Призрачният кораб

28

Планът на Кърт и Джо беше прост. Искаха да се доберат до Корея колкото се може по-бързо, затова не приготвиха много багаж. Домакинът им Мохамед ел Дин ги откара до летището в бронираната си лимузина и се сбогува с тях в типично арабски маниер: с прегръдка, целув­ки по двете бузи и подаръци.

На Джо подари малък пясъчен часовник.

- Това е, за да те научи на търпение.

- На теб не ти помогна много..

- Защо мислиш, че се отървавам от него?

Джо се засмя, a Ел Дин се ухили ослепително. После се обърна към Кърт и му подаде малка чантичка.

В нея имаше стар револвер, колт, за единична стрелба. Беше в отлично състояние, а барабанът му беше пригоден за куршуми 45-и калибър. Пол дулото бяха подредени шест от тях. Истинско оръжие на каубой-стрелец. Наричаха този пистолст „Оръжието, което спечели Запада”. Американската армия го бе използвала от 1873-а до 1892-ра година.

- Дърк ми каза, чс колекционираш пистолети за дуели - обясни Ел Дин. - Този не е точно от епохата на дуелите, но реших, че ще ти хареса. Един американец го подарил на прапрадядо ми, след като му помогнал да избяга от берберски пирати.

- Не мога да приема - дръпна се Кърг. - Би трябвало аз да ти подаря нещо.

- Трябва да приемеш - настоя Ел Дин, - или ще се обидя.

Кърт кимна и пое кутията с лек поклон.

- Оръжието е великолепно! Благодаря ти!

- Мир вам! - махна им Ел Дин.

- Ассаламуалейкум - отвърна Кърт.

С връзките на Ел Дин, Кърт и Джо лесно минаха през проверките и се качиха на самолета.

Двуетажната машина на „Кореън еър” беше просторна и удобна за предстоящият им деветчасов полет.

Когато стигнаха в Сеул, имаха чувството, че са по­паднали в друг свят. Ослепителното слънце и жегата на Дубай бяха заменени от студен дъжд и мъгла. Мисията им също се бе променила, макар нито Кърт, нито Джо да разбраха как и защо. На летището вместо кола под наем, ги чакаха трима мъже с тъмни костюми и шлифери.

Показаха им значки на Държавния департамент на САЩ.

- Елате с нас! - каза ръководителят на групичката.

Кърт и Джо нямаха избор, тъй че си взеха багажа и се качиха в дипломатическия микробус, който им посочиха. Тръгнаха на север.

Когато светлините на Сеул се отдалечиха, Джо посочи очевидното.

- Ако отиваме в консулството, май минаваме по доста заобиколен път.

- Не отиваме там - отвърна Кърт. Знаеше кои са тези. познаваше стила им на обличане и израженията им. Работеха за компанията. - Отвличат ни.

Микробусьт продължи на север още петнайсетина минути, докато не наближиха Демилитаризираната зона. Щом в далечината се показаха телените мрежи и часови­те микробусът свърна на изток и пое през пуста местност с редки дървета, редици сателити и кули, настръхнали от странни на вид антени. Сгради не се виждаха.

Пътят започна да се спуска надолу. От двете им страни се заиздигаха бетонни стени и скоро се озоваха в осветен с оранжеви лампи тунел, поне на шест метра под земята.

Някъде дълбоко под хълмовете на централна Корея подземният път рязко зави и свърши пред огромна стома­нена врата. Тя се отвори и микробусът спря на просторен паркинг. Изведоха Джо и Кърт и ги отведоха в командния център.

В залата имаше двама души. И двамата изглеждаха изтерзани, но по различни начини. Първият беше корейски полковник в униформа, а вторият - американец, който напомни на Кърт на бизнесмен, висял до късно, за да довърши голям проект - ръкавите на бялата му риза бяха навити, а червената вратовръзка - разхлабена. Сакото му висеше на облегалката на стола до него.

- Вероятно се чудите защо сте тук, а не в „Риц-Карлтън” - започна направо американецът.

