Призрачният кораб

17

- Хвърли пистолета! - нареди ѝ Кърт и посочи дебе­лия килим пред вратата на банята.

Жената сви рамене и изпълни заповедта.

Кърт кимна към един от столовете от другата страна на бюрото на Акоста.

- Седни!

Тя се поколеба за миг, а после се намести грациозно на стола. Кърт отбеляза пълната липса на смущение в стойката ѝ. Изглеждаше, сякаш ѝ е много удобно. Тя се облегна и кръстоса крака.

Като продължаваш да я държи на мушка, Кърт отиде при лаптопа и го включи.

- Преди малко успя да влезеш. Кажи ми как.

- A ти кой си? - попита жената. В гласа ѝ нямаше страх, само леко любопитство. Като дете, което е получило нова играчка.

- Кажи ми паролата! - повтори Кърт. като не обърна внимание на въпроса ѝ.

- Крадец ли си? Някаква къртица?

- Паролата!

- Калиста - отвърна тя.

Той въведе името, като гледаше ту нея, ту клавиатурата. Показа се таблица. Белият фон беше толкова ярък, че му беше трудно да вижда жената. Натисна бутон, за да намали яркостта му.

Жената не бе помръднала, макар сега да се бе привела напред и да го оглеждаше.

- Не си от екипажа - констатира тя спокойно. - И си малко непредставителен като за гост.

- Изгубиха ми поканата по пощата - вметна Кърт. - Кажи ми какво търсеше. И с кого говореше?

Жената повдигна вежди.

- Колко много ти се ще да знаеш?

- Достатъчно, за да те гръмна, ако не ми кажеш.

Тя се засмя.

- Няма да ме гръмнеш. Най-малкото ще е шумно.

- Имам заглушигел.

- Мъртва няма да съм ти от полза - рече тя и се изправи.

Кърт посрещна погледа ѝ.

- Кой е казал, ч ще те убивам? Един в коляното ще свърши работа.

- А докато крищя от болка – продължи тя и направи крачка към него, - ще разбираш ли какво ти казвам?

Кърт не отвърна, а жената седна на бюрото и се изтегна като котка. Пресегна се към компютъра, разходи пръсти по клавиатурата и натисна F1 и F4 едновременно.

Вдигна глава към него и облиза устни.

- Ще получа ли нещо, задето ти съдействам?

Кърт се почувства като в Зоната на здрача, за малко да реши, че непознатата му се натиска.

- Златна звездичка - отвърна той и хвърли бърз поглед към екрана. Таблицата бе изчезнала. На нейно място имаше по-тъмен екран. Виждаха се две колонки, разделени на клетки, а във всяка клетка имаше снимка. На една от тях се виждаше самолет, а на друга - купчина диаманти. Под нея пишеше „обшо 400 карата, всички камъни са с много малко несъвършенства“. В третата кутийка беше конят Пустинна роза, който бе видял. Под всяка клетка имаше числа - допълнителни заплатени пари. Явно бизнесът не бе точно бартерът, за който му бе разказа Ел Дин.

Кърт предполагаше, че в клетките са оферти за това, което Акоста предлага. Той проследи линиите до втората колонка от снимки. Всяка от тях показваше произведение на изкуството, в какви ли не стилове: кубизъм, класици­зъм, дори някои стари майстори.

- Сложи курсора върху картините - каза жената. - Ще видиш описанията и ще разбереш по-добре за какво ста­ва дума.

Кърт го стори, без да изпуска от очи странно услужли­вата си нова позната.

Описанията бяха странни. Кърт бързо схвана.

- „Оръжеен експерт, работил е за сирийското прави­телство по въпроси, свързани с химични дисперсанти“ - прочете Кърт.

Следващата „картина“ гласеше „Инженер, специалист по насочващи системи, запознат със съветски и американски конструкции.“

На третата имаше само поредица от странни думи: “ZsumG”, “Montresor”, “Xeno9X9”.

- Това са хакерски имена - каза жената. - Това е стоката. Хората, които Акоста продава.

Кърт се сети за разговора ѝ по телефона. Продължи надолу. Проверя още десетина картини. Ни следа от Сиена Уестгуйт.

Вдигна глава, точно когато жената се хвърляше към пистолета му.

