Призрачният кораб

19

От позицията си отстрани, Кърт видя как рибарската лодка спира. След това усети ускорението иа „Масив“, когато бензиновите двигатели на яхтата се включиха на пълни обороти и двойното витло започна да пори топли­те води на залива.

Надяваше се да види как лодката се отдалечава към плитчините, но вместо това тя зави и пое право към него, разминавайки се отблизо с яхтата.

Двата съда бяха в патова ситуация. Подобно на гризли, тормозена от малко куче, яхтата не можеше да завива толкова пъргаво, колкото лодката. Но пък ако лодката опиташе да избяга, „Масив” щеше да я настигне за нула време.

Когато започнаха да стрелят по лодката, Кърт разбра, че е време да направи нещо.

Докато яхтата се накланяше за поредния завой, Кърт бавно се заизкачва право нагоре, към котвата и отвора, откъдето минаваше веригата.

Колкото по-нагоре се изкачваше, толкова по-остър ставаше ъгълът на носа. Имаше чувството, че всеки момент ще увисне с главата надолу. Трябваше да внимава. Ако единият от магнитите поддаде, Кърт можеше да падне точно пред яхтата. През главата му мина мисълта как първо ше го смаже килът, а после витлата ще го разкъсат. Кьрт тръсна ядосано глава.

- Крайно време е да мисля позитивно - рече си той. Стигна до отвора на котвата, провря се през него и се озова на предната палуба, отново насред поредния завой. Целият екипаж беше съсредоточил вниманието си върху лодката, тъй че никой не го забеляза.

- Жалко, че не е котелното - измърмори Кърт, мислей­ки си колко много щети може да причини там. - Но и това ше свърши работа.

След поредния залп, прожекторите се завъртяха надясно. Кърт се добра до кабестана, около който бе намота­на веригата. Метална кука, позната като дяволски нокът, застопоряваше веригата.

Той провери контролния пулт и видя, че котвата е стандартна. Активира я, подръпна веригата и свали нокътя.

Помисли дали да не пусне веригата чак до дъното. Дъл­бочината на Персийския залив беше само петдесет метра и веригата спокойно щеше да стигне до дъното. Конструкцията на котвата обаче бе такава, че при подобна скорост щеше просто да полети зад яхтата като хвърчило.

Дори да стигне до дъното и да се залови за нещо, щеше просто да изтръгне кабестана и да потъне. А и ако веригата се размотае до края, нямаше да предизвика дори това, защото последната брънка бе направена така, че да се счупи.

Това нямаше как да помогне на приятелите му, макар че сигурно шеше да обърка хората на борда. Кърт пресметна набързо нещо наум и натисна бутона за освобождаване. Веригата се размота с шумно тракане.

Звукът достигна до мостика, където на контролния пулт запремигва предупредителна светлина.

- Капитане! - викна кормчията. - Пускаме лявата котва.

Вместо капитана отговори Акоста.

- Как така я пускаме?

- Някои я е освободил.

Котвата падна във водата и се удари в корпуса, повле­чена от струята. Ударът отекна из кораба.

- Натрапникът е на борда! - извика Акоста. - Затова не го намерихме. Насочете прожектора към предната палуба.

Акоста изтича на мостика и проследи лъча на прожектора

- Там! - извика той. - Убийте го!

Двама от хората му откриха огън. Край мъжа на предна­та палуба се разлетяха искри. Но им беше трудно да се прицелят, докато яхтата завиваше. Нито един от куршумите не улучи целта, а натрапникът се скри зад една от преградите

- Можете ли да спрете котвата оттук? - обърна се Акоста към капитана.

- Не - отвърна той. - Превключил я е на ръчно управ­ление, но...

- Но какво?

Капитанът имаше недоумяващ вид.

- По някаква причина я е спрял сам.

Корабът започна да се накланя наляво, повлечен от котвата. Отново мощен звън отекна из яхтата, когато котвата се удари в корпуса, по-близо до кърмата.

Тръпки побиха Акоста от този звук. Следвашият удар обаче беше още по-страховит.

Котвата се влачеше зад съда като флагче зад кола. При поредното завъртане, тя се усука около кърмата и закачи едното витло.

Четиритонната котва с елегантна ефективност счупи перките. Mиг по-кьсно се усука здраво и около вала, който още се въртеше. Одра корпуса и изпотроши прозорците откьм кърмата.

Внезапно спрелия вал пък унищожи трансмисията и яхтата се наклони рязко надясно.

Акоста и хората около него залитнаха към контролния пулт. Капитанът рязко намали скоростта и овладя яхтата.

- Какво правиш? - изръмжа Акоста.

- Докато не се отървем от тази котва, не можем да ус­корим над една четвърт от максимума. Иначе ще се за­върти отново и може да унищожи и другото витло, или пък да пробие корпуса.

Акоста се изцъкли, вените по врата му изпъкнаха. Обърна се към Кейлъб, а очите му светкаха гневно.

- Слез долу, убий го и ми донеси надупчения му труп! Веднага!

- Непременно! - извика Кейлъб и изтърча по стълби­те, нетърпелив да изкупи грешката си от преди малко. След него тръгнаха още двама от хората на Акоста.

- Ако не успееш - извика след него Акоста, - не си прави труда да се връщаш!

От задния край на рибарскат лодка, Джо забеляза, че яхтата губи скорост и се накланя на една страна.

- Забавят - провикна се той. - Мисля, че имат проблеми.

- Можеш ли да предположиш какви? - попита Ел Дин и проточи врат, за да види по-добре.

