Калиста бе готова за тръгване. С годините се чувстваше все по-потисната във фамилния дом, чувство, което през последните няколко месеца се засили. Взе малка раница от един от рафтовете в гардероба си и започна да си събира багажа.
Прагматик докрай, тя не се вълнуваше от дрехи и бижута. Важни ѝ бяха полезните неща: паспорти с няколко различни имена, пачки банкноти от различни валути, нож, пистолет и три резервни пълнителя. Единственият предмет със сантиментална стойност бе огърлица с увиснал от нея диамантен пръстен, принадлежал някога на майка им. Себастиан ѝ го беше дал.
Тя погледа огърлицата и след това я пъхна в един страничен джоб. Нищо друго в пищното имение нямаше значение зa нея. Всичко беше фалш. Картините, гоблените и мебелите бяха просто добри фалшификати. Така действаше семейството ѝ. Вдъхваха живот на лъжи.
Само конете щяха да и липсват. Докато мислеше зa любимката си Тана, което значеше „светлик“ на мадагаскарски, се сети, че Себастиан може да е опасал и конюшните с експлозиви, както и всичко останало.
Струваше ѝ се излишна жестокост. В очите ѝ човечеството не струваше и пукнат грош, но животните с цялата си невинност бяха съвсем друго нещо. Те нямаха тайни кроежи и щения и единственото, което искаха, бе да угодят на господарите си и да получат възнаграждение под формата на храна и подслон.
Тя затвори джобовете на раницата и реши да отиде до конюшните и да пусне животните. Нямаше защо да изгарят до смърт.
Преметна раницата на рамо, излезе от спалнята и прекоси всекидневната, право към изхода. Когато приближи, забеляза, че вратата е затворена, но не и залостена. Повече от странно - никога не я оставяше така.
Бръкна в раницата си и хвана пистолета.
- Съжалявам, Калиста! - чу се зад гърба ѝ. - Боя се, че играта приключи.
Тя застина насред крачка. Тембърът ѝ бе познат, както и спокойната и ясна реч. Кърт Остин бе зад нея.
- Хвърли раницата на пода и се обърни бавно!
Тя отпусна рамене и хвърли раницата в единия ъгъл. Завъртя се бавно и видя Кърт във викториански стол с висока облегалка, насочил смъртоносна на вид пушка към нея.
- Мисля, че и преди сме го правили.
- Така е - отвърна Кърт, докато се изправяше. - И ше продължаваме, докато не се получи както трябва.
Тя задържа поглед върху него. Инфилтрационният костюм някак не му подхождаше. Нe бе толкова хубав, колкото обикновено. Сякаш прочел мислите ѝ , той свали качулката.
- Как, за Бога, стигна дотук? - попита тя. - Имаме камери, пазачи, детектори на движението.
- Нищо не е неуязвимо.
Очевидно.
- Не можеш да очакваш да се измъкнеш жив - рече тя. - Подготвили сме се. Очаквахме да направите ход.
Той повдигна вежди.
- Наистина? Не ми се стори така. Хората ви пред предната порта са почти заспали. Бандата в казармата купонясва, все едно е избухнала Френската революция. Вече открихме заложниците и обезвредихме двама от пазачите ви. Останалите дори не са гъкнали.
- Тук има поне петдесет души, верни на братята ми и мен. Численото ни превъзходство е тотално.
- Засега - отвърна той.
Тя присви устни. Значи идваха подкрепления. Скоро. Брат ѝ седеше и бездействаше, глупаво вярвайки, че още не са в опасност. Чувстваше се раздвоена. Тя прокле брат си наум за високомерието му, и заедно с това ѝ се щеше да го предупреди.
- Ако вече сте спечелили, какво искаш от мен? Може би отговори? Още се чудиш какво ти се е случило на „Етернет“?
Той ѝ се усмихна - едновременно очарователен и горделив.
- Късно е за това. Знам какво се случи. Във всеки случай знам достатъчно. След като извадиха буболечката от главата ми, си спомних всичко.
Тя пристъпи леко от крак на крак.
- Тогава знаеш, че ако не бях аз, щяха да те убият и да те оставят да потънеш с яхтата, като всички останали, на които се натъкнахме.
- Самата ти предизвика проблема, тъй че няма голямо значение, че си ме спасила тогава. От друга страна, благодарение на теб оценявам в нова светлина колко е важно да помниш миналото. Реших да ти върна услугата.
- За какво говориш? - попита с досада тя. Разговорът вече ѝ дотягаше.
Той я огледа с леденосините си очи, обходи я с поглед, сякаш я претегляше. Накрая дръпна ципа на един преден джоб и извади сгънато парче хартия. Постави го на малката масичка между столовете, приглади го и се отдръпна от него.
