Призрачният кораб

30

„Кондор“ продължаваше да се носи свободно в океана. Постепенно нощта обгърна кораба и заедно с тъмнината донесе и усещане за самота и изолация. Корабът бе при­тихнал в очакване на схватка. Но нападатели така и не се появиха, а Пол започна да се пита дали страховете му не са били преувеличени.

- Някаква промяна? - обърна се той към моряка пред радара.

- Не, сър! Които и да са, просто се носят заедно с нас.

Пол усещаше, че опасността е отминала, а и влекачът бе само на час от тях, тъй че реши, че спокойно могат да проучат тайнствения обект от радара.

- Имаме високоскоростна лодка, нали?

- Да, сър.

- Добре. Пригответе я. Ще я взема и ще разучим тайн­ствения ни спътник.

- Без мен никъде няма да ходиш! - чу се глас зал гърба му.

Гамей стоеше до вратата на мостика.

- Не бих си и помислил - отвърна той. - Всъщност, мисля да си организираме двойна среща. Ще вземем и Дюк и Елена с нас.

Скоро четиримата бяха на борда на най-бързата моторна лодка на „Кондор“ - елегантна машина, изработена от специалните военноморски части на Холандия. Десетметровият съд приличаше на полицейски катер с висок нос, открита палуба, централизиран контролен пулт и навигационна мачта. Лодката се понесе по вълните с четиресет възела.

Пол стоеше на носа с Гамей, Дюк управляваше, а Еле­на подготвяше оръжията, които бяха взели от кораба за всеки случай.

- Би трябвало да видим целта след няколко минути, стига да има светлини на борда - осведоми ги Дюк.

Пол кимна, взрян в мрака. Още нищо не се виждаше.

- Какъв е планът, когато пристигнем? - попита Гамей.

- План ли? - попита Пол.

- План! - повтори Гамей. - Нали знаеш? Онова нещо, което измисляш предварително, за да го зарежеш, когато всичко се обърка.

- А, да - чукна се по челото Пол. - Мисля да обградим целта и, ако се окаже агресивна, да убедим капитана им да се предаде.

Гамей въздъхна.

- Мда, отсега го зарязваме.

Пол се позасмя.

- Не мисля, че ще са агресивни. Мисля, че и те като час имат нужда от помощ.

- Защо тогава взехме оръжия? - попита Елена и вдигна пистолета си.

На палубата имаше и две пушки „АР-15“ за Пол и Га­мей.

- За неизбежния момент, когато се окаже, че греша - отвърна Пол с непроницаемо лице.

Докато лодката им летеше по тъмната повърхност на морето, радиото изписка едва доловимо и се чу гласът на главния инженер.

- Тук е „Кондор“! Извън обхвати ни сте. Според кур­са и скоростта ви, би трябвало да подминавате трета база и да тичате към четвърта.

Съобщението бе кодирано в случай, че някой ги под­слушва.

„Трета база“ значеше, че са почти до целта. Пол взе микрофона.

- Спирате ли ни, или ни казвате да продължим?

- Няма следа от аутфилдери, готови да върнат топ­ката на четвърта. Продължавайте да тичате.

- Разбрано! рече Пол и остави радиото. - Всичко е чисто.

- Така си мислела и мишката, докато тичала към сире­нето в капана - засмя се Гамей.

Пол се върна на носа на лодката и отново се загледа напред.

- Явно нямат светлини - огледа се Гамен, - иначе трябваше вече да ги виждаме.

- Права си - съгласи се Пол и погледна към нощното небе. Луната беше започнала да намалява, но все още хвърляше достатъчно светлина, а и небето бе чисто и без облаци. Дори корабът срещу тях да нямаше светлини, трябваше вече да го виждат.

- Дюк, какви са координатите ни?

- Нула-девет-пет.

- Значи обектът трябва да е точно пред нас. Може да е призрак - предположи Елена.

- Призрак ли?

Елена завъртя очи.

- Да, призрак на радара, или фалшив резултат.