- Всъщност си запазихме стаи в „Хилтън“ - отвърна Кърт, – но на брошурата определено изглеждаше различно.

Мъжът се усмихна уморено.

- Казвам се Тим Хейл. Ръководя станцията на ЦРУ в Демилитаризираната зона. Това е полковник Ли Хюн-Мин, заместник ръководител по сигурността към Южнокорейската национална разузнавателна служба.

Четиримата сс здрависаха и седнаха.

- Знаем кого търсите - обясни Хейл. - И знаем защо. Искаме да помогнем.

- Защо? - попита Кърт. - Какво се е променило?

- Приятелите ви от НАМПД са се гмурнали при ос­танките от „Етернет” - каза Хейл.

- И?

- Нито следа от Сиена Уестгейт и децата ѝ.

- Не съм изненадан - сви устни Кърт, - като се има предвид в какво състояние са били останките. Когато един кораб се разпадне при потъването...

- Това е най-интересната част - прекъсна го Хейл. - „Етернет” е на дъното цяла-целеничка.

Кърт го погледна изненадано. Със собствените си очи бе видял резултатите от сонарния скенер.

- Образът, който сте видял, е бил подменен - обясни Хейл. - Някой се е включил в базата данни на Южноаф­риканската брегова охрана и го е променил. Изпратили са ви нещо, което са мислели за истинско, но сте видял само каквото някой е искал да видите.

- Защо?

- За да не се гмурнете и да откриете това, което са открили приятелите ви - каза Хейл. После им разказа, че от яхтата са били извадени три тела - двама членове на екипажа и личният телохранител на Уестгейт. Спомена им и за трудностите на „Кондор” и подводниците.

- Голям подвиг е да хакнеш и двете системи и да при­добиеш тотален контрол над тях - завърши агентът. - Особено като се има предвид колко строги са мерките за сигурност на НАМПД.

- Явно не са достатъчно строги.

- Изобщо не можем да сме сигурни, че има непробиваема система в наши дни - отвърна Хейл.

- Което ни води към главния заподозрян - намеси полковник Ли. - Господни Тан Ранг, глава на корпорация „Даешан” е мъж с много зловещи взаимоотношения със севернокорейските генерали.

- Да не се опитвате да ми кажете, че Тан Ранг е севернокорейски агент? - погледна го с почуда Кърт.

- Не - отвърна Ли, - обратното е. Тан Paнг чака денят, когато Севера и Юга щe се обединят. Корпорацията му години нарел изкупува стари нотариални актове за земя в Северна Корея. В момента тези актове не струват нищо, но при едно евентуално обединение ще има право да сложи ръка върху почти една трета от земята в Север­на Корея. И за да се подсигури още по-добре, той от го­дини се присламчва към генерали и разни други отговор­ни персони, гравитиращи край великия вожд Ким Чен Ун. Ако промяната настъпи, тези негови приятели ще са сред най-облагодетелстваните, точно както пламенните защитници на комунизма в Съветския съюз си поделиха държавната промишленост, когато дойде капитализмът.

- И с какво им плаща? поинтересува се Джо.

- С пари, с високотехнологични джаджи, със софтуер - започна да изрежда Ли.

- И може би с известни програмисти и хакери - добави Хейл

- В замяна на почти безполезна земя? – недоумяваше Кърт.

- По-голяма част от нея има сериозни минерални залежи – каза полковник Ли. – А Тан Ранг е доказал, че може да поеме юздите на изтощени мини и да увеличи продукцията им, в много случаи рекордно. Ако планът му се осъществи, несъмнено ще спечели много.

Джо вдигна телефона към устата си, като устройство _За записване.

- Бележка: инвестирай пенсионните си спестявания в „Даешан“!

- Не бих стигнал чак дотам - каза Хейл. - Още дълго време не се очертава развитие на този фронт.

Джо отново вдигна телефона си.

- Отмени бележката!

- Разбрах - засмя се Кърт. - Искате да ви свършим мръсната работа. Въпросът е, можете ли да ни вкарате в Северна Корея?

