Призрачният кораб

37

Кърт и Джо се возеха в каросерията на огромния ка­мион, който се носеше по магистрала № 3. Чрез чудесата на модерните технологии Кърт все още можеше да следи маршрута им.

- Още ли караме към Демилитаризираната зона? - по­пита Джо.

- Право натам като гълъб вестоносец.

На седемдесет километра от Сеул и на не повече от два от началото на зоната, камионът намали скоростта. Започнаха да завиват. Явно се бяха отклонили от магис­тралата. В същото време сигналът на телефона на Кърт се изгуби. Където и да бяха, вече не се намираха в обхвата на клетъчните кули.

Кърт прибра телефона и хвърли поглед към Джо.

- Можеш да забравиш за кавалерията, изгубихме сигнала.

- Страхотно! - измърмори Джо.

Кърт пропълзя към отсрещната стена на каросерията където през дупчица в метала се виждаше светлина. Той се намести и погледна.

- Някакви знаци в смисъл на „Добре дошли в Северна Корея“? - попита Джо.

- Още не - каза Кърт. - Само ярки светлини и някаква гадна миризма.

Джо също я подушваше.

- Като...

- Боклуци! - отвърна Кърт. - Влизаме в огромно бунище. Виждам прожектори, боклукчийски камиони и булдозери, които мачкат отпадъците. Сякаш половината боклуци на Сеул идват тук.

- Една от компаниите на Тан Ранг - рече Джо, като си спомни информацията за магната.

Кърт кимна.

- Знаеш какво казват. В калта има злато.

- Злато ли?

- Пари, много пари.

- А, ясно. Да се надяваме в калта да има и компютърни експерти.

- По-добре тук, отколкото оттатък границата - добави Кьрт.

Камионът продължи да боботи, ала постепенно започ­на да забавя скоростта и накрая спря със съскане. Ярките прожектори на бунишето внезапно угаснаха.

- Влязохме в някакво депо. Може би е товарен хангар

Кърт се изправи и застана в готовност за действие, щом камионът спря. Прикри се зад една купчина компю­търни чаркове, така че да не се вижда от вратата. Джо стори същото.

Зачакаха в тъмното, като слушаха разговорите на ко­рейците отвън, докато накрая някакво тежко механично проскърцване не ги изненада. Почти незабавно камионът се раздвижи. Не напред или назад, а надолу.

- Защо имам чувството, че ми потъват гемиите? - про­шепна Джо.

-Точно това се случва - отвърна Кърт.

Спускането отначало сякаш бе бързо, а после по-бавно, но Кърт знаеше, че това е илюзия, подобно на усещането в самолет, че не се движиш, докато всъщност се носиш с хиляда километра в час. Все още се спускаха, но с постоянна скорост. Просто телата им бяха привикнали към равномерното движение.

Кърт погледна към часовника си. Когато забавиха и спряха, той каза:

- Деветдесет секунди. Колко бързо мислиш, че се дви­жихме?

- Не особено - рече Джо, - може би половин-един ме­тър в секунда.

Кърт пресметна набързо.

- Значи сме на около седемдесет метра под повърх­ността.

След гладкото возене, нещо ги раздруса - някакъв кран сграбчи контейнера и го вдигна от камиона.

Кърт гледаше през дупчицата и описваше случващото на Джо.

- Кранът ни мести към някаква платформа.

Завъртяха се бавно.

- Сега виждам другия камион - каза Кърт. - И Калиста. Върви към контролния пункт.

Той почука на вратата и зачака да отворят.

- Не отваряйте... - прошепна Кърт.

Никой обаче не чу мисловното му предупреждение. Отвори един охранител, на когото Калиста връчи някакъв документ и докато той го разглеждаше, тя извади писто­лета си и спокойно го застреля. Изстрелите бяха точни, бързи и последователни, без следа от припряност. Жена­та бе студена и ефикасна.

В почти същия миг приятелят на Калиста сграбчи шо­фьора и счупи врата му с отвратителен пукот. Покрай крана изтичаха двама мъже, за да се намесят, но бяха раз­стреляни веднага. Помещението утихна.

