Призрачният кораб

31

Дюк внимателно приближи моторницата до борда, къ­дето плетеницата от лиани беше най-гъста. Пол се хвана за една лиана и дръпна с всичка сила.

- Тръгвам пръв - обърна се той към останалите. Ако издържат мен, със сигурност ще издържат и вас.

Стъпи на ръба на един от илюминаторите и се заизкачва нагоре. Скоро се озова на покритата с пръст палуба.

Гамей го последва, а след това и Елена. Дюк остана на моторницата.

- Все едно сме попаднали на изоставен остров - отбе­ляза Елена.

- Да се надяваме, че наистина е изоставен - огледа се Гамей. - Не ми се ще да се сблъскаме с ловци на глави или канибали.

Пол съшо се огледа. Наистина все едно се намираха на сушата. Никакви следи от човешка дейност и тази стран­на обрасла могила насред Индийския океан.

- Сякаш е седял години наред в Саргасово море.

- Само че това не са водорасли - отбеляза Гамей

- Щом плава, значи няма пробойни - рече замислсно Елена, - макар че бая е нагазил във водата.

И Пол мислеше така.

- Може би растителността тежи.

- Вероятно - съгласи се Елена. - Доста е дебел расти­телният слой, а и пръстта под него съшо тежи. Дано няма големи вълни, докато сме на борда, че ако се разклати, със сигурност ще се килне настрани.

Корабът призрак подейства на Пол като инжекция ад­реналин. Искаше да разбере що за кораб е това и откъде се е взел. Той се приближи до края на палубата и се про­викна към Дюк:

- Хвърли ни греблата! Мисля, че можем да ги използваме.

Дюк извади аварийните гребла от едно шкафче и им ги подхвърли. Пол даде едното на Гамей, а другото задържа.

- И какво ще правим с тях - попита Гамей, - ще гре­бем, за да го откараме в някое пристанище ли?

- Това не е гребло, а лопата. Ще копаем. Ако корабът няма пробойни, значи цялата мръсотия е отвън, а вътре е непокътнат. Ще намерим люк и ще влезем вътре, за да огледаме.

- А вкъщи не мога да те накарам да почистиш листата в градината - измърмори Гамей.

- Защото не е толкова забавно.

- На мен идеята ми харесва - каза Елена.

- Ето, виждаш ли? - победоносно отбеляза Пол.

- Трябва да си на моя страна - обърна се Гамей към Елена. - Момичета срещу момчета, забрави ли?

- Извинявай! - отвърна Елена. - Но предпочитам да копая с греблото, вместо да вися в „Кондор” и да бездействам.

С усмивка на задоволство Гамей връчи греблото на Елена.

- Тогава ти му помагай!

Пол се позасмя и отново се провикна към Дюк:

- Стои наблизо? Ще се поразходим сред природата.

- Разбрано! - отвърна Дюк.

По-любопитен от когато и да било, Пол поведе групичката през лианите, нагоре към най-високата част на покритата с растителност могила. Ако беше прав, главната част от надстройката на кораба се криеше под нея

Той разгърна някакви храсталаци и спря.

- Вижте! - каза Пол и насочи лъча на фенерчето към купчина листа.

Огромен паяк с размерите на детска длан се спотайваше насред сложно изплетена паяжина. Беше жълт, с твърда хитинова обвивка, а не мек и космат като тарантула. Наблизо още един подобен паяк стоеше върху още по-го­ляма паяжина. Не направиха и три крачки и се натъкнах на още три паяка.

- Бляяях! - иамръши се погнусено Елена. - Отвратителни са!

- Трябваше ли да ни ги показваш? - възропта Гамей. - Имам чувството, че лазят по мен.

Тя се усука нескопосано, опитвайки се да провери дали има нещо на гърба.

Пол не успя да сдържи смеха си. Паяците открай време му бяха интересни, макар че и той трябваше да признае, че не иска един от тези в спалния си чувал.

- Хайде, стига сте се мотали - рече той и продължи напред, като гледаше да избягва паяците и по-гъстите храсталаци. Скоро стигнаха в подножието на върха, разположен почти в средата на кораба.

Гамей светеше с фенерчето, а Пол и Елена заизтгръгваха лианите и започнаха да копаят. Греблата се оказаха доста добри лопати и скоро тримата изкопаха в почвата тунел под четиресет и пет градуса. Гамей сложи длан на рамото на Пол.

- Спрете!

