Призрачният кораб

40

Джо нямаше време за губене. Остави Кърт на пода и из­тича до контролния пулт, за да погледне изображенията на охранителните монитори. Група севернокорейски войници си проправяха път през купчините повалени тела на петия етаж. Нови подкрепления тичаха от седмия към шестия стаж, където бе станала престрелката. Джо предположи, че ще проверят внимателно всички етажи, преди да стигнат до партера, но въпреки това не разполагаше с много време.

Огледа контролния пулт, но видя само неразбираема каша от корейски и иконки. Нямаше как да разбере кое какво значи. Огледа се, отчаяно търсейки превоз, за който не се из­исква докторат по физика и в ъгъла мерна нещо подходящо.

- Разбира се! - възкликна той. - Рудата все някак трябва да стига дотук.

На платформа, подобна на онази, която ги смъкна долу от другата страна на тунела, се намираше ссвернокорейски ками­он. Беше с открита каросерия и приличаше повече на боклук­чийски камион, отколкото на модерните машини на Тан Ранг.

Джо изтича до кабината, качи се и с oгромна радост видя, че ключовете са на таблото.

- Благодаря ти, Боже, за двигателя с вътрешно горене - каза той, завъртя ключа и се заслуша в сладкия звук на ръмжащия дизелов двигател.

Превключи на първа и успя да докара камиона до пова­ления Кърт.

С немалко усилия успя да качи приятеля си на седал­ката. Кърт се размърда, сякаш се опитваше да плува, но после се отпусна и притихна отново.

Джо седна зад волана и затвори вратата.

- Не се бой, амиго - каза той и запали двигателя. - Отпочини си. А когато се събудиш, ще си поговорим за това кои жени трябва да се спасяват и кои трябва да се изоста­вят. Защото явно още никой не ти е обяснил разликата.

Докато говореше, Джо завъртя волана и успя да насочи огромната машина към тунела, през който вървеше магнитната вагонетка, тунела към свободата. Джо натисна газта и камионът изрева и изпълни тунела с черен дим. После пое напред и започна да увеличава скоростта.

Не бяха успели да се отдалечат много, когато зад гърбо­вете им се разнесоха изстрели. Джо чу рикошетите по ка­бината и избумтяването на една от гумите, която се пръсна.

Като се опитваше да не мисли за опасността, Джо задържа крака на газта. Ревът на ауспуха и ръмженето на двигателя, които се усилваха от отражението в стените на тунела, както ^и старото шаси, скърцащо здраво на твърдото си окачване, със сигурност известяваха отдалеч за пристигането на камиона, за разлика от почти безшумно придвижващата се вагонетка.

Джо превключи на най-високата предавка и се разсмя.

Наслаждаваше се на врявата и безумството на бягството си. Шумът бе поне сто и двайсет децибела. Само за удо­волствие, той се пресегна и наду клаксона, който проехтя мощно през тунела.

Движеха се с почти осемдесет километра в час, когато Джо видя пред себе си проблем.

На всеки половин километър в тунела имаше стеснение - подсилен бетонен пръстен. Когато приближи първия, Джо беше относително сигурен, че камионът ще мине. Оказа се, че греши. Металният горен ръб на ремаркето се удари в бе­тона и изби няколко парчета. Сякаш се бе взривила бомба.

Второто стеснение бе още по-голямо, ала Джо не нама­ли скоростта. Изпопада още бетон, този път заедно с го­ляма част от ремаркето, което издрънча шумно на земята.

В огледалото за задно виждане Джо видя част от ремаркето, изкривена почти на метър встрани. Хрумна му нещо. Без да забавя, той свърна към стената, докато изкривената част от камиона не се осгьрга в нея сред дъжд от искри. Накрая металът се доразкъса и цялото ремарке падна зад камиона.

Джо хвърли поглед на Кърт.

- Явно наистина никакъв те няма, щом дори това не те събуди.

Джо натисна клаксона още веднъж и не го пусна, дока­то не го заболяха ушите. Искаше целият свят и най-вече южнокорейските военни да разберат, че идва. Това беше единственият му шанс да ги предупреди.

На десет километра оттам в един от южнокорейските подслушвателни постове, младата военнослужеща, ред­ник Чен, наблюдаваше мониторите пред себе си. Южнокорейците бяха поставили подслушвателни устройства из цялата Демилитаризираната зона, за да засичат евен­туални подземни набези от Север.

От време на време чуваха странни неща. Леките земет­ресения им създаваха проблеми, както и атомният тест на севернокорейците - даваха им фалшиви показания. Но досега нищо подобно на това не бяха засичали. Редник Чен повика началника си.

- Чуйте това!

Той се приближи бавно и спокойно.

- Сигурио нещо със системата не е наред.

Редник Чен поклати глава.

- Проверих! Същото засичат и още няколко станции. Не е повреда.

- Дай да чуя.

Началникът си сложи слушалките, а Чен увеличи звука.

- Камиони... Тежки камиони - рече той.

Чуваше се и някакво стържене на метал в бетон.

Компютърът бе съгласен и съобщаваше, че вибрация­та е от повече от едно тежки превозни средства, движещи се с висока скорост.

Внезапно обезпокоен, мъжът вдигна телефона и се свърза с майора в командния център. Докладва му и след това получи още по-смущаваща вест:

- И ние наблюдаваме рязко оживена дейност сред севернокорейските постове от другата страна на Демилита­ризираната зона.

- Къде е това? – попита началникът.

Координатите бяха плашещи. Точно там, където бе за­почнал подземният шум.

- Изчисли скорост и посока.