- Не - поклати глава Хейл. - А и дори да можехме, нямаше да оцелеете и пет минути.

- Тогава какво?

- Тан Ранг организира прием за свои бизнес партньо­ри - обясни полковник Ли. - Ще ядат, ще пият и ще се веселят, но най-важното е, че ще пристигне гост с много важна пратка. Вярвам, че го познавате. За щастие, той не познава вас, не и лично.

- Акоста - рече Кърт с отвращение.

- Ще води хакерите - предположи Джо.

- Точно така - потвърди Хейл. - Ще ги замени за диа­манти и една картина.

Умът на Кърт вече бе превключил на бързи обороти.

- За да се случи това и от двете страни трябва да потвърдят предмета на размяна.

Хейл рече:

- Акоста няма интерес да получи фалшификат, а Тан Ланг няма интерес да предостави на северните си приятели хакери-ментета. И двамата ще имат нужда от експерти. Тан Ранг ще използва неколцина специалисти от компанията си, за да изпитат хакерите, така да се каже. Вероятно ще им дадат сложен код, който да разбият, а това може би ще ги накарат да промъкнат програма през сложна зашитна стена. Междувременно Акоста ще трябва да се увери дали картината е оригинална и в това е нашият шанс. Акоста се има за голям колекционер, но не знае почти нищо за изкуството, въпреки че се преструва на капацитет. За да е сигурен, че няма да го измамят, той е наел експерт на име Солано. Срещу щедро възнаграждение Солано ще направи оценка на картината, която несъмнено е краден оригинал. Мръсна работа.

- И какво искате от нас? - попита Кърт.

- Господин Дзавала да се престори на приятеля ни Солано, който е от Мадрид. Двамата имат еднакво телосло­жение и почти еднакви ръстове. С малко грим и подплън­ки в подметките Джо ще е абсолютен Солано.

- Ами ако Акоста го разкрие?

- Няма начин - успокои ги Хейл. - Акоста никога пре­ди не е виждал Солано. Само са говорили по телефона. Освен това пътуват отделно. Солано ще дойде утре, а Акоста - вдругиден.

Добро стечение на обстоятелствата, помисли си Кърт. Но имаше и проблем.

- Ами гласът му? Щом са разговаряли, Джо ще трябва да звучи като Солано.

- Според досието на Джо той говори испански

Джо кимна.

- Единственият проблем е, че Солано говори каталунски – каза Хейл. – Но ще приберем Солано преди да стигне до хотела, ще го накараме да говори и Джо ще може да се поупражнява.

На Кърт никак не му харесваше, че приятелят му ще поеме такъв риск, но знаеше, че едва ли някога ще имат толкова добра възможност.

- Би трябвало да е лесна работа – намигна му Джо.

- Отивам с него! – заяви Кърт.

- Разбира се – каза Хейл. - Твоята работа ще е да поставиш предавател на един от хакерите, докато Джо разсейва Акоста и останалите.

Кърт кимна. Звучеше добре, но после какво?

- Всички си представяме какво ще се случи, ако се провалим. Но ако успеем? Не можете да измъкнете хакерите и Сиена от Северна Корея, нито пък ние.

- Там е проблемът, че не сме сигурни къде са - каза Хейл. - Северна Корея има киберотдел, познат като От­дел 121. Според нашите данни някои от членовете му са от Китай, други - от Русия, а някои са и тук, в Сеул. Няма нужда да си вкъщи, за да нападнеш виртуално чуж­да страна. Можеш да го направиш откъдето и да било, стига да имаш компютър и интернет. Ако искат, могат да воюват и по пижама.

Кърт разбираше какво му казва Хейл, но нещо не пас­ваше. Огледа внимателно американеца. Лицето му беше непроницаемо, също както и на полковник Ли. Може би от естеството на задачите им или от умората ог изтощи­телната работа по този случай, лицата им бяха стана­ли каменни. Усещането, че нещо не пасва, не напускаше Кьрт. Той не знаеше какво е то, но беше убеден, че рано или късно ще разбере.,