Той се обърна въпросително към съпругата си.

- Мисля, че чух нещо.

- Имаш предвид нещо различно от пъхтенето ми, за­дето трябва да върша цялата работа?

- Не се шегувам!

Пол стисна лопатата. Двамата с Елена носеха писто­лети, но никой не смяташе, че ще им потрябват при тези обстоятелства.

Гамей се огледа край себе си с фенерчето. Всичко из­глеждаше спокойно.

- Може да е огромен паяк - прошепна Пол. - Мама е дошла, за да защити бебетата, които открихме.

Гамей го тупна с юмрук по рамото.

- Спри! Имам лошо предчувствие.

Елена откопча кобура си и сложи ръка на дръжката на пистолета, като каубой, готов за престрелка.

Лек ветрец прошумоля през листата и отмина. Точно тогава и Пол чу нещо. Приличаше на измъчено дишане - ниско и хрипливо. Продължи не повече от няколко се­кунди и после спря. Пол се вгледа в растителността, но не видя нищо.

- И ти го чу, нали? - попита Гамей.

Сетивата си играят с нас, помисли си Пол.

- Вие двете и корабът ви призрак... Да не подскачаме от всеки шум.

Елена кимна и свали ръка от пистолета.

- Ще се оглеждам за духове - каза Гамей.

Пол кимна и отново се захвана с копането.

- Виж дали някой дух няма желание да ме смени с лопатата.

С подновена енергия той продължи да копае. Скоро греблото се удари в нещо твърдо. Пол изчисти с длан пръстта и видя ръждясала стоманена плоча.

- Ударихме стената. Буквално.

Разшириха тунела и стигнаха до един люк. Нe успяха да го отворят, но продължиха да копаят и откриха наполовина счупен прозорец. Махнаха стъклата и Пол надникна вътре.

- Какво виждаш?

- Като пещера е - рече той. - Наносите са я понапъл­нили, но не съвсем. По-навътре сякаш е по-чисто.

- Странно е, че залата не е пълна догоре - огледа се Елена.

И Пол се чудеше защо е станало така.

- Може би растителността отгоре е станала твърде гъста и е оформила нещо като преграда. Но доколкото виждам е пропускала влага. Почвата изглежда мокра, като пясъчен бряг след отлив.

Той освети помещението с фенерчето. Лъчът се изгуби в далечината. Залата очевидно бе доста обширна.

Пол отстъпи назад.

- Кой ще има честта?

Елена поклати глава. Гамей стори същото и посочи към отвора.

- Идеята беше твоя.

Пол не беше любител на тесни пространства. Не че имаше клаустрофобия, просто тесните пространства не бяха правени за хора с неговите размери. Но Гамей бе права, идеята беше негова.

Той пристъпи към отвора, увери се, че не са останали остри стъкла по перваза и прескочи вътре.

- И пак на първа линия - рече той, а двете слушателки простенаха с досада.

Пол стъпи на мократа почва.

- Има ли паяци? - подвикна Гамей.

- Не виждам никакви.

- Сигурен ли си?

- Напълно!

Гамей пропълзя след него. За изненада на Пол, Елена също влезе.

- Няма ла остана сама навън - отговори тя на въпроса в очите му.

Отначало само пълзяха. Пръстта се беше натрупала толкова високо, че между нея и тавана разстоянието не беше повече от метър и двайсет. Но колкото повече се от­далечаваха от прозореца, толкова повече място се отва­ряше, пръстта намаля и се спусна надолу в плавен склон. На едно място нещо стърчеше от пръстта. Пол отиде до­там и се засмя.

- Какво е толкова смешно? - попита Гамей подозри­телно.

- Помниш ли вечерята на свещи, за която припираше? Мисля, че може да се уреди.

Пол извади предмета от наносите. Беше доста поизгнил стол.

- Мисля, че сме в трапезарията на кораба.

Гамей също се позасмя.

- Надявах се на по-предразполагаща атмосфера.

Продължиха надолу. В края се озоваха на почти равно място с тънък равномерен слой пръст. Когато го разровиха, установиха, че е не по-дебел от петнайсетина сантиметра.

Гамей поизчисти ръце в дънките си.

- Следвашия път, когато отида на спа, няма да ми трябват кални бани. Е, какво следва сега, безстрашни главатарю?

Поя се огледа.

- Да видим можем ли да разберем какъв е този кораб и откъде се е взел.

Продължиха напред и скоро попаднаха на кухня и склад.

