Призрачният кораб

5

Кърт се надигна и седна в леглото си. Целият плуваше в пот, и сърцето му блъскаше така, все едно току-що бе изкачил висок планински връх. Взираше се в мрака и се мъчеше да се отскубне от образите от кошмара и ужасът, който те предизвикваха в него.

Всеки път беше едно и също. Бързо осъзна къде се намира, макар за миг да не можеше да различи кой свят е истинският и кой - илюзията.

Отвън избумтя гръмотевица и проблесна мътна мълния, а по палубата затрополихи едри капки дъжд.

Беше си вкъщи, в спалнята в плаващия си дом край брега на река Потомок. Не се давеше и не се проваляше в спасителна операция отпреди няколко месеца, на половин свят разстояние оттук.

- Добре ли си? - нежен женски глас прекъсна мислите му.

Кърт го познаваше добре. Той принадлежеше на Ана Ериксън, колкото хубава, толкова и внимателна. По скандинавски руса, зеленоока, с почти платиненобели вежди и красиво чипо носле. Прииска му се тя да не е тук в момента. Имаше нужда да бъде сам.

- Не - отвърна той и отметна чаршафа. - Не съм добре.

Стана от леглото и отиде до прозореца.

- Това е просто кошмар - приближи се до него Ана н го прегърна. - Потиснати спомени, които излизат на повърхността.

В черепа му напираше болка, която сякаш щеше да го пръсне отвътре. Често го спохождаше напоследък. Резултат от челната фрактура, която получи, докато Джо го извлачваше от потъващата яхта.

- Не са потиснати. Ще ми се да бяха.

Ана остана спокойна. Не бе от жените, които се поддават на чуждо напрежение.

- Видя ли ги този път? - попита тя.

Отвън пак прогърмя, а дъждът с нови сили зачука по покрива. Кърт се запита дали точно пороят не е причина за кошмара. От друга страна знаеше, че няма нужда нещо отвън да го провокира. Сънуваше го почти всяка нощ.

- Е? - подкани го тя.

Кърт изпуфтя раздразнено, махна с ръка и закрачи към бара с напитките в хола. Ана го последва след секунди, нахлузила широки шалвари и една от неговите тениски. Кърт не можеше да не се възхити на красотата ѝ. Ана изглеждаше перфектно дори посред нощ и без капчица грим.

Той светна лампата. Започна да премигва, объркан от силната светлина. Най-после намери полупълната бутилка „Джак“. Ръката му трепереше. Наля си двойно питие.

- Знаеш, че значи нещо - не се предаваше Ана.

Kърт гаврътна половината уиски.

- Моля те, нека да оставим психоанализата за работно време!

Всъщност Ана му беше психотерапевт. След сътресението Кърт започна да получава пристъпи, появиха се и други проблеми. Най-напред започнаха кошмарите, после проблемите с паметта и изблиците на ярост, които близките му с право решиха, че са крайно нетипични за него.

От НАМПД назначиха госпожица Ериксън за негов терапевт и съветник. Озлобен срещу тези, които се опитваха да му помогнат, Кърт седмици наред умишлено вгорчаваше живота на Ана. След това обаче двамата започнаха да се срещат и в извънработно време.

Кърт отпи отново и трепна от болка. До алкохола се мъдреше опаковка аспирин и той посегна към нея.

Колко нощи поред се случваше все едно и също? Четири? Пет? Опита се да ги преброи, но не успя, а и нямаше смисъл. Случваше му се почти постоянно.

- Скоро ходил ли си на работа? - попита Ана и се отпусна на края на дивана.

Кърт поклати глава.

- Не мога, първо трябва да ме оправиш, забрави ли?

- Не си повреден, Кърт. Просто те боли. Колкото и да се преструваш и да се оправдаваш с тежкото сътресение и фрактурата на черепа, всъщност с огромната вина, която изпитваш, си учебникарски пример за Синдрома на оцелелия.

- Няма за какво да се чувствам виновен - тросна и се Кърт. - Направих всичко по силите си.

- Знам. Всички край теб го знаят. Единствено ти самият не искаш да го приемеш.

Той не знаеше в какво да вярва. Наистина не знаеше.

- Дори Брайън Уестгейт казва, че си бил герой.

- Брайън Уестгейт... - измърмори презрително Кърт.

Тя несъмнено долови презрението му, виждаше, че напрежението му нараста, но въпреки това не спря.

- Той все още иска да се срещнете, да ти стисне ръката и да ти каже „благодаря". Някога ди си се чувал с него? Той не спира да те търси.

Разбира се, че не се беше чувал с този човек.

- Бях малко зает...

Ана го изгледа замислено и наклони леко глава.

- Това е проблемът, нали?

- Кое?

- Със Сиена сте щели да се жените, но ти си се отказал в последния момент. Ако не го беше сторил, тя нямаше да срещне Уестгейт и нямаше да попадне на онази яхта, насред онази буря... Нямаше да се удави. А и ти нямаше да се провалиш в опита си да я спасиш... Затова се обви­няваш, нали?

Синдромът на оцелелия бе нещо жестоко. Кърт го зна­еше много добре. Негови приятели сс бяха върнали от Ирак и Афганистан след подвизи, по-големи от каквито и да било негови дела, а се обвиняваха за почти всичко, случило се край тях.

