Призрачният кораб

7

Кърт Остин пристигна в седалището на НАМПД в центъра на Вашингтон. Паркира в гаража, влезе във фоаето и се качи на асансьора, който го остави на деветия етаж. Рецепцнонистката му хвърли изненадан поглед.

Кърт стигна до общото помещение, където се бяха събрали още неколцина души, пиеха кафе и се готвеха да захванат обичайната си работа за деня.

Щом го зърнаха, всички се заковаха по местата си.

- Ако дори един от вас заръкопляска или ми каже „Добре дошъл” ще ви пратя всички на станция „Макмърдо“ в Антарктика за цялата зимата и няма да видите бял ден цели шест месеца.

Знаеха си го - усмихнаха му се безмълвно и неколцина кимнаха, но иначе друга реакция нямаше, освен че секретарката го стисна за рамото, а някой му предложи кафе.

Джо Дзавала се появи, изпълнен с енергия и усмихнат, както винаги.

- А! - възкликна той. - Гледай ти кой най-после стигна до работа.

Изглеждаше изненадан от липсата на реакция на останалите.

- Успех, Джо - рече полугласно някой. - Да си вземеш дебели дрехи. - И не си прави труда със слънцезашитния крем.

Докато го подминаваха, Джо погледна недоумяващо Кърт.

- Това пък какво беше?

- Дълга история - отвърна Кърт, все оше изненадан от това колко му е хубаво да е отново сред приятели. - Познаваш ли Антарктика добре?

- Защо питаш?

- Защото трябва да те пратя там или рискувам да изгубя авторитета си пред останалите.

Джо присви очи. Досещаше се каква е работата.

- Е, предвид, че нямаше изобщо да си тук, ако не се бях хвърлил в развилнелия се океан, когато се скъса въжето, да кажем, че сме квит.

Кърт отговаряше за специалните проекти в НАМПД. Той и хората му можеха да бъдат пратени къде ли не, по което и да е време. Джо Дзавала беше негов помощник, невероятен инженер и един от най-изобретателните и съобразителни хора, които Кърт познаваше - и по- важното, беше най-добрият му приятел.

- Така си е - съгласи се Кърт, отключи вратата на кабинета си и пристъпи вътре. - Но пък ако не ти беше толкова нервен пръстът и не беше опитал да ме дръпнеш като тлъст рибок, нямаше ла си счупя тиквата на онази рамка. Благодарение на теб последните няколко месеца лежах иа дивана на психиатъра.

Джо влезе след Кърт и затвори вратата зад гърба си.

- Видях на чий диван лежиш. Смятам, че трябва да благодариш.

Кърт кимна. Приятелят му беше прав. Седна зад бюрото си, отрупано с неотворени пратки и непрочетени доклади. Куповете се извисяваха над главата му.

- Никаква работа ли не свършихте, докато ме нямаше? - промърмори недоволно той.

- И още как - отвърна ведро Джо. - Откъде мислиш се взеха всички тия доклади?

Кърт ги запрелиства - повечето бяха безумно отегчителни. Може би щеше да ги вземе вкъщи, ако имаше проблеми със съня.

Прегледа набързо купчина бележки, в които някакви хора го канеха на отдавна отминали срещи. Хартийките заминаха в кошчето.

Запреглежда пощата. В няколко цилиндъра имаше карти, които бе поискал преди месеци. Отвори и една кутия с дивиди в нея.

- А това какво е?

Джо хвърли едно око към кутията.

- Това е от камерата на хеликоптера - обясни той. – Един южноафрикански репортер монтира материала. Показва част от екшъна.

Кърт се подвоуми дали да не изгледа записа, но реши засега да почака. Нямаше да му помогне да намери отговор на въпросите, които се въртяха из главата му.

- Жалко, че нямах камера на рамото - измърмори той.

Остави диска настрана и прегледа набързо вътрешната поща. Накрая стигна до плик от Южноафриканската брегова охрана. В него имаше доклад за бурята и спасителната акция. Запреглежда го като спортната страница на вестник - търсеше само ключовите моменти. Но внезапно погледът му се закова.

Гърбът му се изправи. Прочете абзаца три пъти, за да сигурен, че не бърка. После погледна изпитателно Джо.

- Уестгейт е бил прибран на двайсет и пет километра от „Етернет“?

- Да, на следващия ден - поясни Джо. - След като бу­рята преминала, бил в надуваем сал.

- Доколкото знам, открили са го със спасителна жи­летка сам насред океана като катапултирал пилот.

- Така го извъртяха от медиите. Всъщност скочил от сала и заплувал към спасителния хеликоптер. Направили са запис точно преди да го приберат и там се вижда как плува сам в морето. Вероятно пиар ход.

Кърт остави доклада на бюрото.

- А не ти ли се струва странно, че е бил сам на сала, докато жена му и децата му са се давели?

- Казва, че се опитвал да приготви сала, докато те били още на мостика. Една вълна отнесла и него, и сала в морето. Гребал като луд, за да се върне на яхтата, но не успял.

Кърт отвори лаптопа и зареди географската програма на НАМПД, после увеличи резолюцията на източния южноафрикански бряг.

Въведе дължината и ширината, на която беше потънала „Етернет”, сверявайки координатите с тези в доклада. Програмата отбеляза мястото с яркочервен триъгълник.

Стори същото с данните на мястото, където са вадили Уестгейт, което грейна в зелено.

- На двайсет и пет километра. Няма начин!

- Било е почти трийсет часа по-късно - отбеляза Джо. – А и бурята беше ужасна.

Кърт знаеше какво има предвид Джо, но не се връзваше.

- Трябва да се е носил срещу течението и срещу вятъра.

Кърт обърна лаптопа, за да вили и Джо. Сиви стрелкички показваха преобладаващите течения и ветрове - напълно противоположни на движението на Уестгейт.

- Трябвало е да го открият на югозапад от яхтата, а на североизток.

Джо се втренчи онемял в монитора.

- Може бурята временно да е обърнала теченията... или пък вятърът да е сменил посоката си след нея.

- Не чак толкова обаче.

Джо отново огледа картата и изпуфтя.

- Добре! Ще налапам въдицата. Кажи ми какво е станало.

- Нямам представа - изправи се Кърт. - Хайде да питаме господин Милиардера. Има някакъв цирк пред „Смитсониън“.

- Ъм...

Кърт хвърли поглед към часовника и взе ключовете.

- Хайде, можем да го хванем, ако побързаме.

Джо явно се колебаеше, защото се надигна от стола със скоростта на ленивец.

- Не съм сигурен, че е добра идея...

Лицето на Кърт се озари от нездрав блясък, беше го обладало маниакално вълнение. На него идеята му звучеше чудесно. Трябваше да се срещне с този тип и да го притисне. Положението ставаше още по-сладко от това, че ще е пред публика.

- Много си е добра идеята - рече той, докато вървеше към вратата. - Лекарката ми го препоръча, да знаеш.

Кърт излезе и загаси лампата. Не се обърна, за да види дали Джо го следва. Нямаше нужда. Чуваше забързаните стъпки иа приятеля си.