- Вече са изчислени - рече Чен.

- Да видя!

Тя натисна един бутон и движението на сигнала се показа на екрана. Водеше право от една предполагаема севернокорейска база към частна собственост в южния край на Зоната.

- Какво е това? - попита началникът.

Редник Чен провери и отвърна:

- Бунище. Бунище „Даешан” номер четири.

Мъжът събра две и две и не можа да повярва на очите си. Обади се отново на майора.

- Потвърждаваме едромащабно подземно нахлуване. Изходната точка е някъде около бунището „Даешан“. Пре­поръчвам първа степен на сигурност. Моментална тревога!

Под Зоната Джо нямаше представа какво е предизви­кал, но се надяваше да значи топло посрещане, а не от­крит огън от бандитите на Тан Ранг.

Когато навлязоха в последната част от тунела, теренът се промени, наклонът нагоре се увеличи леко и камионът се позабави. Скоро Джо видя тъмният транспортен център на Тан Ранг. Не го очакваха нито бандити, нито пък южно­корейските войски, което за момента може би бе по-добре.

Зад него обаче бе друго. Няколко магнитни вагонетки го застигаха с бясна скорост.

Когато една от тях приближи, Джо завъртя рязко волана надясно и я изблъска от магнитната ѝ релса. Вагонетката, останала без захранване, се заби в земята и забълва искри.

От втората проехтяха изстрели. И тя наближаваше. За щастие размерите на камиона предпазиха Джо и Кърт от куршумите.

Този път Джо просто натисна спирачките и машина­та спря рязко с писък на гуми и сред облак синкав дим. Неспособна да намали скоростта толкова бързо, втората вагонетка просто се заби в задния край на камиона.

Успешно премахнал преследвачите, Джо отново натисна педала на газта и накрая, макар и трудно, закова камиона в хангара в края на тунела, като блъсна количка­та с титан. Гранулите се пръснаха по земята.

Когато трополенето им утихна, Джо се озърна. Няма­ше никого - нито бандити с оръжия, нито Калиста и ха­керите, нито войници.

Джо обърна глава към тунела. Севернокорейците явно се бяха отказали и се връщаха назад. Навярно не искаха да бъдат заловени oт тази страна на границата.

Джо погледна към Кърт.

- Успяхме - каза той. - И точно както и последния път, ти пропусна всичко.

Джо помисли дали да не потърси стълбище, но не му се ис­каше да мъкне Кърт двайсет етажа нагоре. Вместо това пар­кира до осмоъгълната платформа, с която се бяха спуснали.

Извади Кърт от кабинката, настани го на платформа­та и намери контролното табло. Включи захранването и вдигна ръчката. Механизмите се задействаха и платфор­мата бавно се заиздига.

През това време Джо извади телефона си, надявайки се да улови сигнал, преди да стигнат до горе. Нямаше късмет. Нещо повече, телефонът се държеше странно, все едно някой го блокираше. Когато най-после стигнаха по­върхността, разбра защо.

Трийсет корейски войници ги чакаха с насочени оръ­жия. Джипове с 50-калиброви картечници бяха спрели в полукръг край тях. Блесна прожектор и ослепи Джо. Разнесоха се викове, които нямаха нужда от превод. Джо вече беше вдигнал ръце.

Двама войници изтичаха до него и го накараха да зас­тане на колене.

- Американец съм - каза Джо.

Отдясно трети войник насочи пушка към Кърт.

- Ранен е! - извика Джо. - Трябва му лекар.

Още викове.

- Американци сме. На ваша страна сме, под прикри­тие. Работим за полковник Ли от Националната служба за сигурност.

Никаква реакция.

- ЦРУ! - извика Джо, надявайки се поне това съкращение да разпознаят.

С ярка светлина в лицето му, ясно виждаха, че не е кореец. Неколцина от тях проведоха бърз разговор, след който Джо и Кърт бяха закопчани с белезници и хвърле­ни в един от джиповете.

Докато се измъкваха от депото, Джо видя отблизо кол­ко добре е проработил планът му. Южнокорейски хели­коптери. въоръжени с ракети и прожектори, кръжаха над бунището. Още няколко летяха над линията на Зоната и следяха за нахлуващи войски.

Гъмжеше и от пехотинци. Докато поемаха по пътя към града, Джо видя и няколко танка, които заемаха позиция, а ескадрила от Ф-16 профуча над тях.

Джо се огледа за светлините на Сеул, но целият град бе затъмнен в очакване на инвазия.

- Хм - прошепна си Джо, - май че малко съм попрекалил.

Отведоха ги до някаква военна база и ги разделиха - от­ведоха Кърт в болницата, а Джо в една стая за разпит. Два часа различни офицери от южнокорейската армия го раз­питваха за едни и същи неща и получаваха едни и същи от­говори, а накрая Джо винаги ги питаше за Кърт. Доникъде не стигаха, докато не се появиха полковник Ли и Тим Хейл.

И двамата бяха бесни.

- Напълно сте се побъркали! - започна Хейл. - Как можахте да ги последвате чак в Северна Корея!

- Следвахме дирите - отвърна Джо. - Какво трябваше да направим? Да ги оставим ли?

- Може би е трябвало - каза Хейл.

- Цялата тази лудница ще утихне скоро - опита се да го успокои Джо. - Дребна тревога е. А и да не забравяме кой е построил проклетия тунел.

- Не говорех за политическото положение - отвърна Хейл, - а за Кърт.

- Защо? Какво има? - разтревожи се Джо.

- В кома е - отвърна Хейл. - Лекарите не знаят кога и дали ще излезе от нея.