- Вижте печките - рече Гамей. - Доста са стари.

- Колко стари? - попита Пол.

- Не знам. Но много. Приличат на печката на баба, която беше наследила от майка си.

Пол се взря в печките. Наистина бяха доста стари. Имаше чувството, че се бяха върнали иазал във времето.

Той отвори един шкаф и видя редици чинии. Взе една от тях и изстърга втвърдения многогодишен прах и кал. В ъгъла се откри знак - стилизирана котва, леко килната на една страна. Стори му се позната.

Показа я на Гамей, която обаче сви рамене и поклати глава.

- Складовете са празни - рече Елена, като влезе в кух­нята. - Няма даже една консерва боб.

Пол прибра чинията в шкафа.

- Да потърсим мостика - рече той бодро и понечи да тръгне, когато някакъв звук го закова иа място. Отново бяха хриповете. Само че сега приличаха повече на ръм­жене - гърлено и заплашително. Този път и тримата ги чуха съвсем ясно.

Пол насочи фенерчето към прага и нещо се стрелна напред. В мрака отекна рев и тримата се хвърлиха в раз­лични посоки.

Пол сграбчи Гамей и я скри зад себе си, а до тях се завър­тя някакъв силует и нещо удари Пол в гърдите със силата на таран. Той се претърколи и падна в калта. Фенерчето изхвърча от ръката му, а ревът изпълни цялото помещение.

- Бягайте! - извика Пол.

Елена се покатери на една от печките, а Пол помогна на Гамей да се изпрани.

Нещо сс удари в чугунените печки и разтърси цялата стена. От удара чиниите се изсипаха и изпотрошиха на пода. Елена започна ла стреля и помещението се озари от проблясъците на пистолета.

Пол и Гамей изтичаха към вратата на трапезарията. В бър­зината Гамей се подхлъзна в калта и повлече Пол със себе си. И двамата се озоваха на пода и опряха гърбове в стената.

Фенерчето на Пол го нямаше, но Гамей откри своето и го насочи към вратата на кухнята. В светлината на лъча се видя връхлитащо ги чудовище - четириметров кроко­дил с разкривени зъби и грозна, тъпа муцуна. Хвърли се към тях, точно когато Пол успя да извади пистолета си. Отекнаха няколко изстрела, а куршумите се забиха със свистене в зейналата паст на създанието.

Гамей изпищя, но гърмежите заглушиха всички зву­ци, а куршумите се забиха в мозъка на чудовището. Кро­кодилът се стовари на корема на Пол като чувал цимент и го остави без дъх. Чудовището нито се мяташе, нито хапеше предсмъртно. Просто потрепна и застина.

Муцуната му притискаше гърдите на Пол. Късите му предни крайници лежаха върху ръцете му, а от пастта му сс носеше непоносима смрад.

Едва сега Пол усети, че се е облегнал на Гамей. Тя го стискаше през кръста с едната ръка, а в другата държеше фенерчето, насочено към мъртвото създание.

- Елена? - провикна се Пол. - Добре ли си?

Елена излезе от кухнята понакуцвайки.

- Добре съм. Изкълчих си крака, но мога да вървя.

Пол сс отдръпна от Гамей и се облегна на стената до нея.

- Добра работа с фенерчето - каза той. - Добре ли си?

Тя кимна.

- Странно, но вече не ме е страх от паяци.

Пол се засмя. От всичките ѝ великолепни качества, на две не можеше да устои - непреклонният ѝ дух и чувството ѝ за хумор.

- Обичам те! - рече той. Приведе се и я целуна, въпреки калта, която покриваше и двамата.

- Е, май ще вечеряме крокодилско - каза Гамей.

- Не - отвърна Пол. - Но поне той няма да вечеря с нас.

- Добри ботуши ще излязат от него - огледа го Елена. - И хубава чанта.

Всички се засмяха.

- Откъде се е взел? - запита се на глас Пол. - Не може да е живял тук.

Гамей посочи с фенерчето си следите от нокти и дирята, която тялото на съществото бе оставило в калта.

- Явно е живял на кораба - каза тя. - И ни е последвал.

- А какво прави крокодил на кораб? - зачуди се Елена. - Да не говорим за гората над нас?

Пол не спираше да мисли за същото, откакто откриха кораба.

