Призрачният кораб

57

Подробностите в съобщението на Кърт уточняваха какво е научил за плана на Бревар. А когато президентът и шефът на Федералния резерв бяха уведомени за плановете на Себастиан, те наложиха тридневен мораториум върху всякаква дейност на Резерва.

Междувременно Монтресор, Сиена Уестгейт и останали­те хакери доброволно споделиха всичко, което са били принудени да сторят, всички вируси, „гюмета“ и задни вратички, докато една по една опасностите не бяха неутрализирани.

След дванайсет часа на „Охайо“, Кърт, Джо и Калиста бяха прехвърлени на кораб за Дърбан. Лейтенант Брукс и хората му пък бяха прибрани от хеликоптерите си и върнати на „Батаан“, след като тържествено обещаха никога да не се подиграват на океанографите.

Когато наближиха пристанището, Кърт и Джо с въз­хищение се взираха в „Уарата“, у дома след всички тези години. Хиляди букети се трупаха пред кораба, а вече започваше и работата по почистването и реставрацията. Правеха се планове част от кораба да се превърне в музей, а останалото - в плаващ паметник на двеста и единайсет­те пасажери и екипаж, изчезнали преди повече от век.

Бяха открили дневник в лазарета, който даде отговор на много въпроси. За жалост наследниците на загиналите трябваше да разберат, че онези, които не са били убити при отвличането на кораба, са били изоставени в спасителни лодки и са се удавили в бурята на следващия ден. Плани­раше се след няколко дни да направят панихида с почести.

Когато стигнаха до пристана, Кърт се огледа за позна­ти лица.

- Мислех, че Пол и Гамей ще са тук - каза разочаро­вано той.

- Пратиха ми съобщение. На двойна среща са с Дюк и Елена. Щели да се отбият на някое стрелбище, за да до­кажат веднъж завинаги кой е спасил „Уарата“.

Кърт вдигна рамене. Нищо не разбираше. Макар Пол и Гамей да ги нямаше, посрещна ги привлекателна жена с бяла рокля, която добре контрастираше с канеления ѝ тен. Махаше и викаше нещо на Джо.

- Не знаех, че имаш приятели в тази част на света - каза Кърт, макар че Джо сякаш имаше приятели във вся­ко пристанище.

- Тя е репортерката, която написа статията за спаси­телната операция - как те измъкнах от пастта на разгне­вения океан - обясни Джо. - Посближихме се, докато ти се възстановяваше.

- Е, ако някой от нас е заслужил почивка, това си ти. Ще се видим във Вашингтон.

Джо кимна, прекоси подвижното мостче и тръгна с привлекателната жена.

Докато и другите слизаха на брега, Кърт се обърна кьм Калиста. Възстановяваше се, но изглеждаше изпита и измъчена.

- Какво ще се случи с мен? - попита тя. - В затвора ли отивам?

Кърт си пое дълбоко дъх.

- Много хора имат въпроси към теб - призна той. – ФБР, Интерпол, Скотланд Ярд... Но и се ползваш със смекчаващи вината обстоятелства. Освен това ни помог­на в ключов момент и вече предостави информация за останалите заговорници.

Тя се поразведрн и сведе глава към стъпалата си. Долната част на десния ѝ крак бе гипсирана, а проследяваща халка на глезена ѝ напомняше, че не е свободна. Южноаф­риканската полиция и британското консулство възнамеря­ваха да я следят, докато решат съдбата ѝ. Бяха ѝ съобщили, че ще ходи навсякъде с придружител - един от дърбанските полицаи вече я чакаше в края на подвижното мостче.

Определено нямаше изгледи да я освободят скоро. Калиста се обърна към Кърт.

- Ще ме посещаваш ли в затвора? Сигурна съм, че през повечето време ще съм в изолатора.

- Разбира се. Ще ти донеса торта с пила - засмя се той.

Тя вдигна вежди.

- Най-малкото, което мога да направя - каза той. - Колкото до мен, вече си част от глутницата.

- Глутницата? - изгледа го недоумяващо тя.

Нямаше намерение да ѝ обяснява.

- Когато ти се освободи време, прочети „Книга за джунглата“. Ще ти се изясни.

Калиста кимна и се обърна към пристана - групич­ка хора излязоха от една от чакалните и застанаха пред кораба в очакване. Приличаха на три поколения от едно семейство. Една двойка с посинели коси, трима души на около трийсет-четиресет години и няколко деца.

- Не знам дали ще мога... - каза тя.

- Това е семейството ти - окуражи я Кърт, - истинско­то ти семейство. Дошли са чак от Англия.

- Какво ще си помислят за мен? Какво ще им кажа? Вършила съм ужасни неща.

- Ще те видят като блудна дъщеря - каза Кърт. - Ти си отплатата им, задето не са изгубили надежда през всич­ките тези години. Ще ти разкажат за майка ти и за баща ти. Честно казано, ако прилича на моите фамилни съби­рания, няма да можеш да се вредиш и за думичка.

Тя оценяваше думите му, но страхът я вцепеняваше.

- Не мога! - повтори Калиста и тъжно поклати глава.

- Калиста не може - отвърна Кърт, - но Оливия може. Помниш ли как пусна коня на свобода? Пусни и Калиста да си ходи. Време е.

Тя вдиша дълбоко, очевидно се мъчеше да се подготви за вълните от бурни емоции. Обърна се към него и смени темата.

- Наистина трябваше да ме целунеш на яхтата на Акоста. Много беди щяхме да си спестим.

