Убийството на Линда

11

Векшо, неделя, 6 юли

Криминален комисар Ян Левин никога не беше ходил във Векшо по работа. За двайсетгодишния си опит като разследващ убийства в криминалната полиция, Левин бе посетил повечето шведски градове, по-големи или галени колкото Векшо, а също и някои по-малки. С оглед на многото му командировки фактът, че не е идвал във Векшо, наистина изглеждаше странен. Както и да е. В крайна сметка той се озова и там. „Най-сетне да видя и Векшо — мислеше си той и по устните му плъзна крива усмивка. — От всички възможни места попаднах точно тук.“

След началния инструктаж той хапна набързо за обяд и седна зад бюрото си да внесе някакъв ред в набъбващите купчини книжа, стоварени върху него. Прекара в кабинета близо дванайсет часа, кажи-речи цяла събота. Когато най-сетне реши да си тръгне от управлението на улица „Сандерд“ и да се прибере пеша в хотела, вече минаваше полунощ. А купчините книжа върху бюрото му изглеждаха още по-високи от предобед.

В хотела цареше тишина. Той внимателно отвори вратата към коридора, за да не смущава спокойствието на спящите си колеги. Спря пред стаята на Ева Сванстрьом и за миг се поколеба дали да не почука — съвсем леко, разбира се — и да провери дали не е будна и не иска малко компания. „Не тази нощ — прецени обаче Левин. — Друг път.“

После влезе в стаята си, пъхна се в банята и се изми над умивалника с помощта на влажна кърпа. Лицето, после подмишниците и накрая слабините. Всъщност имаше нужда да се мушне под душа и да остави струята да тече върху него, но го отложи за следващия ден. Не искаше да шуми в един през нощта.

Легна си и както винаги, когато започваше ново разследване, не успя да заспи. А след като най-накрая сънят го обори, го нападнаха кошмари. Това му се случваше често, когато подхващаше нов случай или когато се чувстваше разтревожен или потиснат по неизвестни нему причини. Сънищата му почиваха върху реални събития, но винаги приемаха различни модификации. И тази нощ, като безброй други, му донесе кошмари, свързани с лятото, когато навърши седем години и му купиха първия му истински велосипед: червен „Крешент Валиант“.

В пет и половина сутринта той се събуди за трети път и взе решение. Обу си шорти, синя риза с къс ръкав с емблемата на Националната полиция на гърдите, обу си маратонките, пъхна в джоба си магнитната карта от хотела, взе туристическата карта на Векшо и бързо и безшумно излезе от стаята си. Не искаше повече да отлага неизбежното. Ако чакаше през деня да му остане време да посети местопрестъплението, нямаше да отиде скоро, а в неговия свят отдавна трябваше вече да го е направил.

Навън слънцето вече грееше от бледосиньото небе и температурата наближаваше двайсет градуса, макар още да нямаше шест. Големия площад се разстилаше пуст. Не се виждаха никакви хора. По площада не се търкаляше дори една-единствена метална кутия от бира, която поне да свидетелства, че оттук са минавали хора. Левин спря пред нощния клуб и като се ориентираше по картата, тръгна към жилището на Линда. Преди това обаче се погрижи да засече колко време ще му отнеме. Постара се да върви с вероятната скорост на Линда и по маршрута, който сигурно е избрала, макар по този въпрос още да бяха в неведение.

Тръгна на североизток. Прекоси Големия площад, мина покрай източния фронтон на резиденцията на областния управител, после по улица „Кроноберг“ на север. Дотук спази изцяло указанията на бодигарда на клуба.

„А после?“, зачуди се Левин. Спря, погледна си часовника. Реши да поеме по най-прекия път към апартамента на Линда. Нали тя казала на приятелката си, че възнамерява да се прибере, за да се наспи? Понеже не му хрумваше друго, Левин тръгна по първата пресечка надясно и след стотина метра излезе на улица „Линей“. Идеално. Четиристотин метра по-нататък сви пак надясно и излезе на улица „Пер Лагерквист“. Там спра, за да се ориентира и да обобщи събраните впечатления.

От нощния клуб до улицата, където е живеела Линда, имаше около шестстотин метра. Млада трезва жена с добра физическа издръжливост би ги изминала за не повече от шест минути на бърз ход, предположи Левин. Все пак тя е познавала района като петте си пръста. Маршрутът й минаваше през големи, спокойни и добре осветени централни улици, където само някой откачен би се решил да нападне младо момиче. А и градът не се смяташе за сборище на опасни типове.

А самата улица „Пер Лагерквист“ представляваше още по-безопасен маршрут за нощна разходка. Около седемстотин метра деляха в момента Левин от вратата на жилищната сграда. Улицата се разстилаше широка и права, а отстрани се намираха три- и четириетажни жилищни блокове с чисти фасади и лъскави табели с инициалите на Кооперативното сдружение на живущите. Всичко свидетелстваше за свестни, прехвърлили петдесетте съседи, които водят уреден живот и принадлежат към средната класа. Нямаше нито храсталаци, нито тъмни пасажи, нито дори странична уличка, където някой злосторник да се притаи и да издебне нищо неподозиращата си жертва.

Жилището на Линда се намираше в сграда, спретната и чиста като всички наоколо, но без табела на Кооперативното сдружение, защото беше собственост на частно жилищно сдружение, сформирано от живеещите вътре. „Значи, тук се е случило“, помисли си Ян Левин и спря до синьо-бялата ограничителна линия, която отцепваше местопрестъплението. Левин недоумяваше как някому изобщо би хрумнало да изнасили и убие млада жена точно тук.

„Има само едно възможно обяснение — отсъди Ян Левин, след като се прибра в хотелската си стая половин час по-късно. — Убиецът е отишъл в жилището на Линда, за да се види с нея. Тя го е познавала, имала му е доверие и вероятно дори му е симпатизирала.“ Левин се съблече, пъхна се под душа и стоя пет минути под течащата струя. За пръв път от денонощие и половина се почувства в пълно душевно равновесие и изпълнен със спокойна решимост да разнищи случая докрай.