Убийството на Линда

77

Монсон и неговата гостенка, от своя страна, спаха като къпани. Чак към десет сутринта се появи нещо, което Фон Есен да запише в дневника си. Монсон излезе в коридора, както го е майка родила, и веднага се пъхна в банята. Няколко минути по-късно го последва голата му гостенка. Явно и двамата много държаха на хигиената, защото излязоха чак след час: Монсон с хавлия, увита около кръста, а жената — в халат. После влязоха в кухнята да закусят.

По това време Адолфсон вече беше станал, беше си взел душ и се зае да приготвя кафе, сок и сандвичи. Бекстрьом пак се обади.

— Как е? Жива ли е? — попита той с несвойствена лаконичност.

— И то в цветущо здраве — увери го Фон Есен. — В момента заедно с домакина си консумират кафе с мляко, кисело мляко с овесени ядки и сандвичи със зеленчуци и парче обезмаслено сирене.

— Пфу! — изсумтя с отвращение Бекстрьом. — Какви откачалки! Обадете се веднага щом посегне към гърлото й.

Фон Есен обеща да го информира своевременно, ако това наистина се случи. После си взе бърз душ, докато Адолфсон пое дебненето на обекта и записките. Съдейки по действията в отсрещния апартамент, Монсон ясно възнамеряваше да излезе по някаква работа.

Левин и сътрудниците му прекараха денонощие и половина в опити да открият връзка между Бенгт Монсон и майката на Линда. Безуспешно. Преровиха наличните регистри със старание, рутина и находчивост, но не откриха нищо.

Най-вероятният извод от този неуспех беше доста потискащ: между тези двама души не съществуваше нищо общо, свързано със семейното им положение, професиите им, детството им, образованието им или местожителството им. Нямаха общо обкръжение, интереси, хобита, приятели или познати. Оставаха случайните срещи и утехата, че Векшо е малък град, където хората, които си приличат, рано или късно ще се засекат някъде.

Същевременно тази утеха не беше никак голяма, защото Левин усещаше как в душата му се вгризва нарастващото съмнение, че всичко, в което е вярвал, ще се окаже погрешно. Къде човек като Монсон се е научил да пали чужди автомобили и да сваля бастуни за заключване на волани? Къде се е запознал с наркодилъри? И доколко хора като него са нормални, когато нещата опрат до изнасилване и убийство на петнайсет години по-младо момиче? Единственото успокоение до момента представляваха докладите на Фон Есен и Адолфсон за, меко казано, ненаситния сексуален апетит на Монсон. Същевременно обаче от наблюденията личеше, че той явно задоволява тази своя потребност в рамките на конвенционалното сексуално поведение. „От една страна така, а от друга инак“, размишляваше той, колкото да притъпи безпокойството си.

В пет следобед Бекстрьом се обади на Адолфсон и Фон Есен и първо ги попита защо не се обаждат. Фон Есен отговори, че няма нищо за докладване, което да е толкова съществено, че да си заслужава да смущават спокойствието на почитаемия началник, навярно крайно зает с много по-важни въпроси.

— Стига си дрънкал глупости, Есен — скастри го Бекстрьом. — Кажи какви пи върши изродът.

След като приключили със закуската, Монсон и гостенката му се облекли и събрали малко багаж в малък сак. Съдейки по съдържанието му, двамата се готвели да си направят малък излет и да се полюбуват на превъзходното лято. Докато стояли в коридора, нещо ги прихванало и двамата изведнъж захвърлили дрехите си и се отдали на сексуални игри върху пода. Адолфсон и Фон Есен не успели да проследят действията им в подробности, защото се виждали само краката на действащите лица.

Тази неочаквана сцена приключила сравнително бързо и петнайсет минути по-късно Монсон и гостенката му потеглили с нейната кола. Съдейки по поведението им, се намирали в прекрасно настроение. Адолфсон и Фон Есен ги следвали от безопасно разстояние. Само няколко мили по-нататък Монсон и дамата спрели до малък плаж на северния бряг на езерото Хелга. Там прекарали целия следобед. Приличали се върху одеяло, разговаряли, плували. Устроили си и скромен пикник. Двайсет и седем градуса температура на въздуха и двайсет и четири на водата. Дори двамата полицаи се възползвали от възможността да се поразхладят. Един по един се топнали за малко във водата на безопасно разстояния от обектите на наблюдение.

После Монсон и дамата се върнали до апартамента му. Пътьом спрели да пазаруват. На улицата се разделили и дамата си тръгнала, а Монсон се качил в жилището си, съблякъл се и влязъл в банята. Там прекарал близо половин час и излязъл със същата синя хавлия, увита около кръста. После се излегнал на дивана и се заел да преглежда вечерните вестници.