- Кърт и Джо веднъж ми разказваха за една своя спа­сителна операция. Корабът бил на сушата от няколко го­дини, край един резерват на брега на Мианмар. НАМПД се съгласили да помогнат, защото от него изтичало гориво във водата. Кърт ми каза, че го намерили, почти сраснал се с почвата. Целия бил покрит с плевели, пълен с растения и насекоми. Трябвало буквално да го откопаят. Подозирам, че и този кораб е имал подобна съдба - огледа се той.

- Колкото и странно да ви се струва на фона на прек­расното време, което имаме през последните дни, но тези месеци наоколо бушуваха мощни бури - каза Елена.

- Значи корабът е бил на сушата години наред и после някоя буря го е откъснала и го е отнесла в морето - от­гатна Гамей.

- Може би - кимна Пол. - А това клето създание е било иа борда, докато корабът е отплавал.

- Защо просто не се е гмурнал и не се е върнал на бре­га? - попита Елена.

- Може би бурята е била твърде силна - предположи Пол.

Гамей огледа мъртвото животно. Беше голямо в сравнение с тях, но за крокодил не бе особено едро.

- Знам, че соленоводннте крокодили могат да преко­сяват големи части от океана, но този ми се вижда разли­чен. Мършав, някак. Може да е друг вид.

Пол кимна. Звучеше логично.

След това се изправи и подаде ръка на Гамей. В този момент забеляза голямата картина в рамка зад тях. Плат­ното беше почерняло от плесен и гнилоч и от картината не се виждаше почти нищо, но в долния край на рамката имаше месингова плочка, на която пишеше нещо.

Пол се опита да я изчисти. Плочката си оставаше тъмна и патинирана. Не след дълго обаче се откри част от гравирана дума. Пол успя да види последната част от името, „...та". Но колкото и да се мъчеше, не успя да различи нищо повече.

- Не може да бъде - прошепна той.

- Не може да бъде какво? - попита Гамей.

Той си спомни колко стари бяха кухненските уреди, колко голям бе корабът, спомни си знака на чинията.

- Може и да сте прави - каза той на Гамей. - Това може и да е кораб призрак.

Гамей го изгледа с присвити очи.

- За какво говориш?

- Да отидем на мостика - каза той. - Не искам да при­бързвам със заключенията.

Отне им около двайсетина минути да намерят мостика. Беше им неприятно да стоят там, зад покритите с кал про­зорци, сякаш целият кораб беше погребан в огромен гроб. Пол претършува всеки шкаф и чекмедже.

- Няма карти, няма дневници, няма нищо ценно...

- Точно като в склада - замисли се Елена. - Някои е ошушкал целия кораб.

Накрая Пол откри нещо, твърде тежко за вземане: кам­бана с размерите на кошница, прекатурена на една страна. Той я претърколи, за да я огледа и му се стори, че има нещо гравирано върху едната ѝ стена. Надписът бе по-дълбок, отколкото този на рамката. Пол го почисти от мръсотията и отдолу ясно се видя името на кораба – име, което той разпозна, което всеки би разпознал, ако се въл­нува от потънали и изчезнали кораби.

- „Уарата“! - каза Пол. - Не мога да повярвам. Това е „Уарата“!

Показа името на Гамей, която беше също толкова изненадана, колкото и той.

- Защо ми е познато? - попита Елена.

- Защото е прочуто - отвърна Пол. - Това е параходът „Уарата“, притежание на компанията „Блу енкър“, изчез­нал с екипажа и пътниците си през 1909 година. Всич­ки мислели, че е потънал в буря някъде между Дърбан и Кейптаун. Не открили отломки. Всъщност не открили нищо - дори спасителна жилетка или шамандура.

Елена присви очи.

- Казваш, че този кораб, целият омазан в кал и покрит с лиани, е стогодишна знаменитост, която се предполага, че би трябвало да е на дъното на океана?

Пол кимна.

- Казах ти, че печките са стари - рече Гамей.

Пол се засмя и се замисли за иронията.

- Всеки, който се е занимавал с подводни изследвания, е търсил този кораб. Ловци на съкровища, морски истори­ци, авантюристи без работа... Дори НАМПД се е опитала, с помощта на онзи известен писател¹... не му помня име­то. Мислехме, че сме го открили, но се оказа друг кораб.

- Нищо чудно, че никой не е могъл да го намери - каза Елена, - защото никога не е потъвал.

- И въпросът е къде е бил през всичките тези години. И понеже е празен, какво се е случило с пътниците и еки­пажа? - заключи Гамей.

¹ Става дума за Клайв Кьслър.