Призрачният кораб

8

Стъпалата пред Смнтсоновия институт във Вашинг­тон са прекрасно място за публични изявления, особено ако трябва да се внуши доверие и авторитет на аудито­рията. Сградата, известна като „Замъкът“, излъчаше ед­новременно романтика и сила. Стените ѝ от червен пя­съчник напомняха на форт от Гражданската война или на внушително укрепление, озарено от „червения блясък на ракетите“¹.

Смитсоновият институт беше прочут както с мисията си да образова, така и с това, че се бе превърнал в бастийон на модерните технологии. За човек като Брайън Уестгейт - интернет милиардер и наследник на трупано векове семейно богатство, нямаше по-добро място да покаже себе си и компанията си.

Под яркосиньото безоблачно небе се тълпяха хора, а опънатите нерви на Уестгейт започваха да му играят номера и маската на хладнокръвието му се пропукваше Той седеше в един кабинет близо до главния вход на института. Двама от асистентите му критично оглеждаха за последно външния му вид.

Не че имаха кой знае колко много за оправяне. Брайън Уестгейт беше на петдесет и една години, но в отлична форма. Лицето му беше свежо, с високи скули и трапчинка на брадичката. С чупливата си коса приличаше повече на водещ на новини, отколкото на компютърен магьос­ник.

Пясъчнорусата му коса винаги изглеждаше изрядно, но една от помощничките му, млада жена на име Кара, се увери, че е пригладена точно както трябва.

- Важно е да не изглеждате нито твърде млад, нито твърде стар - обясни тя.

Междувременнно другият асистент нагласи значката с американското знаме на ревера му и провери дали ръбовете на панталона му са достатъчно остри, за да срежат хляб.

Срещу Уестгейт седеше Дейвид Форестър, изпълнителен директор на компанията му.

- Все едно се кандидатирам за Сената – измърмори Уестгейт и махнас ръка на помощниците си да ги оставят насаме.

- А може би трябва да се кандидатираш – подсмихна се Форестър.

- Малко трудно ще продам „Фаланга” на някое чуждо правителство, ако оглавя собственото си.

- Прав си – кимна Форестър. - Вече имаме запитва­ния от пет европейски държави, както и от Бразилия, и от Япония. Всички искат електронните им данни да са защитени, а „Фаланга“ е най-добрата в това отношение.

- Може би ти трябва да излезеш и да направиш изяв­лението.

- Приличам ли ти на лице на компанията?

Форестър беше адвокат, двайсет години беше работил частна банка и оше няколко - в банките на Федерал­ния резерв. Беше нисък и набит и приличаше на остарял тежкоатлет, чиято сила оше си личи под натрупващите се мазнини. Бузите му бяха отпуснати, темето му - оли­сяло, а на носа му бяха вечните очила без рамки. Зад тях очите му гледаха проницателно и нищо не можеше да им убегне. Тънките и почти безцветни устни придаваха на лицето му суров, почти заплашителен вид.

- Подаряваш един милион компютъра на училища­та - отбеляза Форестър. - И току-що подписа договор с правителството да защитаваш американските бази елек­тронни данни от чужди набези. Все хубави неща. Ето защо трябва да уведомиш благодарната нация и да обяс­ниш на всички американци, чс електронните им данни са в безопасност.

- Имам чувството, че не е редно да го правя - въздъх­на Уестгсйт.

- Заради корабокрушението ли?

Той кимна.

- Твьрде скоро е.

- Минаха месеци - разпери ръце Форесгър. - За двайсет и четиричасовия новинарски цикъл това е цяла вечност. А и оттогава акциите ни скочиха с петнайсет про­цента. Много хора на борсата ни съчувстват.

- Какво не е наред с теб? - избухна Уестгейт. - Гово­риш за жена ми и децата ми! За моята дъщеря и за моя син.

- Извинявай! - сви устни Форестър.

- Добре, няма проблем.

