Призрачният кораб

36

Себастиан Бревар седеше на верандата в огромното си имение, точно над басейна с олимпийски размери, в който плуваше почти всяка сутрин. В този момент един прислужник му донесе закуската - палачинки и пресни плодове.

Себастиан тъкмо го отпрати, когато се появи Лорен.

- Предполагам че имаш добри новини - посрещна го Себастиан.

- Калиста съобщи, че плана за проникване е влязъл в действие - съобщи Лорен. - Еган е с нея.

Всичко се нарежда, както го планирахме, помисли си Себастиан.

- Провери дали спасителната група е готова да я изве­де оттам, щом ни даде сигнал.

- Вече го направих.

- Ами другите?

- Подготвяме се да премахнем Акоста.

- Прекрасно! - усмихна се Себастиан. - Съжалявам само, че няма да видя тлъстото му лице, когато го хвър­лите в морето.

- Да, щеше да е хубаво лично да се справим с него - съгласи се Лорен.

- Не бива да има никакви доказателства за смъртта му - напомни Бревар. - За нас ще е от полза, ако останалият свят си мисли, че той е още жив.

- Вече се разпоредих за това - кимна Лорен.

Себастиан отпи от сока от прясна папая и погледна към басейна, който проблясваше до големия лабиринт от жив плет. Дядо му беше построил къшата и стената, която я пазеше, а баща му беше посадил цветята и беше създал лабиринта. Себастиан често си спомняше думите му, че лабиринтът е напомняне, че хората, които не знаят пътя, със сигурност ще се загубят.

Ссбастиан обаче знаеше пътя, по който трябва да върви.

Колкото и много да беше направил прадядо му, Се­бастиан възнамеряваше да направи още повече - смята­ше да извърши обира на живота си и да изчезне. Не беше голям привърженик на идеята да напусне семейния дом, но това беше единственият начин да си осигури бъдеше.

За да запази съкровището, което смяташе да вземе, светът трябваше да си мисли, че нищо не е откраднато. Ако все пак някога откриеха кражбата, Себастиан беше подготвил друг трик - щеше да убеди света, че са го уби­ли и че заплахата с отминала. И за да е перфектно всичко, ако въпреки всичко светът се нуждаеше от изкупителна жертва, Бревар щеше да обвини друг.

Тази роля беше определил за нестабилната си мал­ка сестра и бившия ѝ любовник Акоста. Те щяха да я изиграят перфектно. За момент Себастиан помисли за съдбата на Калиста, чудейки се дали не трябва да се чувства виновен, но после отхвърли идеята като абсурдна. Точно като семейното имение и Калиста скоро щеше да е безполезна.

Себастиан отпрати Лорен и отвори лаптопа си. Калиста го беше настроила така, че само с натискането на няколко клавиша да може да следи работата на екипа на НАМПД, който разследваше корабокрушението на „Етернет". Според последния доклад екипът още не беше напуснал района на корабокрушението, но вече имаха помощ и от Южноафриканското правителство - влекач, който щеше да участва в спасяването на някакъв изоста­вен кораб, на който се бяха натъкнали американците.

От любопитство Себастиан натисна няколко бутона и изтегли oт базата данни на НАМПД няколко снимки на кораба. За негова изненада корабът беше покрит с рас­тения и светлокафява почва. Скоро видя и името му. То обаче не беше изненада за него. Името на открития кораб беше „Уарата“.

Бревар остави парченцето портокал, от което беше отхапал, и избърса устата си, докато преглеждаше файла на НАМПД за повече информация. Размерите на кораба съвпадаха. На някои от снимките се виждаха стара еки­пировка и принадлежности. Имаше снимки на подноси със знака на компанията „Блу енкър“, както и на корабната камбана с името на кораба и датата на отплаване. Нямаше никакво място за съмнение.

- По дяволите! - възкликна Себастиан и хвърли кър­пата.

Той усети как гърлото му се свива, все едно невиди­ми ръце се протягат от гроба и го сграбчват, за да плати за злодейството, извършено от семейството му преди сто години.

Докато преглеждаше информацията във файла си спомни историята, която баща му разказваше. Четири поколения подред бащите я бяха предавали на първород­ните си синове. Това беше история-урок - урок за болка и опасности, за бягство от смъртта и за причиняване на смърт, за да оцелее името Бревар.

