Убийството на Линда

28

Още преди сутрешната оперативка Торѐн се обади на своя познат от полицията в Гьотеборг и го помоли да вземе ДНК проба от колегата си Карлсон Секса. Човекът обеща да се опита и да се обади да съобщи резултата.

После набрал Карлсон Секса по мобилния му телефон и веднага се свързал с него. Въпреки ранния час Карлсон Секса седял в открито кафене в Марщранд и бройкал гаджета.

— Как мина лятото? — попитал познатият на Торѐн, който поддържал мнението, че в началото е най-добре човек да подходи внимателно, независимо по какъв въпрос се обажда.

— Великолепно — отвърнал Карлсон Секса.

По време на целия си отпуск обикалял западното крайбрежие. Тръгнал от Стрьомстад на север и минал през Люсешил, Смьоген и други малки градчета, на които вече забравил имената. В момента колегата му го заварил да седи на кея в Марщранд на няколко мили северно от Гьотеборг.

— Направо не е за вярване колко мацки има! Нямат свършване! А и времето е превъзходно! От мен да го знаеш: то спестява доста време.

Карлсон Секса нямал нищо против да даде ДНК проба. Бил го правил десетки пъти във връзка с тестове за евентуално бащинство в Швеция и по света. Всеки път се измъквал сух.

— Невероятно е! — доверил той на колегата си с още по-ликуващ глас. — Не ме хванаха нито веднъж. Все едно съм имунизиран срещу ДНК проби.

За да не се губи време, двамата се разбрали при първата пролука в натоварената му програма Карлсон Секса да се отбие в най-близкото полицейско управление и да остави обещаната проба.

— Като го слушах колко пъти се е измъквал, съмнявам се да ви послужи за каквото се надявате — отбеляза познатият на Торѐн, преди да затвори.

Адолфсон и Фон Есен не взеха участие в оперативката, защото им бяха възложили задачата да събират ДНК проби. Техният ден също започна успешно. Първо успяха да вземат проба от инструктора по стрелба, който се оказа стар познат на Адолфсон. Двамата ловуваха в една и съща дружинка. Окрилени от този успех, двамата полицаи посетиха колегата, който отказваше да даде проба и се заканваше да се обърне към парламентарния омбудсман. Завариха го да доизкусурява текста на жалбата си. След като поговориха с него обаче, успяха да го вразумят и той най-сетне постъпи, както се очаква от разумен човек.

— А сега какво да правим? — зачуди се Адолфсон. „Все пак Гюстаф е по-опитен от мен.“

— Да се заемем с онзи курсант, който явно отказва да си вдигне телефона — отвърна Фон Есен. — Така ще приключим с всички, посетили нощния клуб по едно и също време с Линда — уточни той.

На оперативката разследващите уточниха съдържанието на предварителния доклад и започнаха да обсъждат ДНК пробите. Като никога всички споделяха едно мнение. Рано или късно убиецът ще попадне в тяхната ДНК мрежа. Единствено Левин изрази съмнение.

— Подобни акции крият сериозен риск — предупреди той и кимна към таблото с броя на взетите проби.

— Какъв риск? — попита Улсон.

— Да изгубим контрола над следствената работа. И преди се е случвало да не хванем извършителя, макар че разполагаме с ДНК отпечатъка му. Без никаква подготовка мога да ви цитирам половин дузина примери.

„Говорѝ от свое име, проклет отцепник“, ядоса се Бекстрьом. Лично той възнамеряваше да вземе ДНК проби от целия свят, ако се наложи.

— Ти как мислиш, Бекстрьом? — попита Улсон.

— И преди съм чувал подобни изявления. И то от същия човек — додаде той и си спечели няколко усмивки сред присъстващите. — В момента е важно да отсеем възможно по-скоро кой няма нищо общо с убийството. Ако питате мен, няма по-успешен начин за ръководене на следствени действия.

„Предлагам ти да си гледаш твоята работа, а аз — моята“, помисли си Бекстрьом и изгледа навъсено Левин.