- Виж, нали тази идея е на Сиена? Нали тя те питаше за какво са ти всичките тези пари в банковите сметки, ако не направиш нещо добро с тях? Тя беше тази, която смяташе, че е крайно време да започнеш да го правиш и ето, ти изпълняваш желанието ѝ. Знаем, че дизайнът и архитектурата на „Фаланга“ сс дължат на гения на Сиена. Докато системата работи, в света ще има следа от нея, която никой няма да може да изтрие.

Уестгейт стисна устни - не можеше нито да отрече, нито да се съгласи с думите на Форестьр.

На вратата се почука. Време беше.

Двамата сс изправиха и излязоха от кабинета. Уестгейт застана на стъпалата, посрещнат от мощни аплодис­менти.

В началото речта му беше припряна и напрегната, но постепенно влезе в ритъм, почти забрави за тьлпата, за правителствените договори и дори зa Дейвид Форестър, и започна да говори от сърце.

Говореше за образованието и за възможностите, които то дава, както и за огромните инвестиции на компанията му в американските училища. Описа какво значение имат компютрите и умението да се работи с тях – и как технологията е път нагоре, която може да спаси хиляди хора от бедност.

Разбира сс не спомена за сделките на компанията си с няколко федерални агенции, нито за договорите за милиарди долари с Министерството на отбраната, с Коми­сията по ценните книжа и фондовите борси, с ФБР и Агенцията по национална сигурност. Не спомена и корабокрушението и загубата на семейството си.

Нямаше и нужда да го прави. Още първите въпроси на журналистите повдигнаха и двете теми.

Първа беше някаква висока жена в червена рокля.

- Разбрахме, че компанията ви е избрана да обнови изцяло системите за интернет-сигурност на правителството. Един милион компютъра е наистина голямо дарение за училищата, но стойността му е нищожна в сравнение със сключените договори.

Уестгейт се усмихна. Снощи го подготвиха за този въпрос, формулиран по абсолютно същия начин. Нищо чудно Форестър да е платил на журналистката да попита точно това, за да може Уестгейт да отправи ясно и катего­рично послание и да запази реномето на компанията си.

Той задържа усмивката достатъчно, за да блеснат фо­тоапаратите.

- Компютрите са само началото - отвърна. - Следва­щата фаза е да открием центрове за обучение във всички бедни квартали. Спокойни места, където и деца, и въз­растни да се учат безплатно. Не искаме само данните ни да са защитени, а и хората, които боравят с тях също. Колкото до договорите, един милиард долара на година са нищо, ако предотвратяват кражби за двайсет милиар­да. Знаете ли, че само през миналата година анонимни хакери, както и хакери, финансирани от различни прави­телства, са проникнали в предполагаемо обезопасените мрежи на ФБР, Министерството на енергетиката, Адми­нистрацията за социална сигурност, както и центровете за съхранение на данни на НАСА и Министерството на отбраната. И това са само случаите, за които знаем. Всеки ден компании по целия свят са обсадени от престъпници, терористи и корпоративни шпиони. Системата „Фаланга“, която разработихме със съпругата ми, предоставя нов вид сигурност. Тя буквално мисли сама и засича заплахите чрез логика, а не само чрез произволно сравняване на код. ФБР и Министерството на отбраната са много обнадеждени и заинтересувани. Останалата част от страната скоро също ще бъде..

Уестгейт лесно се справи със следващите няколко въпроса. Но когато един репортер го попита за Сиена и децата, той млъкна. Опита се да се овладее, но щом отвори уста, гласът му прозвуча накъсано и пресипнало.

Смути се, защото не беше предвидил подобна загуба на самоконтрол, но с крайчеца на окото си мерна широко усмихнатия Форестър. Отчасти му се прииска просто да се извини и да се махне, но продължи въпреки рязката болка в слепоочието. Имаше чувството, че всеки момент ще получи удар.

- Част от мен ми казва, че трябва да скърбя – успя да се овладее накрая Уестгейт. - Дълбоко в себе си съпругата ми и децата ми ми липсват. Те бяха светлината в моя живот... Но Сиена първа щеше да ми каже да не се оставям на тъгата и самосъжалението. Първа би се вдигнала на крака и би помогнала на друг човек, дори да я боли. Системата „Фаланга” е нейна разработка. За мен това е нейният завет, който ще ни защити в неофициалната война, която поведохме.

