Призрачният кораб

51

Калиста бе готова за тръгване. С годините се чувст­ваше все по-потисната във фамилния дом, чувство, кое­то през последните няколко месеца се засили. Взе малка раница от един от рафтовете в гардероба си и започна да си събира багажа.

Прагматик докрай, тя не се вълнуваше от дрехи и би­жута. Важни ѝ бяха полезните неща: паспорти с някол­ко различни имена, пачки банкноти от различни валути, нож, пистолет и три резервни пълнителя. Единственият предмет със сантиментална стойност бе огърлица с увис­нал от нея диамантен пръстен, принадлежал някога на майка им. Себастиан ѝ го беше дал.

Тя погледа огърлицата и след това я пъхна в един страничен джоб. Нищо друго в пищното имение нямаше значение зa нея. Всичко беше фалш. Картините, гоблените и мебелите бяха просто добри фалшификати. Така действаше семейството ѝ. Вдъхваха живот на лъжи.

Само конете щяха да и липсват. Докато мислеше зa любимката си Тана, което значеше „светлик“ на мадагаскарски, се сети, че Себастиан може да е опасал и конюшните с експлозиви, както и всичко останало.

Струваше ѝ се излишна жестокост. В очите ѝ човечест­вото не струваше и пукнат грош, но животните с цялата си невинност бяха съвсем друго нещо. Те нямаха тайни кроежи и щения и единственото, което искаха, бе да уго­дят на господарите си и да получат възнаграждение под формата на храна и подслон.

Тя затвори джобовете на раницата и реши да отиде до конюшните и да пусне животните. Нямаше защо да изга­рят до смърт.

Преметна раницата на рамо, излезе от спалнята и прекоси всекидневната, право към изхода. Когато приближи, забеляза, че вратата е затворена, но не и залостена. Пове­че от странно - никога не я оставяше така.

Бръкна в раницата си и хвана пистолета.

- Съжалявам, Калиста! - чу се зад гърба ѝ. - Боя се, че играта приключи.

Тя застина насред крачка. Тембърът ѝ бе познат, както и спокойната и ясна реч. Кърт Остин бе зад нея.

- Хвърли раницата на пода и се обърни бавно!

Тя отпусна рамене и хвърли раницата в единия ъгъл. Завъртя се бавно и видя Кърт във викториански стол с ви­сока облегалка, насочил смъртоносна на вид пушка към нея.

- Мисля, че и преди сме го правили.

- Така е - отвърна Кърт, докато се изправяше. - И ше продължаваме, докато не се получи както трябва.

Тя задържа поглед върху него. Инфилтрационният костюм някак не му подхождаше. Нe бе толкова хубав, колкото обикновено. Сякаш прочел мислите ѝ , той свали качулката.

- Как, за Бога, стигна дотук? - попита тя. - Имаме ка­мери, пазачи, детектори на движението.

- Нищо не е неуязвимо.

Очевидно.

- Не можеш да очакваш да се измъкнеш жив - рече тя. - Подготвили сме се. Очаквахме да направите ход.

Той повдигна вежди.

- Наистина? Не ми се стори така. Хората ви пред пред­ната порта са почти заспали. Бандата в казармата купонясва, все едно е избухнала Френската революция. Вече открихме заложниците и обезвредихме двама от пазачи­те ви. Останалите дори не са гъкнали.

- Тук има поне петдесет души, верни на братята ми и мен. Численото ни превъзходство е тотално.

- Засега - отвърна той.

Тя присви устни. Значи идваха подкрепления. Скоро. Брат ѝ седеше и бездействаше, глупаво вярвайки, че още не са в опасност. Чувстваше се раздвоена. Тя прокле брат си наум за високомерието му, и заедно с това ѝ се щеше да го предупреди.

- Ако вече сте спечелили, какво искаш от мен? Може би отговори? Още се чудиш какво ти се е случило на „Етернет“?

Той ѝ се усмихна - едновременно очарователен и гор­делив.

- Късно е за това. Знам какво се случи. Във всеки слу­чай знам достатъчно. След като извадиха буболечката от главата ми, си спомних всичко.

Тя пристъпи леко от крак на крак.

- Тогава знаеш, че ако не бях аз, щяха да те убият и да те оставят да потънеш с яхтата, като всички останали, на които се натъкнахме.

- Самата ти предизвика проблема, тъй че няма голямо значение, че си ме спасила тогава. От друга страна, бла­годарение на теб оценявам в нова светлина колко е важно да помниш миналото. Реших да ти върна услугата.

- За какво говориш? - попита с досада тя. Разговорът вече ѝ дотягаше.

Той я огледа с леденосините си очи, обходи я с поглед, сякаш я претегляше. Накрая дръпна ципа на един преден джоб и извади сгънато парче хартия. Постави го на мал­ката масичка между столовете, приглади го и се отдръп­на от него.