Кърт се засмя. Бронзовата кожа край очите му се наб­ръчка, а бузите му се надиплиха.

- Силно се съмнявам, чс целувка от мен би променила живота на когото и да било.

- Щеше да е хубаво да разберем - отвърна тя.

Още усмихнат, той бавно се приведе към нея. Погали я по бузата и хвана лицето ѝ в шепи, придърпа я внимателно и устните им се докоснаха леко, но продължително.

Когато се разделиха, тя също се усмихваше.

- Хм, беше доста добре - рече тя.

Кърт се засмя.

- Върви при семейството си. Чакат те от трийсет години.

Тя кимна, погледна го за последно и позволи на един от офицерите на кораба да ѝ помогне да слезе. Дърбанският полицай ги посрещна и я поведе към непознатото ѝ семейство.

Двайсет и шест часа по-късно Кърт минаваше през митницата на главния терминал на летище „Вашингтон-Дълес“. Бе изгубил всякаква представа за време, но навън бе тъмно. И като се има предвид колко пуст бе термина­лът, или беше късна нощ, или ранна утрин. Всъщност, виждаха се само чистачи.

Кърт мина бавно край конвейера за багаж и спря, кога­то видя, че пред един от изходите са се събрали летищни полицаи. На пистата няколко автомобила с просветващи сигнални лампи бяха паркирали в кръг край частен самолет, с отворени врати и спусната стълбичка.

Любопитството на Кърт премина в изненада, когато двама агенти с анораци на ФБР въведоха на терминала Дейвид Форестър.

- Мътните ме взели! - измърмори Кърт.

Агентите вдигнаха глави, както и арестантът.

- Извинете, сър, ще се наложи да отстъпите - рече един от агентите.

- Няма проблем - чу се нечий глас.

Кърт не познаваше мъжа, но той него - да. Представи се.

- Трент Макдоналд от Лангли.

Кърт знаеше името - Макдоналд бе първият предста­вител на ЦРУ, който бе споделил информация за евенту­алното оцеляване на Сиена.

Здрависаха се.

- Благодаря за помощта - каза му Кърт. - Голяма риба сте хванали.

- Не толкова, колкото вашата - призна Макдоналд, - но сме доволни. Предадохме информацията от вашата приятелка на ФБР. За щастие успяха да хванат Форестър, преди да отлети някъде, където няма закон за екстрадиция.

Още една червена точка в тефтера на Калиста, помис­ли см Кърт.

- Каква е била ролята на този?

- Форестър е бил вътрешният човек на Бревар - обяс­ни Макдоналд. - Всички финансови ходове са минавали през нето. Използвал е контактите си, за да посее ком­пютърните вируси във Федералния резерв, да подрие главната система и счетоводните протоколи. Също така е създал система от компании паравани, тъй че да е невъз­можно да проследим парите, когато се разпределят.

Кърт не бе изненадан.

- И ако това не стига, контролирал е и Уестгейт - до­бави Макдоналд, - с имплант в мозъка, за да не си спом­ни твърде много твърде скоро.

Това хвърляше нова светлина върху срещата в Смитсониън.

- Разбрах, че е змия, още когато го срещнах - каза Кърт.

- Първото впечатление не лъже.

Кърт кимна и погледна зад Форестър, където агентите на ФБР претърсваха самолета. През това време се показа­ха и първите зари на утрото, високите облаци постепенно станаха бледорозови. Явно беше сутрин.

Кърт отново насочи очи към Форестър, който пък се взираше ядно в него без следа от съжаление.

- Наслади се на изгрева - студено рече Кърт. - Няма да можеш да го гледаш там, където отиваш.

Нещо трепна по лицето на Форестър, но само толкова. На Кърт и това му стигаше.

Той се обърна към Трент Макдоналд, за да се сбогува и после продължи нататък.

Излезе от терминала и застана на тротоара, чудейки се колко дълго ще трябва да чака за автобусче до паркинга. Преди да успее да предположи каквото и да било, към него приближи познат черен джип. Неговият джип!

Спря точно пред носа му.

Вратата се отвори и се показаха хубавото лице, светлорусата коса и широката усмивка на Ана Ериксън.

- Захванала си се с автокражби, докато ме е нямало ли? - попита Кърт.

Тя се засмя.

- С всичкитс ти проблеми с паметта, реших, че може да ти е трудно да си намериш колата, когато се върнеш.

Кърт се престори на оскърбен, но наистина не можеше да си спомни да е карал до летището преди две седмици.

- Може и да си права - рече той и после добави: - Съжа­лявам, че се държах като кретен. Не бях съвсем на себе си.

- Знам - каза тя. - И аз прекалих. Искаш ли да опита­ме отново?

- Ще се радвам.

Тя слезе, заобиколи джипа и протегна ръка.

- Здрасти. Аз съм Ана Ериксън. Психиатър съм. Забра­нено ми е да ходя по срещи с пациентите си.

Той се ръкува с нея.

- Кърт Остин. За щастие вече не ми трябва психиатър - отвори ѝ вратата на джипа и попита: - Имаш ли нещо против аз да карам?

Тя се намести на седалката, а Кърт седна зад волана.

- Накъде? - попита той.

- Някъде с гледка към реката - рече тя с престорен свян.

Той затвори вратата, включи на скорост и слезе от тро­тоара. Усмихваше се.

- Знам точното място. И най-хубавото е, че ще сме единствените посетители.