- Ами другият шофьор? - прошепна Джо.

- Вероятно е мъртъв - предположи Кърт. Калиста на­вярно бе свършила работата, преди да излезе от камиона.

- Това твое момиче е ледена принцеса - рече Джо.

- Не е мое момиче.

- Насам ли идват?

- Не. Влизат в контролния пункт.

Калиста, която нямаше представа, че я наблюдават, влезе и незабавно се зае с един от компютрите. Трябваха и само трийсет секунди, за да проникне в системата.

Егън, третият ѝ брат, влезе при нея.

- Товарителната платформа е сигурна - каза той. - Ня­кой знае ли, че сме тук?

- Погрижих се да не вдигнат тревога - каза Калиста. Мина през защитните протоколи и провери за обезпоко­ителни знаци. - Всичко е наред, никой не ни е забелязал. Изведи хакерите от втория камион. Ще ги изпроводим.

- Колко души са от другата страна? - попита Егън.

- Милион севернокорейски войници - рече тя с усмивка.

- Знаеш какво имам предвид.

- Според списъка с работниците от компютъра са сто и двайсет. Повечето са на повърхността и в най-горната товарителна зона. До по-дълбоките нива достъп имат само четиресет души, две смени от по двайсет. Тъй че само с толкова ще трябва да се разправяме.

- Но сме само двама - отбеляза той.

- Така е по-интересно, не мислиш ли?

Егън се втренчи безмълвно в нея.

- Спокойно - рече тя и отвори пакет с три метални кутии, по които имаше странни означения. - Това ще из­равни шансовете.

- Нервнопаралитичен газ?

- Не, не е толкова опасно - обясни тя. - Това е бързо действащ паралитичен агент. Сковава централната нервна система за десетина минути. Няма да са в безсъзнание, нито ще са мъртви, но ще са доста по-лесни мишени Ще нахъл­таме в главната контролна зала изненадващо и ще пуснем газа през цялата станция. Останалото е лесна работа.

- Имаме ли противогази?

Калиста извади два - приличаха по-скоро на по-голе­ми хирургически маски и покриваха само носа и устата.

- Няма да ни трябват задълго. Газът се неутрализира след шейсет секунди.

- Но първо трябва да минем през тунела.

В този момент на екрана се появи съобщение на корей­ски. Калиста го сканира с едно устройство, което преведе думите.

- Поканата ни - рече тя. - Очакват да им предадем ха­керите. Изведи ги от камиона и ги натовари на количката.

- А с тях какво ще стане, когато пуснем газа?

- Ще се сковат като останалите - отвърна Калиста - и няма да ни пречат.

Приключил с въпросите, Егън излезе от контролния пункт, а Калиста провери за последно системата и прех­върли контрола върху нея на едно преносимо устройство, което бе взела специално за целта. След това излезе и отиде при количката в началото на дългия тунел, по кой­то щяха да минат.

Количката беше открита и приличаше повече на вагонетка от мина, отколкото на пасажерска количка, с която возеха самолетни пасажери към летището.

Калиста се качи първа, а Егън доведе хакерите.

Xeno9X9, ZSumG и Montresor бяха могъщи имена в подземния хакерски свят, но на живо не бяха толкова впечатляващи - трима мършави и мърляви мъже. Бяха бледи, очите им бяха хлътнали, а ръцете и краката им - тънки като вейки. Нищо у тях не говореше за способ­ностите им да поставят на колене цели държави. Нито един от тях не се бе противил, когато ги бяха заловили, макар че това се дължеше най-вече на факта, че Бревар беше пленил и държеше в щаба си сестрите, съпругите и децата им.

- Качвайте се! - изръмжа тя.

Тримата се подчиниха.

Егън застана пред тях, а Калиста - отзад, тъй че хаке­рите сс озоваха между двамата. Тя набра някакъв код в дистанционния си контролен пулт, отнякъде забуча мо­щен генератор. Когато на дистанционното ѝ светна зеле­на лампичка, Калиста натисна ръчката за старт на ваго­нетката и тя се понесе по дългия осветен тунел.