. Сякаш нямаше край. В далечи­ната се простираше сивкаво-белия му търбух, в който се редуваха ивици светлина и сянка.

- Какво мислиш? - попита Джо.

- Не съм сигурсн - призна Кърт, - но ми се струва, че Тан Ранг не е толкова неутрален, колкото си мислят пол­ковник Ли и ЦРУ.

- Мислиш, че тунелът минава под Демилитаризирана­та зона?

- Само това ми се струва логично - отвърна Кърт. - Пьрво, точно на границата сме. Второ, Северът копае тунели под Демилитаризираната зона от години. Не си спомням колко са били открити, но големите са били поне три-четири. Повечето са били по-малки, но в най-големите са се преразпределяли хора и оборудване за не повече от час. Нищо от снимките, които съм гледал, оба­че нс може да се сравни с това място.

Джо кимна.

- Мислех, че Югът постоянно слухти за подобни неша. Не би ли трябвало да са усетили?

- Точно под бунище сме - отбеляза Кърт. - С всички булдозери, кранове, камиони и машините за палетиране, шумът не спира. Предполагам, че всякакви други шумове са били приписани на планините от боклуци. Освен това сме доста иадълбоко.

- Трябва да призная, че наистина са намерили пер­фектното прикритие. Дори имат къде да потулят пръстта от изкопа.

Кърт кимна, но не отговори. Взираше се в тунела - бе уловил движение. Нямаше никакви звуци, но нещо опре­делено идваше към тях.

- Скрий се! - рече Кърт.

Двамата с Джо приклекнаха с насочени към тунела пистолети. Количката, която се носеше към тях, нямаше колела, нито кабели - сякаш просто летеше.

- Магнитна възглавница! - възкликна Джо. - Ето защо са високоволтовите генератори.

- Още един начин да не вдигат шум - рече Кърт. - Почти не издава звук.

Количката рязко намали скоростта в последните сто метра, много бавно излезе от тунела и се настани на платформа, подобна на тази, върху която стоеше контей­нера, от който двамата бяха излезли. Когато жуженето на генератора утихна, количката тупна изненадващо глухо върху платформата.

Кърт зачака, но отвътре не излезе никой.

- Празна ли е? - попита Джо.

Кърт внимателно се промъкна към количка и надник­на в нея.

- Няма пътници, но не е празна - после бръкна и изва­ди шепа от товара.

- Гранули. Изключително леки...

Джо съшо погледна и разтърка една гранула между пръстите си.

- Титан. Частично обработен.

- Мисля, че вече разбирам - измърмори Кърт.

- Какво?

- Изтощените мини на Тан Ранг, които произвеждат три пъти повече отпреди десет години... Съдружието му със съмнителни лица от Севера... Надува продукцията на мините си изкуствено. Генералите му пращат полуоб­работен титан, а той хакери, високотехнологично обо­рудване и вероятно пари. Севернокорейците получават достъп до технологии, които ООН са им забранили, а Тан Ранг получава евтина руда.

Сякаш в отговор на пристигането на вагонетката, по платформата с контейнери засвяткаха жълтеникави лам­пи.

- Последен влак - каза Кърт. Да се погрижим да не го изпуснем.

Двамата с Джо се хвърлиха към отворената врата на контейнера и скочиха вътре, точно когато платформата започна леко да се издига. Кърт затвори вратата, а кон­тейнерът бързо и леко се понесе по тунела. След секунди се движеха с осемдесет километра в час и то напълно безшумно.

- Понеже сме на бързия влак - започна Джо, - може би трябва да попитам какво ще правим, когато стигнем до другата страна.

- Предполагам, че ще заварим или мъртвило, или престрелка.

- Можехме да изчакаме да се върнат.

- Ами ако мислят да излязат от другаде?

- Хвана ме.

Не след дълго скоростта на контейнера намаля и той спря. Отвън бе тихо, явно престрелка нямаше. Около ми­нутка Джо и Кърт останаха неподвижни, а тишината пи­щеше в ушите им. Накрая Кърт открехна вратата.

Видя неколцина мъртви войници в севернокорейски униформи и нито следа от сражение или активирани аларми.

Кърт и Джо изскочиха от контейнера и бързо огледа­ха обстановката. Деветимата войници бяха убити безжа­лостно и прецизно.

Странно, но откриха и тримата хакери, отпуснати в количката, с която бяха пристигнали. Не се движеха, но нямаха рани по себе си.

Джо раздруса единия, но без резултат.

- Изглежда са упоени. Още дишат.

- По-късно ще разберем какво е станало.

Двамата тръгнаха по един коридор и стигнаха до асан­сьор. Джо тъкмо се канеше да натисне бутона, когато Кърт го спря:

- По-добре да не съобщаваме, че сме тук.

Отвориха със сила вратата на асансьора и Кърт над­никна в шахтата. На отсрещната ѝ стена имаше метална стълба - очевидно за техниците.

Кърт погледна нагоре и видя дъното на спрялата кабинка на пет етажа над тях.

- На какво да се обзаложим, че приятелчетата ни са там? - попита Кърт.

- Звучи ми като добро място за начало. Няма как да претърсим навсякъде.

Кърт тръгна нагоре по стълбата. Преди да го последва Джо подпря вратата, за да остане отворена. Така разпола­гаха с малко светлина, а и по-бързо щяха да се измъкнат, ако им се наложи да слизат обратно.

Бързо подминаха първите два етажа, но докато преко­сяваха третия, нещо издрънча зад Кърт, а веднага след това последва и глух металически удар.

Кърт погледна надолу. Джо се държеше с една ръка за стълбата, а в другата стискаше едно счупено стъпало.

- Какво правиш, Джо?

Джо закрепи счупената част за една от стъпенките и се покачи над нея.

- В голяма опасност сме, Кърт.

- Не мисля, че някой ни е чул.

- Не говоря за войниците, а за севернокорсйските стро­ителни практики. Видя ли бетона? Лющи се като тесто от престоял кроасан. Сигурно са използвали твърде много пясък. А стъпенките... всички са ръждясали и охлабени. - И за да демонстрира, Джо издърпа една от тях, която с лекота остана в ръката му. - Предлагам да побързаме, преди всичко да ни се срути на главите.

- Непременно ще изпратя писмо до Ким Чен Ун, кога­то се приберем - отвърна Кърт. - Моля, стройте тайните си бази с по-добри материали, за да не пострадаме, дока­то проникваме в тях, иначе ще се разправяте с адвокати­те ни.

- Това ще му даде да се разбере! - закани се Джо.

Стигнаха до кабинката на асансьора. Кърт пролази върху нея и отвори аварийния панел. Спуснаха се кол­кото се може по-тихо. Предната врата зееше отворена, а стоп-бутонът стоеше натиснат.

В коридора имаше оше два трупа, но беше тихо. Ня­колко секунди по-късно обаче от другия край на коридо­ра се разнесоха изстрели и изтрещя димна граната. После се чу ответен огън от пистолетите със заглушители на Калиста и партньора ѝ.

Какъвто и прийом да бяха използвали, за да стигнат чак дотук, вече явно не им помагаше. Из целия комплекс запищяха аларми.

- Дотук с мира и тишината - поклати глава Джо.

- Хайде! - подкани го Кърт и се затича към сражението