Всички присъстващи около масата кимнаха одобрително и Левин само сви рамене. Приключиха с тази тема и се прехвърлиха на възнаграждението, което бащата на Линда възнамеряваше да обяви.

— Той се обади и на мен, и на началника на управлението във Векшо — каза Улсон и, незнайно защо, се протегна. — Лично аз се притеснявам, че подобна награда ще се окаже погрешен сигнал… Имам предвид, щом още отсега… все пак не са изминали дори две седмици… обявяваме награда.

„Врели-некипели! — ядосваше се Бекстрьом. — Ако не се обадя, ще трябва да кисна тук цял ден.“

— Ето как стоят нещата — подхвана той. — Ако Линда е познавала убиеца, ще го открием, така или иначе, независимо дали е казал на някого за убийството и този някой го издаде срещу няколко крони. Ако пък е психопат, както смятат някои, той едва ли ще има приятели, на които да разказва какво е извършил, и обявяването на награда изобщо няма да ни помогне. Ако пък е обикновен наркоман, в момента всички негови приятели знаят за деянието му и една награда би ускорила процеса, но и без нея рано или късно ще го пипнем.

— Да разбирам ли, че обявяването на награда според теб няма да навреди на следствените работи? — предпазливо попита Улсон.

— За каква сума говорим? — попита Бекстрьом. „Разбирай каквото искаш, тъпанар такъв.“

— Бащата предложи един милион — като начало — отвърна Улсон и в стаята настъпи тишина.

— Що за глупости! Този човек да не е мръднал?

„Дайте парите на мен“, добави той наум.

— Колко струва една доза тук? — попита неочаквано Рогершон и кимна към своя колега от Векшо, който работеше в Наркотичния.

— Зависи каква стока искаш — отвърна той. — Според мен цените са същите като в големия град. Започват от петстотин за хероин, няколко стотачки за амфетамин, а ако се отбиеш в Копенхаген, може да си намериш нещо за пушене за без пари.

— За какво им е на дилърите един милион? — попита Бекстрьом. — Ще ни наводнят обаждания от откачени наркомани, които се опитват да ни пробутат измислени истории. Никакви награди — отсече Бекстрьом и стана. — Ако няма друго, предлагам да свършим нещо полезно.

След обяд Бекстрьом се затвори в кабинета си и включи червената лампичка, за да не го безпокоят, докато е насаме с мислите си. „Трябва да си издействам да ми донесат тук легло.“ От години не използваше бюрото за лягане. В кабинета нямаше дори възглавница. „Дали да не проверя в магазините из града?“ Оптимистичните му размисли бяха прекъснати от дискретно почукване на вратата.

— Влез! — изрева Бекстрьом. „Такова конско ще ти дръпна, проклет далтонист такъв!“, закани се той наум.

— Не съм далтонист — заоправдава се Адолфсон, все едно му прочете мислите. — И колегата не е — той кимна към Фон Есен, който стоеше зад него. — Но искаме да говорим по един въпрос с теб, шефе. Никак не е безинтересен.

„Това момче ще стигне далеч“, помисли си Бекстрьом.

— Вземи си стол от коридора — обърна се към Фон Есен.

„Ако не искаш да седиш върху пода, шибан пръдлив синекръвец“, додаде наум.

— Слушам те — подкани той Адолфсон.

— Хрумна ни нещо. Нали онази мадама от Линшопинг казала на Еноксон, че ДНК-то на извършителя не е типично скандинавско, така да се каже; че издирваме чисто и просто чужденец.

— Мислите на Адолф често се отплесват в такава посока — отбеляза закачливо Фон Есен, докато проучваше ноктите си.

— По-нататък. — Бекстрьом изгледа злобно Фон Есен. „А ти си дръж езика зад зъбите“, предупреди го той наум.

— Става дума за неин състудент от полицейската школа на име Ерик Роланд Льофгрен. Той също е присъствал на партито в клуба през нощта, когато Линда е била убита. Досега не сме успели да се свържем с него и да му вземем проба.

— Ерик Роланд Льофгрен? — кимна колебливо Бекстрьом. — Звучи адски екзотично.