Беше бърза, но Кърт беше подготвен за нещо подобно. Дръпна ръката си с пистолета, а с другата сграбчи жената и я хвърли на пода. Тя бързо сс изправи, размахвайки десетсантиметрова кама. Кърт отскочи, но събори една метална скулптура, смътно човекоподобна. Жената отново го нападна.

Със свободната си ръка Кърт улови китката ѝ и я усука, докато жената не пусна ножа. После я притисна към стената. Жената продължи да се съпротивлява и тогава Кърт отново насочи пистолета си към нея.

- Не искам да те убивам, но ще те застрелям, ако про­дължаваш.

Тъмната ѝ коса бе паднала над очите. Устната ѝ кър­веше. Гледаше го с немигащи очи. Имаше нещо в този поглед, помисли си Кърт. Явно бе осъзнала нещо.

- Познавам те - рече задъхано жената. Ти си белия рицар... Безстрашния... Изненадана съм да те видя. Боя се, че малко си подранил.

Кърт не отпусна хватката си. Нямаше да се подлъже.

- Не знам за какво говориш, госпожичке. Не съм те виждал.

- Не съм казала, че си.

- С кого разговаряше по телефона?

Тя не отвърна, само облиза устни. Сякаш и се услади кръвта, като на някаква вампирска принцеса.

- Попитах те нещо!

- Целуни ме! - прошепва тя

Кърт мълчеше.

- Или ме целуни, или ме застреляй - настоя жената. – Иначе ще крещя.

- Няма да крещиш - отвърна Кърт. - Не искаш да те намерят тук, както и аз.

Дори не беше довършил, когато тя отметна глава и изпищя, колкото ѝ глас държеше.

- По дяволите! - възкликна Кърт и запуши устата ѝ с длан.

Реши че е време да се измъкне, преди да настане су­матоха. Той извади сателитния телефон от джоба ѝ и го прибра в своя.

Преди да успее да стори каквото и да било друго, вра­тата сс отвори и влетяха неколцина от хората на Акоста. Хвърлиха се върху Кърт и избиха пистолета от ръката му. Той успя да се отскубне от единия, блъсна втория в бюрото, но третият го улучи с коляно в брадичката.

Кърт залитна назад и това даде време на останалите двама да се включат отново. Заваляха удари. Неспособен да се измъкне, Кърт престана да се съпротивлява.

Мъжете го вдигнаха на крака и го притиснаха към същата стена, в която допреди малко той притискаше странната жена.

Сега тя беше зад тях с пистолета на Кърт в ръка.

- Трима срещу един - рече тя. - Не е много честно.

После без колебание откри огън и надупчи мъжете, които държаха Кърт. Дори когато паднаха на пода, тя не спря да стреля, докато не се увери, чс са мъртви. След това подхвърли пистолета на Кърт.

- По-добре бягай! - рече му припряно. - Всеки момент ще дойдат още много.

Кърт нямаше време да мисли за лудата жена пред себе си. Беше се озовал насред нещо странно. Нешо много странно.

- Трябваше да ме целунеш - каза жената и вдигна вежди.

- Следващия път - обеща Кърт, обърна се и стреля три пъти в прозореца, след което се хвърли към стъклото и се приземи на палубата долу.

Скочи и се затича към кърмата. Алармата не спираше да пищи. Прокънтяха изстрели. Стреляше се накъде отгоре и отзад. По палубата около Кърт се забиваха куршуми.

Кьрт се притисна към една от надстройките, смени пълнителя и стреля. После се промъкна под стоманените греди, крепящи хеликоптерната площадка. Вдигна глава и погледна със завист лъскавия хеликоптер. В миг осъзна, че той може да се превърне в проблем и се прицели в пилотската кабина. Стреля в стъклото, в таблото и в резервоара. Не беше сигурен дали е улучил нешо важно, но пилотът шеше да си позамисли, преди да вдигне машината във въздуха.

Кърт се шмугна отново в сенките и провери пълните­ля. Четири куршума.

- Време е да бягаме - промърмори си той.

По стълбището строполиха ботуши, което само затвърди решението му.

Кърт стреля два пътя към приближаващите мъже и се затича към перилата. В този момент един от хората на Акоста се показа иззад една от надстройките. Двамата мъже се сблъскаха като автомобили на кръстовище.

Кърт се строполи на палубата, претърколи се бързо и заопипва с ръце наоколо, за да открие пистолета си. Завъртя се и се озова точно срещу дулото на „Колт”, 45-ти калибър. Мъжът зад дулото имаше рядка руса коса, светли очи и изпито лице, което напомняше на череп на слабата светлина.