- Не - отвърна Джо. - Но се обзалагам, че Кърт има нещо общо с тях.

Яхтата се отклоняваше от курса и вече не ги преследваше. Прожекторите обхождаха предната палуба.

- Сега е наш ред - каза Джо. - Завий и се приближи отзад.

- Дръж се! - рече Ел Дин.

Джо се хвана за борда и го стисна здраво, а лодката направи поредният рязък завой.

На предната палуба на яхтата Кърт разбра, че планът му е успял. Но сега идваше трудната част - да се измъкне жив. Всеки път, когато подадеше глава иззад преградата, от мостика някой стреляше по него.

Трябваше да намери начин да се справи с прожекторите. Беретата отдавна я нямаше, както и колтът, който отскубна от ръцете на Кейлъб. Когато Кърт се удари в корпуса след скока си, пистолетът падна във водата. След още два изстрела той видя, че металната врата откъм мостика сс отваря - идваха за него. В съшия миг зърна и рибарската лодка. Сега или никога!

Затича се, като гледаше да не се отделя от преградата. Подмина металната врата и я блъсна с рамо, точно кога­то се отваряше. Вратата се затръшна върху нечия ръка с ужасно изхрущяване.

Кърт дочу агонизиращ писък, когато за втори път тази вечер се преметна през перилата. Този път скочи с глава­та напред колкото се може по-далеч от яхтата.

Кърт се гмурна със съвършен стил и потъна дълбоко. Незабавно го заобиколиха тънички дири - куршумите на хората на Акоста. Пропуснаха го. Оттласквайки се, Кърт се гмуркаше все по-надълбоко, отдалечавайки се от яхтата.

Тя избоботи над него, веригата на котвата още беше оплетена в изкривения вал.

Когато шумът утихна, Кърт заплува хоризонтално. Не спря да плува, докато не започна да усеща такова парене в дробовете си, все едно щяха да се пръснат. Погледна назад.

Яхтата отново обръщаше. Пред нея бяха двамата му приятели с рибарската лодка.

Не си направи труда да вика – само щеше да се нагълта с вода, но заплува яростно, така че да застане под удобен за тях ъгъл.

Докато лодката наближаваше, Kърт се надигна и махна. Лодката промени курса и пое кьм него.

- Хвани се за това! - извика Джо и му хвърли мрежа.

Kърт се вкопчи в мрежата и запълзя по нея. Почти беше стигнал перилата на лодката, когато прожекторите на яхтата ги откриха.

Джо го прибра, а Ил Дин, без да губи време, превклю­чи на пълни обороти.

Лодката увеличи скоростта си до краен предел, а кур­шумите разплискаха водата край тях.

Разхвърчаха се парченца дърво, а един от изстрелите одраска Кърт по ръката. След броени секунди обаче из­лязоха от обсега на пушките.

Повредената яхта не можеше да продължи гонитбата. С всеки изминал миг разстоянието между лодката и ях­тата се увеличаваше и скоро яхтата остана далеч зад тях.

- Успяхме! - отдъхна си Ел Дин.

Легнал на палубата, изтощен и почти невярващ, че е оцелял, Кърт огледа спасителите си.

- Всички добре ли са?

Ел Дин кимна. Джо вдигна палци.

- Наред сме - рече той. - Ами ти?

- Като нов!

- Кървиш - отбеляза Ел Дин.

Кърт огледа раната. Повърхностна, само драскотина по кожата.

- Порязах с, докато се бръснех. Следващия път ще внимавам повече.

Джо се засмя. Радваше се, че чувството за хумор на Кърт се е върнало. През последните три месеца никакво го нямаше.

- Как мина на яхтата? Хубав ли беше купонът?

- Не са мой тип хора. Но не бих казал, че скучах.

Кърт погледна назад. Далеч зад тях светлините на „Масив” угасваха една по една. Яхтата се връщаше на първоначалния си курс. И отнасяше със себе си всички тайни, до които Кърт не успя да стигне.

Въпросите, които случилото се тази вечер предизвика, се въртяха бясно в ума му, започвайки със самоличността и здравия разум на тъмнокосата жена, с която се беше сблъскал.

Чудеше се какво ли имаше предвид тя със закачките, които му бе подхвърлила. Наистина ли го познаваше отнякъде? Или просто отвличаше вниманието му? Какво правеше изобщо там? Какво искаше да каже с това, че е подранил?

В някаква степен трябваше да ѝ благодари, задето бе застреляла бандитите на Акоста. От друга страна нямаше да го открият, ако не се беше разкрещяла. Кърт се запита дали е успяла да избяга в суматохата. И по-важно с кого говореше по телефона и какво бяха намислили?

- Не си намерил Сиена - отгатна Джо.

- Не беше на борда, доколкото успях да разбера.

- А имаш ли представа къде може да е? - попита Ел Дин.

- Не - отвърна Кърт. - Но дочух, че говорят за някаква „американка”. Която и да е, явно са я предали в ръцете на някои си Тан Ранг.

- Кой? - попита Джо.

- Корейски индустриалец. Звучи като човек с връзки, който може да причини много неприятности, ако поиска.

- Това кога ни е спирало? – попита Джо през смях.

- Никога – отвърна Кърт. – И сега няма да ни спре. Но тук става нещо друго, нещо по-голямо и по-сложно от просто отвличане.

- Имаш ли представа какво?

- Не – поклати глав Кърт. – Но говореха за „сриване на Американстака стена”. Каквото и да значи това, трябва да ги спрем.