- Погледни!

Тя се поколеба, но после внимателно пристъпи напред, пресегна се към хартията като към опасно диво животно.

Наклони листа към светлината и огледа набързо изоб­ражението.

- Какво би трябвало да е това?

- Семейство. Ако искаш вярвай, но това е твоето се­мейство. Истинското ти семейство.

Тя го погледна с подозрение.

- За какво говориш?

Той я наблюдаваше с професионална безучастност.

- Бревар не са твоето ссмейство, Калиста. Семейство­то ти е на снимката. Името на жената е Абигейл. Била е майка ти. Приятелите ѝ са я наричали Аби. Мъжът е Стюърт, баща ти. Двете момчета са Нейтън и Зак.

По някаква неясна причина започна да ѝ се гади.

- Очакваш да ти повярвам?

- Вгледай се в жената. В лицето ѝ. Бихте могли да сте близначки.

Не беше сляпа, виждаше приликата. Но въпреки това, думите му бяха пълни небивалици.

- Мислиш, че можеш да ме преметнеш ли?

Той не трепна.

- Не е номер. Майки ти е била телекомуникационен експерт, а баща ти е работил в сферата на сателитната навигация. И двамата са били изключително интелигент­ни, гениални, що се отнася до математика и технологии. Точно като теб, предполагам. Живели са добре в пред­градията, били са англичани. Но са се появили Бревар, отмъкнали са ги и са ги принудили да изчезнат от света, както ти стори със Сиена и децата ѝ. Били са разменна монета, били са употребявани за познанията си по същия начин, както сега вие - Себастиан, ти и останалите от из­вратеното ви семейство, правите със своите заложници.

Тя клатеше глава, изпълнена с ярост, която не знае­ше как да овладее. Не ѝ бе привично да се гневи - обик­новено беше студена и безчувствена. Защо думите му я гневяха толкова? Разбира се, че я лъже. Разбира се, че се опитва да я обърка. Но ако на него и приятелчетата му успехът им е в кърпа вързан, защо си прави труда?

Почувства порив да се хвърли към него и да го удуши с голи ръце. Дори да я застреля, поне няма да трябва да го слуша повече.

Тя рязко пристъпи напред.

- Лъжеш! - изстреля Калиста и заби юмрук в гърдите му, а после посегна към лицето му, за да му издере очите. Ала той бе по-бърз и силен. Хвана я за ръката и я спря. Завъртя я с гръб към себе си и кръстоса ръцете ѝ пред гърдите ѝ.

- Не лъжа! - рече в ухото ѝ. - И не се опитвам да те нараня. Но трябва да знаеш истина.

- Не искам да знам!

- Повярвай ми, искаш - рече той. - Защото тези хора струват повече от Бревар. Тези хора са обичали живота, не са се гаврили с него, не са го погубвали и ти си една от тях.

Тя продължи да се мята и се опита да го удари с лакът, но не успя.

- Знам що за ад е да се чудиш кое е истина и кое не - продължи той тихо. - Знам какво ти е. Живях така ме­сени наред, но ти... Ти си живяла по този начин с години. Не мога дори да си представя как си успяла и какво ти е причинило всичко това.

- Нищо не ми е причинило! - викна тя, като се опита да го ритне и да се отскубне от ръцете му.

Той я обърна и се взря в очите ѝ.

- Баща ти е бил убит, докато се е опитвал да избяга. Разстрелян посред бял ден, а извършителят никога не е бил открит. Запушили са устата му и са го били. Изтеза­вали са го.

- Спри!

- За майка ти и братята ти е било още по-лошо. От­крили са спасителна лодка от един кораб, полузаровен в пясъка, но не им е стигнала водата. Умрели са от обез­водняване, отнесени от морското течение на двеста ки­лометра оттук.

Тя застина.

- Какво каза?

- Загинали са в морето - повтори той, - в лодка, почти изтърбушена от старост. Сигурни сме, че са я открили на стар кораб, заровен в реката на няколко километра оттук.

В ума ѝ проблесна образ, загнездил се като треска в мозъка ѝ. Нитове от тъмен метал, бушуващата река, от­митите наноси.

- Кораб - прошепна тя. - Стар железен кораб?

Втори проблясък. Беше нощ - само слаба лунна свет­лина, колкото да вижда пред себе си. Една жена я държи за китката, води я към хълма. Две момчета влачат мал­ка дървена лодка, изкопали я бяха от една пещера, която бяха открили в пясъка.

- Лъжа! - противеше се Калиста.

- Истина! - рече той. - Твоята истина.

Вече бе спряла да се съпротивлява, умът ѝ се рееше хаотично. Той все така я стискаше, навярно защото не можеше да ѝ се довери. Но когато коленете ѝ се разтрепериха, тя почувства, че по-скоро я крепи на крака, за да не се строполи на пода.