- Погледни!
Тя се поколеба, но после внимателно пристъпи напред, пресегна се към хартията като към опасно диво животно.
Наклони листа към светлината и огледа набързо изображението.
- Какво би трябвало да е това?
- Семейство. Ако искаш вярвай, но това е твоето семейство. Истинското ти семейство.
Тя го погледна с подозрение.
- За какво говориш?
Той я наблюдаваше с професионална безучастност.
- Бревар не са твоето ссмейство, Калиста. Семейството ти е на снимката. Името на жената е Абигейл. Била е майка ти. Приятелите ѝ са я наричали Аби. Мъжът е Стюърт, баща ти. Двете момчета са Нейтън и Зак.
По някаква неясна причина започна да ѝ се гади.
- Очакваш да ти повярвам?
- Вгледай се в жената. В лицето ѝ. Бихте могли да сте близначки.
Не беше сляпа, виждаше приликата. Но въпреки това, думите му бяха пълни небивалици.
- Мислиш, че можеш да ме преметнеш ли?
Той не трепна.
- Не е номер. Майки ти е била телекомуникационен експерт, а баща ти е работил в сферата на сателитната навигация. И двамата са били изключително интелигентни, гениални, що се отнася до математика и технологии. Точно като теб, предполагам. Живели са добре в предградията, били са англичани. Но са се появили Бревар, отмъкнали са ги и са ги принудили да изчезнат от света, както ти стори със Сиена и децата ѝ. Били са разменна монета, били са употребявани за познанията си по същия начин, както сега вие - Себастиан, ти и останалите от извратеното ви семейство, правите със своите заложници.
Тя клатеше глава, изпълнена с ярост, която не знаеше как да овладее. Не ѝ бе привично да се гневи - обикновено беше студена и безчувствена. Защо думите му я гневяха толкова? Разбира се, че я лъже. Разбира се, че се опитва да я обърка. Но ако на него и приятелчетата му успехът им е в кърпа вързан, защо си прави труда?
Почувства порив да се хвърли към него и да го удуши с голи ръце. Дори да я застреля, поне няма да трябва да го слуша повече.
Тя рязко пристъпи напред.
- Лъжеш! - изстреля Калиста и заби юмрук в гърдите му, а после посегна към лицето му, за да му издере очите. Ала той бе по-бърз и силен. Хвана я за ръката и я спря. Завъртя я с гръб към себе си и кръстоса ръцете ѝ пред гърдите ѝ.
- Не лъжа! - рече в ухото ѝ. - И не се опитвам да те нараня. Но трябва да знаеш истина.
- Не искам да знам!
- Повярвай ми, искаш - рече той. - Защото тези хора струват повече от Бревар. Тези хора са обичали живота, не са се гаврили с него, не са го погубвали и ти си една от тях.
Тя продължи да се мята и се опита да го удари с лакът, но не успя.
- Знам що за ад е да се чудиш кое е истина и кое не - продължи той тихо. - Знам какво ти е. Живях така месени наред, но ти... Ти си живяла по този начин с години. Не мога дори да си представя как си успяла и какво ти е причинило всичко това.
- Нищо не ми е причинило! - викна тя, като се опита да го ритне и да се отскубне от ръцете му.
Той я обърна и се взря в очите ѝ.
- Баща ти е бил убит, докато се е опитвал да избяга. Разстрелян посред бял ден, а извършителят никога не е бил открит. Запушили са устата му и са го били. Изтезавали са го.
- Спри!
- За майка ти и братята ти е било още по-лошо. Открили са спасителна лодка от един кораб, полузаровен в пясъка, но не им е стигнала водата. Умрели са от обезводняване, отнесени от морското течение на двеста километра оттук.
Тя застина.
- Какво каза?
- Загинали са в морето - повтори той, - в лодка, почти изтърбушена от старост. Сигурни сме, че са я открили на стар кораб, заровен в реката на няколко километра оттук.
В ума ѝ проблесна образ, загнездил се като треска в мозъка ѝ. Нитове от тъмен метал, бушуващата река, отмитите наноси.
- Кораб - прошепна тя. - Стар железен кораб?
Втори проблясък. Беше нощ - само слаба лунна светлина, колкото да вижда пред себе си. Една жена я държи за китката, води я към хълма. Две момчета влачат малка дървена лодка, изкопали я бяха от една пещера, която бяха открили в пясъка.
- Лъжа! - противеше се Калиста.
- Истина! - рече той. - Твоята истина.
Вече бе спряла да се съпротивлява, умът ѝ се рееше хаотично. Той все така я стискаше, навярно защото не можеше да ѝ се довери. Но когато коленете ѝ се разтрепериха, тя почувства, че по-скоро я крепи на крака, за да не се строполи на пода.