Себастиян естествено знаеше за бягството от Южна Африка преди сто години. Много пъти бе слушал как жестокостта е спасила семейството му, как екипажът на отвлечения кораб дръзко се опитал да си го върне и как били спрени, защото прадядо му бил готов да убива взе­тите заложници.

След бунта на борда пътниците и по-голямата част от екипажа били натоварени в спасителни лодки и оставени в океана. Задържали само две лодки и двайсетима души екипаж, за да се грижат за кораба - далеч по-удобна за управление бройка.

По прищявка на съдбата, на следващия ден се надиг­нала ужасна буря, толкова силна, че самият „Уарата“ замалко да потъне - както вестниците решили, че се е слу­чило. Изглеждало невъзможно някоя от лодките да е оце­ляла и както се оказало, нито една не стигнала до брега.

“Уарата“ бил изтласкан на север, където благодарение на бурните вълни стигнал по-далеч в устието на една тясна река, отколкото някой можел да очаква. Там спрял на сушата при един от завоите на реката, невидим от бре­га, насред незаселена част от страната. Там били убити и последните членове на екипажа.

През годините корабът затъвал в наносите все по-дъл­боко и по-дълбоко и скоро бил напълно затрупан и скрит.

Бащата на Себастиан му бе показал хълма, под който се намираше корабът, а години по-късно бе зърнал и са­мия кораб, след като една жена, негова пленничка, без да иска бе открила съда и с двете си деца бе опитала да избяга с една от прогнилите спасителни лодки.

За изненада на всички лодката не беше потънала, но жената и децата бяха умрели, изложени на жестокостите на морето.

По онова време на Себастиан това му се струваше по­етична справедливост. В някакъв смисъл, това бяха пос­ледните жертви на обречения кораб. Но суеверната част от съзнанието му се питаше дали „Уарата“ не е започнал да си отмъщава за многото смърт, причинена от семей­ство Бревар.

- Как е възможно това? - прошепна Себастиан на себе си.

Можеше да си го обясни само по един начин - про­ливните дъждове през последния месец бяха изровили кораба и го бяха повлекли в реката, а оттам течението го е понесло към морето и на юг, право на пътя на екипа от НАМПД. Как обаче не е потънал? Как не се е разпаднал и не го е погълнало морското забвение, както всички смя­таха, че се е случило?

По каквато и да било причина, явно вселената си иг­раеше с него и му бе дала ужасна карта, точно преди Се­бастиан да изиграе коза в ръката си. Не знаеше какви до­казателства за деянията на прадядо му биха могли да се намерят на „Уарата“, но уликите там като нищо можеха да разкрият измамата на семейството и дори да доведат света пред прага му, преди да е готов да го посрещне.

Себастиян повика Лорен и зачака. Трябваше да говори внимателно. Никой друг освен него не знаеше тайната на изгубения кораб. Дори роднините му не бяха посветени.

- Какво ти трябва, братко? - попита Лорен, като се показа на верандата.

- Събери пилотите си и приготви хеликоптерите - каза той. - Време е отново да притесним приятелите си от НАМПД, че нещо започват да се отпускат твърде много.

- Искаш да ги нападнем по въздух ли? - учуди се Лорен. - Мислех, че двамата с Калиста сте саботирали компютрите им.

- Точно така. Но вместо да ближат рани в някое пристанище, са останали на поста си и дори са намерили един изоставен кораб. По-изобретателни и настойчиви са, отколкото мога да им позволя да бъдат. Трябва да ги пораздрусаме малко. Струва ми се, че спасяваното на изоста- вения кораб ги прави уязвими.

- Имаме няколко торпеда в оръжейната - каза Лорен. - Акоста мислеше да ги продаде на сомалийците, преди да ни предаде.

- Отлично! Въоръжете хеликоптерите с торпедата и потопете изоставения кораб. А междувременно изтормо­зете и корабите в малката флотилия на НАМПД.

- Искаш да нападнем развалината? - удиви се Лорен.

Себастиан се втренчи в брат си. Разбираше защо запо­ведта му звучи странно.

- Не ме подпитвай - изръмжа той, - просто изпълня­вай! И ми вярвай, имам причини да искам това.

Лорен вдигна ръце.

- Съжалявам, просто исках да съм сигурен, че съм разбрал правилно.

- Кога можете да потеглите? - попита Себастиан.

- След няколко часа.

- Отлично!

Щом Лорен си тръгна, Бревар опита да продължи ск закуската, но вече нямаше апетит. Не биваше да го разкрият, преди да е направил хода си.