Хората почтително замълчаха. Когато пресконференцията приключи, аплодисментите бяха силни и искрени. Уестгейт се радваше, че не се отказа от изявлението.

Форестър го посрещна на входа на Смитсоновия институт и двамата влязоха вътре.

- Страхотна работа – прошепна Форестър.

Поеха към кабинета. Малко преди да стигнат, Уестгейт видя двама души да се приближават към тях.

Единият му беше смътно познат – квадратната челюст, яркосините очи, платиненосребристата коса...

- Имам въпрос – рече мъжът.

- Без повече въпроси – сряза го Форестър.

Уестгейт спря на прага и отново погледна мъжа. Изведнъж се сети кой е той – Кърт Остин. Но преди да успее да каже и дума, Остин го изпревари.

- Къде беше?

- Моля? - не разбра Уестгейт.

Форестьр застана между двамата.

- Казах, без въпроси!

После направи грешката да докосне Остин и мигновено се оказа с ръка и лице, опрени в стената. Ударът бе толкова ненадеен и силен, че старата боя се напука.

Форестър се развика за охрана. Двама от гардовете в другия край на коридора се затичаха към тях.

Вторият натрапник, мъж с тъмна коса и тъмнокафяви очи, се опита да успокои положението и заразмаха някак­ва значка.

- Ние сме от правителството! - развика се той. - Кърт Остин и Джо Дзавала, от НАМПД.

Това обаче не помогна. В мига, в който Остин пусна Форестър, цивилните охранители се хвърлиха отгоре му. Остин им се остави без съпротива. Сякаш единственият човек, който го интересуваше, беше Уестгейт и не откъс­ваше очи от него.

- Къде беше. когато потъна „Етернет”?

- Вижте, няма нужда от всичко това - опита се да намеси Уестгейт.

- Нямало нужда! - възмути се Форестър. - Арестувай­те кучия...

- Бил си на двайсет и пет километра - повиши глас Остин. - Двайсет и пет километра!

- Мълчи! - сряза го Форестър.

В края на коридора се показа мъж и когато видя какво става, извади смартфон и насочи камерата към тях. Форестър го забеляза и кресна:

- Изключи камерата!

В този момент чифт белезници щракнаха на ръцете на Остин. Той не оказа съпротива. Явно знаеше, че така само ще си навреди, но продължаваше да не изпуска Уестгейт от поглед.

- Пуснете го! - извика Уестгейт и притисна с ръце слепоочията си. - За Бога, няма нужда от всичко това.

Ченгетата вдигнаха Кърт на крака.

- Трябва да го арестуваме - обясни един от офицерите. В подобна ситуация не може просто да го пуснем

- Нито пък него - и Форестър посочи и тъмнокосия мъж.

- Аз пък какво съм направил? - попита озадачен Дзавала.

- Дойде с него! - отсече едно от ченгетата. – Обърни се!

- Криеш нещо! - не спираше Остин, докато го отвеж­даха, и постоянно се обръщаше, за да погледне Уестгейт.

На Форестър започна да му писва. Не можеше да нака­ра полицаите да запушат устата на тази откачалка, но мо­жеше да помогне на своя човек. Хвана Уестгейт за лакътя и го повлече към кабинета.

- Вземи телефона на онзи там! - викна през рамо Фо- рестър към един от помощниците. - И не ме интересува как ще го направиш!

Уестгейт бе толкова стъписан от случилото се, че като в транс последва Форестър. Зад гърба му продължаваха да кънтят виковете на Остин:

- Какво е станало на онази яхта, Уестгейт? Какво е станало, по дяволите?

Вратата се затръшна и виковете заглъхнаха. Форестър дръпна Уестгейт към кушетката.

- Добре ли си? – попита го той.

Уестгейт премигна изненадано.

- Разбира се, че съм добре. Да си видял някой да ме удря?

