Призрачният кораб

10

Кърт Остин си събираше багажа. Вече беше напълнил една брезентова торба с дрехи и всичко, което реши, че може да му потрябва. Подготви и пачка пари и няколко кредитни карти, както и паспорта си и други документи.

Остави на масата двете бележки, които беше написал. Една беше за Ана и звучеше като смесица от извинение и благодарност, а втората беше за Дърк Пит. Всъщност това беше оставката му от НАМПД. Не очакваше обаче, че ще има възможност да я връчи лично.

- Лорен не иска ли да влезе? - попита Кърт, когато от­вори вратата и се изненада при вида на високата фигура на Пит.

- Предпочита да ни остави да поговорим насаме - отвърна Пит. - А и обожава да сменя настройките на радиото в колата. Това е една от тайните ѝ наслади.

Кърт кимна и поведе Дърк към кабинета си.

- Ще ходиш ли някъде? – попита Пит, като видя багажа.

Кърт не се опита да крие.

- В Иран.

- Да не би Клуб Мед¹ да имат някое изгодно предложение дотам?

Кърт поклати глава.

- Имам причини да смятам, че Сиена е жива и я държат в Иран. Познавам човек в Турция, който може да ме прехвърли през границата Там ще импровизирам.

Пит не трепна при думите му.

- Дори като за човек на риска, какъвто си ти, този план ми звучи като стрелба напосоки.

- Все е някакво начало - сви рамене Кърт и отвори едно чекмедже, в което държеше значката и електронния си ключ от НАМПД.

- Съжалявам за днес. Не исках да губя самообладание. Но знаеш, че напоследък не съм, какъвто бях - Kърт се поколеба за миг, изведи значката и ключа и ги плъзна но масата. – Знам, чс си се застъпил за мен. Благодари ти! Не искам да предавам доверието ти, нито да уронвам прес­тижа ни НАМПД, но няма да променя решението си.

Пит замислено заобръща значката в длани.

- Всъщност, не съм дошъл да те разубеждавам.

- А защо си тук тогава?

- Питах се привиждат ли ти се розови слонове.

Кърт се почувства несигурен – като дете, което бяга от къщи и изоставя семейството си, с което е живял десет години. Дългът към НАМПД винаги беше преди всичко, но това бе и една от причините да изгуби Сиена. Ако беше жива, не можеше да позволи каквото и да било, дори НАМПД, да му попречи да я спаси.

- Е, какво стана с розовите слонове? - попита Пит.

- Не съм сигурен - отвърна Кърт - Никога не съм бил по-малко сигурен. Но не мога просто да седя и да чакам да ми мине. Помня неща, безсмислени неща... Чувствам неща, които си противоречат с това, което зиам. Имам въпроси и искам да намеря отговорите. Докато не го направя, няма да съм от полза на никого.

- Мислил ли си да се гмурнеш при останките?

Кърт кимна.

- Най-напред това ми хрумна, но южноафриканска­та брегова охрана ги е сканирала със сонар. Яхтата се е разпаднала по пътя към дъното. Стои там на три, може би четири големи парчета. Всеки вътре би могъл ла бъде отнесен от течението. Така че няма смисъл да го правя.

Пит кимна, а на Кърт му се стори, че шефът му вече знае това. Сякаш го изучаваше и го оценяваше. На Кърт му беше дошло до гуша от прегледи през последнитс три месеца.

- Е. мислиш ли, че съм луд?

- Мисля, че ако някой си дава сметка за възможността да е луд - започна Пит, - то тогава тя е минимална. А и имам причина да вярвам, че може да си напипал нещо.

Кърт не помръдна, докато Пит му предаваше инфор­мацията от Сандекър. Слушаше внимателно и попиваше всяка дума. Нищо от казаното не доказваше, че Сиена е жива, нито увеличаваше вероятността за това, но ако анализаторите от ЦРУ въпреки това смятаха, че вероят­ност все пак има, начинанието на Кърт започваше да звучи по-разумно.

- Започни от Дубай - предложи Пит.

- Защо оттам?

Пит извади снимката и флашката от горния си джоб и му ги подаде.

- Това с снимано в Бандар Абас, от другата страна на залива, точно срещу Дубай.

Кърт разгледа внимателно снимката. Mъжът приличаше на мутра, но жената... Сиена ли беше? Дори той не можеше да бъде сигурен.

- Нямам контакти в Дубай.

- Аз имам - отвърна Пит. - Отседни в „Екселсиор”. Там ще те намери мъж на име Мохамед ел Дин. Можеш да му се довериш.

Кърт не знаеше какво да каже. Очакваше да го увол­нят, да му дадат отпуск, да го нахокат. Вместо това по­лучи подкрепа. Единственото, което му дойде наум да каже, беше „Благодаря”.

- И понеже ще се правиш на шпионин - добави Пит, - унищожи снимката и флашката, щом ги разгледаш добре.

Кърт кимна, но се сети за друго.

- Кажи на Джо да не ме следва. Не искам да го въвличам. Ченгетата в Капитолия вече го арестуваха веднъж. Дори му отрязаха достъпа до Смитсоновия музей, а зна­еш колко го обича.

Пит се поколеба.

- Ще му намеря работа – отвърна. – Кога мислиш че ще се върнеш?

Труден въпрос. Кърт може да отговори само по един начин.

- Ако Лорен беше някъде там или ако знаеше, че Съмър е жива след всички тези години, колко дълго щеше да ги търсиш?

- Докато ги намеря – отвърна честно Пит.

- Значи тогава ще се върна.

Пит се ухили и плъзна значката към Кърт.

- Сложи я в някое чекмедже – рече той. – Никой не подава оставка, докато аз съм директор.

Кърт прибра значката и двамата приятели си стиснаха ръцете – здраво, по мъжки.

Пит се обърна, за да си тръгне, но се спря.

- И внимавай, Кърт! Знаеш, че може да откриеш нещо, което няма да ти хареса.

Пет минути след като Пит си тръгна, Кърт вече беше в черния си джип на път за летището. Дърк Пит и Ло­рен Смит го наблюдаваха от колата си, спряна на стотина метра встрани от пътя.

- Значи все пак тръгна на лов с половин пълнител - отбеляза Лорен.

- Не - рече Пит, - зареден е докрай и отива да гони мечки - после запали двигателя и включи на скорост. - И няма да е сам. Ще подготвя Джо и Пъстървите. Със си­гурност на Кърт ще му е нужна помощ. И ние ще сме там, официално или не.

¹ Френска туристическа компания, прочута с олинклузив пакетите си – Бел. пр.