Пол трябваше да приеме и тази възможност. Зипита се дели не са се разкарвали напразно. Извали бинокъла за нощно виждане и заоглежда хоризонта, докато не зърна в далечината един нарастваш силует. Беше нисък, про­дълговат и едва се подаваше над повърхността на морето.

- Право напред! - посочи го с ръка Пол. - Най-после!

Сивкавата маса на целта започна да се уголемява, ма­кар заради тъмнината да бе трудно да се определи раз­стоянието, което ги отделяше.

- Намалете скоростта до десет възела - каза Пол.

Ревът на двигателя утихна до пърпорене, а воят на вя­търа премина в свистене. Обектът не изглеждаше запла­шителен.

- Дотук с капаните - Пол погледна Гамей.

- Прочути последни думи - не му остана длъжна тя.

Прнближиха още. Черният силует пред тях закриваше все по-голяма част от хоризонта. По преценка на Пол обектът беше дълъг поне сто и петдесет метра Не се виждаха нито комини, нито антени, нито надстройки. И макар някои части да бяха по-високи от други, всички бяха заоблени и създаваха впечатление, че пред тих има речен шлеп, натоварен с въглища.

- Прилича на шлеп - изказа на глас Пол мислите на всички.

- Какво прави шлеп чак тук? - учуди сс Елена

- Да се приближим откъм лявата му страна – предложи Пол.

Подминаха единия край на съда и Дюк зави и подкара покрай него.

- Заоблен край - промърмори Пол. - Това трябва да е кърмата.

- Не е шлеп, а кораб - вгледа се в съда Гамей.

- Тъмен, мъртъв кораб - рече Елена.

- Кораб призрак - заключи Гамей.

Дори Пол трябваше ди признае, че този кораб излъчва нещо зловещо. Зеленикавият му образ и бинокъла само засилваше това усещане. А мъглата, която се виеше около кораба, осветена от бледите лунни лъчи, още повече под­чертаваше призрачността му.

- Кораб призрак! - прошепна отново Гамей.

Пол бе видял достатъчно. Свали бинокъла и се приб­лижи към малката мачта на моторницата. На нея имаше няколко мощни прожектора. Пол ги включи и ги насочи кьм корпуса на кораба призрак.

Ярката светлина плисна по стоманената обшивка, ръждясала и разядена, сякаш съдът се бе носил по мор­ската шир години наред. Илюминаторите му бяха здраво затворени и покрити с налепи. Имаше цял ред налепи и точно над ватерлннията.

Пол започна да обхожда кораба с прожекторите. По целия корпус се виждаха преплетени лиани, като зелено-кафеникави гигантски паяжини. Трябваха им няколко секунди, за да осъзнаят какво виждат.

- Лиани! - първа се окопити Гамей.

Дюк изключи двигателите, а Пол насочи прожектори­те към лианите, които покриваха перилата на главната палуба и пълзяха нагоре по ерозирал склон от кафеника­ва почва.

- Какво, да го вземат...

Лианите покриваха почти всичко, като бръшлян по стара каменна стена. Сухи треви, плевели и храсталаци се издигаха на мястото на надстройкати.

Дюк тръсна глава.

- И прели съм виждал странни неща в морето, но като това...

Подминаха носа на кораба, без да открият разпознавателни знаци. Дюк ги докара до средата на левия борд.

- Мисля, че трябва да се върнем на „Кондор“ - внезап­но рече Гамей.

- Не си ли любопитна на какво сме се натъкнали? - погледна я Пол.

- Разбира се, също толкова, колкото и ти. Но дойдохме да видим дали целта е заплаха, или има нужда от помощ­та ни. Оказа се, че не е нито едно от двете. Мисля, че трябва да се върнем, преди да се забъркаме в нещо лошо.

Пол се втренчи в жена си.

- Не ти е привично да си глас на разума - рече той. - Къде е изчезнал авантюризмът ти?

- Забравих го на нощното шкафче вкъщи, заедно с ключовете за колата.

Той се засмя.

- Стигнали сме дотук. Нека се качим на борда.

- И как точно ще го направим?

Пол не повярва, че жена му го пита за нещо толкова очевидно.

- Като Тарзан, разбира се - и посочи към лианите.ГЛАВА 31