- Може да не си го усетил като удар – изръмжа Форестър, - но ако онзи запис стигне до медиите, вярвай ми – аз, ти и цялата компания ще имаме сериозни проблеми.

Уестгейт имаше чувството, че главата му ще се пръсне. Главоболието му бе станало непоносимо.

- За какво говориш?

Вместо да отговори, Форестър се приближи до импровизирания бар и наля питие на Уестгейт.

- Пий - тикна го той в ръцете му.

Уестгейт послушно отпи. Беше замаян и объркан.

- Това може да се превърне в катастрофа - измърмори Форестър и се отпусна на кушетката до него с чаша в ръка.

В този момент вратата се отвори и влезе един от по­мощниците с телефона в ръка.

- Колко? - погледна го Форестър.

- Двайсет бона - отвърна помощникът.

- Добре, погрижи се - кимна Форестър и продължи: - Ако иска, намери му и работа. Гледай да е високоплатена, защото не искам да си променя решението.

Помощникът излезе и Уестгейт вдигна глава. Мислите му бавно започваха да се избистрят, а и болката в главата намаляваше.

- Знаеш ли кой беше този?

- Разбира се - сви ядно устни Форестър. - И ще го за­творя за нападение, за закани, за всичко, за което се сетя!

- Да не си полудял? - кресна Уестгейт. - Този мъж скочи от хеликоптер насред ураган в океана, за да се опита мен и семейството ми. И ти искаш да му лепнеш някакво обвинение? Даваш ли си сметка как ще изглежда всичко това отстрани?

Форестър изпуфтя. Уестгейт виждаше, че премисля думите му и стига до единствения логичен извод. Нямаше много варианти.

- Искам да се срещна с него - заяви Уестгейт.

- Изключено!

- Защо?

- Защото... – поколеба се Форестър.

- Зашото какво?

Форесгър известно време търсеше подходящите думи.

- Защото е ненормален. Казват, че не можел да преодолее случилото се. Ударил си главата по време на спасителната операция и сега е в отпуск по болест. Измислил си е някаква конспиративна теория, че яхтата не била потънала и че жена ми не е била на борда, че е оцеляла някак... Твърди, че са я прибрали иранците.

Уестгейт зяпна. Мислите му отново сс заплетоха.

- И какво, работи за Иран, така ли? Шегуваш се!

- Казах тн, че се е побъркал - каза с облекчение Форестър. - Нали разбираш защо не може да се срещнете?

- А защо ще си мисли подобни неща?

- Забрави го, Брайьн. Всичко вече е минало и теориите на този луд са без значение - Форестър погледна встрани.

- Не е така - каза тихо, но твърдо Уестгейт. - А може ли той да е прав?

Форестър прикова поглед в Уестгейт.

- Не си го причинявай! Знаеш много добре и аз също знам, че тя се удави.

Уестгейт се втренчи в стената, мислите му запрепускаха стремглаво. Разбира се, че знаеше, че тя е мъртва. Но защо Остин не искаше да повярва в това? Той може би бе последният мовек, който я е видял.

- Откъде знаеш, че Остин е в отпуск по болест?

- Държа си очите и ушите отворени – отвърна Форестър. – Това ми е работата. А когато разбрах подробностите за злополуката, започнах да го проучвам.

- И не си ми казал?

Форестър се наведе към Уестгейт и заяви с леден тон:

- И какво щеше да направиш, ако ти бях казал?

Уестгейт замълча.

- Този човек е опасен за нас, Брайън. Трябва да го държим по-далеч от теб, защото ти има зъб.

- Защо да ми има зъб?

- Хайде стига, Брайън, не се прави на наивник! Преди е бил сгоден за жена ти. Трябвало е да се оженят през лятото, в което тя срещна теб. Или не ти е казала?

Уестгейт разбра какво цели Форестър. Искаше да го празни и ядоса, за да одобри някакъв мръсен номер, който готвеше за Остин. Истина е, че думите му загорчаха, но казаното не беше нищо ново за него.