Спомените заприиждаха. Гонеха ги мъже. В един от контейнерите се заби куршум. Водата се заизлива. Бедствие...
- Няма достагъчно вода - прошепна Калиста.
Още изстрели. Жената падна.
- Застреляха я - рече Калиста.
- Ранили са я - тихо отвърна Кърт. - Било е лека рана.
- Падна по хълма.
Жената се провикна.
- Оливия!
А у Калиста, само страх - ужасен водовъртеж от страх.
- Мамо! - извика едно от момчетата.
- Оливия, побързай!
Още изстрели... жената се обърна към тях и затича. Калиста просто стоеше на върха на хълма, а под нея майка ѝ и братята ѝ избутваха лодката във водата. Качиха се на борда и загребаха в мрака, движейки се бързо с течението. Усети как мъжете я подминават тичешком, стигнаха до брега и стреляха отново и отново в тъмното.
Тя обаче не трепна. Просто стоеше там и гледаше. Накрая стрелбата спря и един от мъжете дойде до нея и я хвана за ръката.
- Оставих ги да заминат без мен - прошепна тя на Кърт, раменете ѝ се разтресоха от ридания и Калиста се свлече на пода. Кърт я пусна внимателно.
- Не е имало достатъчно вода - рече ѝ. - Не е стигнала дори за трима.
През сълзи, цялата разтреперана, тя изведнъж се ядоса.
- Нямаш право! Нямаш право да...
Безумството на думите ѝ я накара да млъкне.
- Бревар са откраднали живота ти - започна внимателно Кърт. - Може би са разбрали какъв потенциал имаш. Разбрали са, че могат да те превърнат в една от тях. Може би са искали да те убият, но не са се решили. Но каквато и да е била причина, откраднали са живота ти. И животите на семейството ти и на много други хора. И ако им позволиш, ще откраднат живота на Сиена, на децата ѝ и на всички останали в онова бунгало.
Тя забеляза, че Кърт говори за „Себастиан“ и за „Бревар“, но знаеше и за собственото ѝ участие. За секунда искаше да му изкрещи, „Това съм и аз”, да се приеме каквато е и да му каже да върви по дяволите, но поривът отмина. Сълзите се върнаха неконтролируемо.
Защо пък името и спомените ѝ да не са фалшиви? Всичко друго край нея беше.
Кърт се премести пред нея и нежно избърса сълзите ѝ.
- Помогни ми да стигна до Сиена, преди да дойдат тюлените. Себастиан ще изгуби. Но не искам да я ползва като щит или да я убие от злоба, когато разбере, че всичко е приключило.
Калиста вдигна глава. По лицето му се четеше доброта и решителност. Белия рицар. Наистина беше той.
- Не е приключило - рече тихо тя.
- Скоро ще приключи.
- Не разбираш - отвърна Калиста. - Може би сте подранили, но той очаква реакцията ви. Има неприятни изненади за приятелите ти. Има и план за бягство.
- Не може да е знаел, че ще дойда.
- Не знаеше кой ще дойде, но знаеше, че някой ще дойде. Чакаше да се случи. Докато нашите хора се сражават с твоите, той ще взриви всичко във въздуха. Хакерските атаки ще спрат и той ще изчезне - ние ще изчезнем, а целият свят ще реши, че сме мъртви.
- Значи историята все пак се повтаря - каза Кърт. - Трябва да го спрем. Ще ми помогнеш ли?
Тя примигна през сълзите.
- Ще ти се доверя - рече той.
- Зашо би ми се доверил?
- Кажи му инстинкт - и ѝ подаде ръка.
Тя се поколеба. Искаше да остане на пода, да легне там и да изчака пламъците да я погълнат. Повече от всичко бе убедена, че заслужава точно това.
- Един мъдър мъж ми каза „Такива сме, каквито изберем“ - каза Кърт. - Имаш избор. Може да си Калиста Бревар или да избереш да си човешко същество, Оливия Банистър, например.
Имената събудиха нещо у нея, но не точно това, което Кърт очакваше. Оливия беше уплашено дете, а Калиста нямаше страх. Калиста оцеляваше, Калиста беше инструмент, оръжие. А сега бе оръжие на отмъщението. Хвана ръката на Кърт и се изправи.
- Не - рече тя, - такава съм, каквато съм. Ще ти помогна да намериш Сиена. Но не заставай между мен и Себастиан. Ще го убия заради това, което той и семейството му са сторили. Ако се опиташ да ме спреш, ще убия и теб.
- Ти избираш - каза Кърт. - Така или иначе, трябва да действаме. Нямаме много време.