- Горе ръцете! – каза той и приближи оръжието на двайсетина сантиметра от лицето на Кърт.

Остин бавно вдигна ръце. Мъжът се поотпусна и със свободната си ръка натисна бутона на радиото, прикачено на ревера му.

- Тук е Кейлъб! Залових натрапника. Да го разпитам ли?

Чу се шум, а после и отговорът:

- Не - отвърна някой, навярно Акоста. - Застреляй го и ми донеси тялото.

Още докато Акоста говореше, Кърт натисна превключвателя на левия си магнит. Пистолетът на Кейлъб полетя встрани, точно когато той натисна спусъка и куршумът се заби в палубата, вместо в главата на Кърг.

Кейлъб се взираше изненадано в залепналия за лявата ръка на Кърт „Колт“ и така и не видя летящия към него юмрук. А когато все пак го зърна, вече беше късно. Мъ­жът падна странично.

Кърт моментално се хвърли към перилата. Преметна се през тях и изчезна в тъмното.

На мостика на „Масив“, Рене Акоста чакаше да чуе, че натрапникът е мъртъв. Вместо това чу отново гласът на Кейлъб, но този път гневен и паникьосан.

- Натрапникът избяга през борда - докладва той. - Повтарям, натрапникът избяга през борда.

- Казах ти да го застреляш!

- Направих го.

- Е, какво стана?

- Не знам - рече Кейлъб. - Но съм сигурен, че го улучих.

Акоста трепереше от възмущение, отчасти заради идиотизма на Кейлъб, отчасти задето някакъв натрапник си бе позволил да смути партито му.

Погледна към капитана на яхтата и завъртя показалец.

- Обърни ни. Ще трябва да го хванем.

В този момент се появи Ковач и размаха осакатената си ръка, за да привлече вниманието на Акоста. Ковач пусна Калиста на палубата.

- Открихме я в каютата ти.

- В каютата ми?

Калиста процеди през зъби:

- Онзи първо влезе при мен, опря пистолет в главата ми и ме извлече през прозореца, докато некадърните ти идиоти дремеха пред вратата ми.

Акоста я изгледа свирепо. Поредната лъжа. Все лъжи излизаха от устата ѝ.

- И очакваш да ти повярвам? - извика той. - Облечена си различно. Да не би да те виждаме такава, каквато си?

- Огледай ме - стрелна го тя.

По лицето ѝ имаше синини, а устната ѝ бе разцепена.

- Струва ли ти се, че по собствено желание съм отиш­ла в каютата ти? - продължи Калиста.

Акоста се обърна към Ковач.

- Твоите хора ли са я ударили?

- Не.

- Разкажи му как ме намери - подкани го Калиста. Ковач се колебаеше.

- Е?

- Тя изпищя - каза Ковач. - Ако не беше тя, нямаше да разберем за натрапника.

Корабът вече се накланяше на една страна. Акоста имаше по-важни неща за вършене от това да се занимава с Калиста.

- Заключи я в каютата ѝ и сложи пазач и пред прозореца - нареди той. - После ела при мен с пушки и прожектор.

- Гостите се тревожат - влезе един от хората на Акоста.

- Кажи им, че ще се позабавляваме – отвърна той, после се обърна към останалите: - Ще дам десет хиляди долара на този, който убие натрапника.

На седем километра зад „Масив”, Джо Дзавала стоеше на носа на малката рибарска лодка и се взираше в смаляващата се яхта. Още виждаше светлините ѝ , но ако изчезнеха, щяха да имат проблем.

Джо се обърна към Ел Дин, който се намираше на руля.

- Продължаваме да изоставаме. Не можеш ли да раздвижиш малко това корито?

- Търпение - отвърна му Ел Дин. - Помни, търпението горчи, но резултатите му са сладки.

Джо изгледа Ел Дин с досада.

- Не ми се учи на търпение в момента. Просто не из­пускай яхтата.

В този момент следящото устройство изписка.

- Кърт е във водата!

- Слава на Аллах! - въздъхна с облекчение Ел Дин и натисна газта докрай, като се надяваше да накара лодката да се движи с по-голяма скорост, отколкото можеше.

- Какво стана с приказките за търпение? - изгледа го изпод вежди Джо.