Спомените заприиждаха. Гонеха ги мъже. В един от контейнерите се заби куршум. Водата се заизлива. Бед­ствие...

- Няма достагъчно вода - прошепна Калиста.

Още изстрели. Жената падна.

- Застреляха я - рече Калиста.

- Ранили са я - тихо отвърна Кърт. - Било е лека рана.

- Падна по хълма.

Жената се провикна.

- Оливия!

А у Калиста, само страх - ужасен водовъртеж от страх.

- Мамо! - извика едно от момчетата.

- Оливия, побързай!

Още изстрели... жената се обърна към тях и затича. Калиста просто стоеше на върха на хълма, а под нея май­ка ѝ и братята ѝ избутваха лодката във водата. Качиха се на борда и загребаха в мрака, движейки се бързо с тече­нието. Усети как мъжете я подминават тичешком, стиг­наха до брега и стреляха отново и отново в тъмното.

Тя обаче не трепна. Просто стоеше там и гледаше. Накрая стрелбата спря и един от мъжете дойде до нея и я хвана за ръката.

- Оставих ги да заминат без мен - прошепна тя на Кърт, раменете ѝ се разтресоха от ридания и Калиста се свлече на пода. Кърт я пусна внимателно.

- Не е имало достатъчно вода - рече ѝ. - Не е стигнала дори за трима.

През сълзи, цялата разтреперана, тя изведнъж се ядо­са.

- Нямаш право! Нямаш право да...

Безумството на думите ѝ я накара да млъкне.

- Бревар са откраднали живота ти - започна внимател­но Кърт. - Може би са разбрали какъв потенциал имаш. Разбрали са, че могат да те превърнат в една от тях. Може би са искали да те убият, но не са се решили. Но каквато и да е била причина, откраднали са живота ти. И живо­тите на семейството ти и на много други хора. И ако им позволиш, ще откраднат живота на Сиена, на децата ѝ и на всички останали в онова бунгало.

Тя забеляза, че Кърт говори за „Себастиан“ и за „Бре­вар“, но знаеше и за собственото ѝ участие. За секунда искаше да му изкрещи, „Това съм и аз”, да се приеме как­вато е и да му каже да върви по дяволите, но поривът отмина. Сълзите се върнаха неконтролируемо.

Защо пък името и спомените ѝ да не са фалшиви? Всичко друго край нея беше.

Кърт се премести пред нея и нежно избърса сълзите ѝ.

- Помогни ми да стигна до Сиена, преди да дойдат тюлените. Себастиан ще изгуби. Но не искам да я ползва като щит или да я убие от злоба, когато разбере, че всич­ко е приключило.

Калиста вдигна глава. По лицето му се четеше добро­та и решителност. Белия рицар. Наистина беше той.

- Не е приключило - рече тихо тя.

- Скоро ще приключи.

- Не разбираш - отвърна Калиста. - Може би сте под­ранили, но той очаква реакцията ви. Има неприятни из­ненади за приятелите ти. Има и план за бягство.

- Не може да е знаел, че ще дойда.

- Не знаеше кой ще дойде, но знаеше, че някой ще дой­де. Чакаше да се случи. Докато нашите хора се сражават с твоите, той ще взриви всичко във въздуха. Хакерските атаки ще спрат и той ще изчезне - ние ще изчезнем, а целият свят ще реши, че сме мъртви.

- Значи историята все пак се повтаря - каза Кърт. - Трябва да го спрем. Ще ми помогнеш ли?

Тя примигна през сълзите.

- Ще ти се доверя - рече той.

- Зашо би ми се доверил?

- Кажи му инстинкт - и ѝ подаде ръка.

Тя се поколеба. Искаше да остане на пода, да легне там и да изчака пламъците да я погълнат. Повече от всичко бе убедена, че заслужава точно това.

- Един мъдър мъж ми каза „Такива сме, каквито из­берем“ - каза Кърт. - Имаш избор. Може да си Калиста Бревар или да избереш да си човешко същество, Оливия Банистър, например.

Имената събудиха нещо у нея, но не точно това, което Кърт очакваше. Оливия беше уплашено дете, а Калиста нямаше страх. Калиста оцеляваше, Калиста беше инстру­мент, оръжие. А сега бе оръжие на отмъщението. Хвана ръката на Кърт и се изправи.

- Не - рече тя, - такава съм, каквато съм. Ще ти по­могна да намериш Сиена. Но не заставай между мен и Себастиан. Ще го убия заради това, което той и семей­ството му са сторили. Ако се опиташ да ме спреш, ще убия и теб.

- Ти избираш - каза Кърт. - Така или иначе, трябва да действаме. Нямаме много време.