- Ще се изненадаш, ако разбереш какво ми е разказва­ла Сиена за Кърт Остин - отвърна най-накрая той. Но най-важното е, че според нея той е достоен човек.

- Е. този толкова достоен човек може с една неподхо­дяща дума да унищожи компанията ти!

Уестгейт видя страха в очите на Форестър и това го изненада.

- За какво говориш?

- Може да не знаеш, но сме на ръба на финансова безд­на - заяви без увъртане Форестър. - Проектът „Фаланга“ ангажира почти всичките ни ресурси и другите разра­ботки останаха иа заден план. На ръба на оцеляването сме. Засега се крепим благодарение на няколко счетовод­ни трика, които научих на Уолстрийт, и със скромните приходи, които получихме наскоро.

Уестгейт се досети откъде идват скромните приходи.

- Яхтата беше на компанията, нали? Петдесет и четирите милиона от застрахователите... това ни крепи в момента и ти се тревожиш, че ще спрат да ни изплащат застраховката.

- Това е най-малкият ни проблем - махна с ръка Форестър. - Сиена е истинската заплаха. Тя създаде системата. Ако се разчуе, че е жива и се укрива... Можеш ли да си представиш какво ще стане? Ние сме мъртъвци!

- Мъртъвци - повтори едва чуто Уестгейт. - Като жена ми и децата ми.

- Нямах това предвид...

- Ами ако Остин е прав? - вдигна очи Уестгейт.

Форостър въздъхна, плъзна ръка в джоба си и се отпусна на кушетката.

- Вече говорихме за това, Брайън.

Уестгейт усети как ушите му отново запищяват.

- Да... Явно сме...

- По-добре да преговорим отново нещата.

Мигрената пак започваше да го мъчи и стаята чу се струваше ослепително ярка. Болката изпиваше всичките му сили.

- Какво се случи в бурята? - попита Форестър. - Kaк се озова на сала?

Уестгейт замълча. Знаеше какво да каже, но думите засядаха в гърлото му и не искаха да излязат. Вдигна ча­шата и отпи от джина.

Вместо него заговори Форестър:

- Яхтата се е пълнела с вода. Ти си започнал да под­готвяш сала. В този момент те е заляла огромна вълна и те е отнесла през борда.

Уестгейт помнеше тази част. Усети ледения студ на океана.

- Почти се удавих...

- Точно така, Брайън. Почти се удави.

Погледна към Форестър. Болката замъгляваше зрението му и скоро Форестър се превърна в глас в края на дълъг тунел.

- Не можа да стигнеш до тях.

- Опитах – отрони Уестгейт. Усети отново болката в раменете си от отчаяното гребане. - Вкуси солта на океана, очите му пареха. – Времето беше кошмарно... След двайсет минути вече не виждах кораба. Чух... Чух...

- Чу хеликоптера - напомни му Форестър.

- А преди това? - попита Форестър. - Преди да пад­неш през борда?

Уестгейт си спомни викове и хаос. Болката в главата му избухна отново. Затвори очи, за да не ослепее от незапната ярка светлина. Спомни си нещо за помпите... Повредения люк... Спомни си Сиена и децата, сгушени в спасителните си жилетки... Но имаше нещо странно в тези спомени. Бяха някак твърде неподвижни. Никой не се движеше. Никой не говореше.

Гласът в края на тунела не спираше да настоява:

- Трябва ми отговор, Брайън! Какво стана на яхтата, преди да паднеш? Можеш ли този път да ми разкажеш без помощ?

Уестгейт мълчеше.

- Брайън?

Истината! Поне веднъж Уестгейт успя да я изрече.

- Ще ми се... - започна той. - Ще ми се да знаех.

Щом го изрече, болката стана невъзможна. Зрението му угасна и светът се сви в точица. Точица с гласа на Дейвид Форестър.

- Съжалявам, Брайън! Но това не е правилният отговор.

¹ Препратката е към текста на американския химн, от който е фразата “the rockets red glare”. Текстът е взет от стихотворението на Франсис Скот Кий „Отпорът при форт Макхенри” – Бел. пр.