- Никога не ме е бивало в това - усмихна сс дяволито Ел Дин. - А и вече не е време за търпение, а за действие.

Джо бе напълно съгласен. Кърт бе прекарал на „Ма­сив“ не повече от час, но сякаш бе прекарал там поне по­ловината нощ. Остави скенера и вдигна бинокъла. Почти веднага забеляза нещо, което никак не му хареса.

- По дяволите!

- Какво има?

- Яхтата завива. Връщат се!

„Масив“ намали скоростта и се завъртя в широк полу­кръг. В края на маневрата скоростта на огромният съд не надвишаваше пет възела.

На мостика Акоста отбеляза на една карта мястото, където натрапникът бе скочил през борда.

- Задръжте скоростта, дръжте и кораба стабилен - заповяда той. - Движите се бавно през тази зона, докато го открием и го убием.

- Да, сър! - отвърна капитанът, без окото му да трепне от заповедта, която получи.

После Акоста излезе на палубата. Кейлъб го чакаше с ловна пушка в ръце.

- Дай ми я! Ще вземеш пак да пропуснеш.

Кейлъб се намръщи и подаде пушката на шефа си.

Акоста бе разположил неколцни от хората си на различни места по главната палуба. В средата на кораба имаше още две групи, по една от всяка страна, а още двама мъже дебнеха на кърмата.

- Усилете светлините докрай! - викна Акоста.

Прожекторите осветиха водите на Персийския залив на петдесет метра встрани и двеста метра пред и зад яхтата. Над мостика също блеснаха прожектори.

- Бързо ще свършим - обеша си Акоста и усука ремъка на пушката около ръката си.

- Целта е дясно на борд! - извика някой.

Акоста беше на левия борд. Той прекоси мостика бързо и излезе през вратата към десния борд, точно когато хората му откриха огън. Навсякъде сс разлетяха пръски вода. Акоста вдигна оръжието си и бързо забеляза целта: бяла ивица, очевидно дреха. Стреля веднъж и улучи. Комбинезонът трепна, но нямаше нито кръв, нито реак­ция от ранения мъж.

Щом приближиха целта, Акоста разбра защо. Комби­незонът беше празен и плаваше разкъсан по вълните. Хората му продължаваха да стрелят.

- Спрете огъня! - извика Акоста. - Няма никого. Сва­лил е дрехите и ги е оставил за отвличане на вниманието.

Стрелбата спря и Акоста се втренчи отново към непрогледните води, търсейки истинска следа от натрапника. След няколко минути той изгуби търпение.

- Обърнете! - изрева той. - Трябва да е някъде тук.

Всъщност Кърт беше много по-близо, отколкото Акоста можеше да предположи. Беше се прикрепил към корпуса на яхтата, на шест метра под главната палуба и на два от бушуващите води.

Когато се преметна през перилата, се задържа за част от секундата по-дълго, за да промени траекторията си. Целта му беше да се блъсне в корпуса и да активира магнитите. Сблъсъкьт с метала се оказан доста неприятен, но магвитите се задействаха независимо от това.

Малко след като залепна за корпуса, Кърт бавно се премести точно под четиритонната котва на „Масив“.

Отърва се от белия комбинезон и зачака търпеливо яхтата да промени курса и да забави скоростта. Всъщност, позицията му беше доста удобна, натоварваше съвсем леко ръпете и краката си. Можеше да виси там колкото е необ­ходимо, стига батериите на магнитите му да издържат.

Рано или късно Акоста щеше да се откаже, да спре светлините и да поеме по първоначалния курс. Тогава Кърт щеше да се спусне в мрака и да заплува, докато се отдалечи достатъчно, за да го приберат Джо и Ел Дин.

След третото кръгче на Кърт му се стори, че скоро ше се предадат. Усмихна се, доволен от тактическия си ге­ний, когато забеляза нещо притеснително.

Към яхтата, едва забележим на лунната светлина, приближаваше силуетът на дългоноса рибарска лодка.

- Не може да е истина! - прошепна Кърт. - Какво им става на тези двамата?

И тогава видя - джобът на дясната му ръка бе скъсан, навярно в схватката с жената или с бандита на Акоста. Предавателят или бе паднал, или се бе закачил за комбинезона. И сега привличаше приятелите му все по-близо до огромната яхта, пълна с въоръжени бандити.