Той си пое дъх и извърна глава. Нямаше смисъл да спори. Ана бе права за почти всичко, но това не му помагаше. А в момента не му се обясняваше защо. Взе опаковката аспирин, отвори бутилката и натика няколко хапчета в устата си. Преглътна ги с още малко уиски.

Реши, че добре се е погрижил за главоболието си и се опита да бъде малко по-общителен.

- Какво значение има всичко това? Защо е толкова важно за теб?

- Първо, защото това ми е работата И, второ, защото като последна идиотки реших, че ми пука за теб като за пациент.

- Не те питам това. Питам, какво значение има дали виждам тях в съня си? Все това ме питаш. Защо е важно да знаеш това?

Тя вдигна очи към него. Гледаше го загрижено, но и нетърпеливо.

- Не е важно за мен - каза тя. - А за теб.

Кърт я изгледа неразбиращо.

- От теб знам, чс сънят се повтаря - започна Ана. - Само че половината пъти виждаш руса жена с едно от децата ѝ, а през другата половина - само отломки и спа­сителни жилетки. Не си сигурен дали жената е Сиена. Но истинска или не, не си я достигнал, корабът е потънал и за нещастие хората също. Край! - Ана наклони глава. В очите и се четеше съчувствие. - За останалата част от света няма значение, защото резултатът е един и същ. Но тези сменящи се сънища - сменящи се реалности, не може да не са важни за теб, иначе нямаше да ги има. Кол­кото по-скоро разбереш защо, толкова по-скоро ще се по­чувстваш по-добре.

Нямаше какво да и отговори. Ана бе по-близо до исти­ната, отколкото предполагаше.

- Разбирам - отрони накрая Кърт.

- Не биваше да идвам - въздъхна Ана и обу маратон­ките си. - Не биваше изобщо да те целувам. Но се радвам, че го направих.

Изправи се и взе палтото си от закачалката кран вра­тата.

- Връщам се вкъщи. Ти се върни на работа, Кърт. Може да ти е от полза. Всъщност, най-добре е да се срещнеш с Уестгейт. Във Вашингтон е. Утре ще държи реч в университета „ Смитсониън ”. Вероятно не е копелето, за което го мислиш. А и тази среща може да сложи точка на някои неща.

Ана облече палтото си и в мига, в които отвори вратата, в стаята нахлу шумът на дъжда. Без да се колебае, тя излезе в пороя и затвори вратата зад гърба си. След секунди двигателят на колата ѝ забоботи и постеменно шумът се отдалечи по посока Ривър роуд.

Кърт постоя минутка, загледан в празното. Допи питието си и известно време се колеба дали да не си налее оъе. Но накрая остави чашата. И бездруго не помагаше особено.

Вместо това прекоси хола и отвори плъзгащата се врата към терасата. Капките се редяха по прясно лакираното дърво като водни мъниста или като живак върху лабораторна табла. А реката вилнееше точно като океана в съня му.

Защо има значение?

Той направи крачка към перилата. Докато дъждът се лееше отгоре му, сякаш част от агонизиращата болка изчезна. Далеч вляво се червенееха размазани задните стопове на форда на Ана.

Защо все по-усилено се опитвам да видя истината с всеки следващ сън?

Знаеше отговора. Още преди седмици го бе разбрал, ала не искаше да казва на никого. Не можеше да каже на никого, със сигурност не и на психотерапевтката си.

Целият вир вода, той влезе вътре, взе кърпа, за да се избърше и се отпусна на стола до бюрото.

Метна кърпата настрани и отвори лаптопа. Написа основната си парола и натисна икона, която му поиска втова парола. Показа се поредица криптирани имейли.

Последният беше от бивш агент на Мосад, когото Кърт познаваше чрез свой приятел. Мъжът се съгласи да проучи един слух, след като получи съответното заплащане, разбира се.

Имейлът беше делови:

Машхад беше град в северен Иран, за който се говореше, че е седалище на нова техническа група, работеша за иранските военни. Никой не беше сигурен какво са намислили иранците, но се смяташе, че отчаяно се опитват да подобрят сигурността си и възможностите си за атака. След като САЩ бяха позволили на американски вирус, познат като „Стъкснет” да проникне в иранските съоръжения за обработка на ядрено гориво и да предизвика изгарянето на хиляди скъпоструващи центрофуги, иранците явно не просто възнамеряваха да подобрят отбраната си, но и да отвърнат на удара.

Част от тази кампания включваше и чужденци, забелязани да влизат и излизат от Машхад, понякога под охрана.

Кърт прочете мейла до край.

Кьрт затвори писмото.

Защо имаше значение какво вижда насън? Защото, въпреки всички доказателства, вече бе убеден, че Сиена с жива. А ако е жива, той се сещаше само за една причина тя да работи за иранците: децата ѝ, Танър и Елиз. Навярно ги държаха като заложници.

Знаеше, че логиката му е твърде крехка и се базира на недоказани предположения. От гледна точка на фактите, цялата му теория бе ирационална, но с всяка фибра на тялото си усещаше, че тя е вярна. Единствено кошмарите му го караха да се съмнява.

Ако празната кабина и изоставената яхта са реални спомени, тогава има причина да вярва на усета си.

Но ако беше видял Сиена и дъщеря ѝ удавени и сега се опитваше подсъзнателно да пренапише спомените си и да замени реалността с това, което искаше да е истина, тогава си играеше с лудостта и беше на крачка от бездната.