— Първо „Афтонбладет“, после „Експресен“ — докладва Фон Есен с неутрална интонация.

— И не е правил други поразии? — попита недоволно Бекстрьом. — Не я ли оправи на открито, докато лежаха на плажа?

Фон Есен и Адолфсон не станали свидетели на никакви поразии, като, разбира се, Фсн Есен подчерта, че няма как да знаят какво е правил Монсон сам в банята.

„Какви ги върши този човек?“, запита се Бекстрьом и погледна недоволно ръчния си часовник. Наближаваше шест, а той още не бе изпил дори една бира. Реши да поправи поне този пропуск. И понеже си беше съобразителен, още преди обяд изпрати Рогершон в един магазин на „Сюстембулагет“, който работеше и в събота, за да освежи запасите преди последната му и вероятно дълга-дълга нощ във Векшо. А ако онези мързели от Линшопинг не спазят обещанията си, какво толкова? Ще остане още една нощ. Така става, като си обграден от идиоти и обикновени некадърници: и най-елементарната проверка отнема дни. Проклетият лапландец, когото социалистите направиха шеф на Бекстрьом и брата му по неволя, може да се утеши, като си завре партийната книжка в дебелия нурландски задник. Бекстрьом не оставя недовършена работа. Тези мисли значително му повишиха настроението.

Бенгт А. Монсон, А. вместо Аксел, изглеждаше привърженик на твърдите навици и постоянните ритуали, но в избора си на партньори проявяваше либерализъм и удивителна приспособимост. Съботната вечер започна точно като предната. Монсон първо се излегна на дивана да погледа телевизия, после проведе няколко телефонни разговора. В девет и половина отиде в кухнята да приготви редовния поднос с хляб и мезета, чинии, две високи чаши и картонена кутия с три литра бяло вино, явно останала от снощната му партньорка. „Хитрец! Гледа да не харчи много пари. Питам се кой ли му е подарил бутилката, която снощи изпиха с блондинката“, мислеше си Патрик Адолфсон. Все пак беше роден и отраснал в Смоланд40.

Половин час по-късно пред жилищната сграда се появи жена — брюнетка и значително по-млада от снощната блондинка. Това вероятно обясняваше защо дойде пеша, а не със собствен автомобил. Независимо от това, само пет минути по-късно тя седеше в дневната заедно с домакина си и снощната история се повтори.

— Нещо интересно? — попита Фон Есен, който седеше до кухненската маса и четеше „Свенска Дагбладет“ докато Адолфсон бе поел наблюдението на обекта.

— Брюнетка, около двайсетгодишна, значително по-надарена от блондинката — обобщи Адолфсон. — Освен това се е избръснала отдолу, но може да е заради жегата.

— Може ли да погледна? — Фон Есен стана от мястото си и най-безцеремонно дръпна бинокъла от ръцете на Адолфсон. — Изглежда ми по-простовата — заключи той.

— На Монсон явно косматките са му омръзнали — предположи Адолфсон.

— Братко, наистина си неизлечим романтик — въздъхна Фон Есен, върна му бинокъла и отново се зае с икономическите страници на вестника с надеждата инвестициите му на фондовия пазар скоро да му позволят да ремонтира течащите покриви, завещани му от родителите му.

— Как е хавата? — попита Бекстрьом след един час.

— Като вчера — обобщи Фон Есен.

— Същата жена? — попита Бекстрьом. „Защо се замотаха толкова с проверката?“, чудеше се той. Цял ден не беше чувал и гък от Левин и така наречените му сътрудници, въпреки че ги помоли да му изпратят снимка и справка за незнайната дама.

— Друга е. Брюнетка, малко по-простовата — отвърна Фон Есен, без да навлиза в подробности, които биха възпламенили Бекстрьом.

— Колко пъти я изчука?

— Три пъти за два часа — отговори Фон Есен, след като се посъветва с дневника. — В момента май пак се започва, така че има надежда да подобри рекорда си.

— Какъв извратеняк! — простена Бекстрьом. — В тази жега!

През останалата част от нощта Фон Есен и Адолфсон се редуваха да подремват в леглото на колегата си от „Пътна полиция“. Към седем сутринта посетителката на Монсон си тръгна. Изглеждаше бодра и отпочинала. „Горката, сигурно работи като гледачка на възрастни хора“, предположи баронът във Фон Есен, а полицейският инспектор отбеляза часа в дневника. По това време Монсон спеше най-спокойно и изобщо не стана да изпрати дамата си до вратата. Фон Есен започна да отпада физически и хъркането на колегата му от вътрешността на апартамента започна силно да го дразни. „Крайно време е нещо да се случи“, помисли си той, прозина се широко и погледна часовника. Мобилният звънна.

— Случило ли се е нещо? — попита Фон Есен.