— Макар че почти не напуска града, не го открихме в дома му, където отидохме с намерението да му поднесем малък тампон — съобщи Фон Есен, които явно изобщо не се смущаваше от злобни погледи.

— Ти не се обаждай, Есен — скастри го Бекстрьом с най-възпитания си маниер. — Продължи — кимна той на Адолфсон.

— Всъщност е още по-хубаво, отколкото звучи. — Младият полицай му подаде снимка. — От идентификационната му карта в школата е. И това не е негативът — уточни Адолфсон с възторг.

„Черен като нощта“ — помисли си Бекстрьом, доите оглеждаше снимката, и в същия миг усета онези добре познати вибрации.

— Какво знаем за него? — попита той и се облегна на стола.

Състудент на Линда в полицейската школа, двайсет и пет годишен, дошъл като сираче от Западна Африка на шест години, осиновен от шведско семейство, което имало и други деца.

— Бащата е главен лекар в болницата в Калмар, майката е директор на гимназия пак в Калмар. Хубави хора, както се казва. Не е израснал на село като обикновено момче — допълни той.

Адолфсон беше син на един от най-заможните стопани в областта и беше израснал в семейното имение в околностите на Елмхулт.

— Друго? — попита Бекстрьом.

„Бил е на шест, когато е пристигнал тук от тъмна Африка… На какво се е научил, могат да предположат само такива като Брундин. Този случай става все по-интересен“, помисли си Бекстрьом.

— Добри оценки в училище. Е, не е бил отличник, но успехът му е стигнал да влезе в Полицейската школа — обясни Адолфсон. — Ако господин началникът разбира какво имам предвид — добави той по някаква причина.

— От какво се интересува? — попита Бекстрьом и изгледа предупредително Фон Есен, който въртеше очи с досада.

— От мацки и от футбол. Много го бивало да рита.

— Играе във футболния отбор на школата — уточни Фон Есен. — Описват го като най-добрия играч. Цялото му име е Ерик Роланд Льофгрен. Иска да се обръщат към него с „Роланд“, но повечето го наричат просто „Роналдо“. Това е псевдонимът му. Нали има някакъв бразилски футболист с такова име. — По пренебрежителното изражение на Фон Есен личеше, че явно предпочита по-култивирани форми на забавление.

— Всички го наричат Роналдо, значи — повтори замислено Бекстрьом.

Прочетеното в дневника на Линда дрънна в главата му и цялата стая започна да вибрира.

— Ето какво ще направим, момчета — подхвана той, наведе се над бюрото и прикова поглед първо в Адолфсон, после във Фон Есен, за да привлече вниманието им върху думите си. — Първо — Бекстрьом вдигна дебелия си показалец, — нито дума за това на никого, освен на мен. Това управление пропуска като сито — обясни той. — Второ, искам да разберете възможно най-много за него и контактите му с Линда, без да говорите с никого.

Бекстрьом подчерта казаното, като вдигна средния си пръст да прави компания на показалеца.

— Трето, не правете нищо, което би могло да го притесни. Оставете го на спокойствие. Не се опитвайте да го следите, защото, така или иначе, ще го открием — предупреди Бекстрьом. „Време е.“

— Разбрано, шефе — кимна Адолфсон.

— Отлично — кимна и Фон Есен.

Щом Адолфсон и Фон Есен излязоха от кабинета му, Бекстрьом повика Кнютсон и Торѐн. Обясни им за какво става дума и какво да предприемат.

— От моя страна няма проблеми — заяви Кнютсон.

— Да, ще е хубаво да не четем във вестниците какво правим — съгласи се Торѐн.

— Да започваме тогава.

„Най-сетне някакво раздвижване“, обнадежди се Бекстрьом.

— Дали обаче не е духнал нанякъде? Ако е той, де — поясни Кнютсон.

— Все пак го няма в дома му и не си вдига телефона — уточни Торѐн. — Не можем да го изключим от картинката.

— Точно затова искам да проверите мобилния му телефон — отвърна Бекстрьом.

„Какви малоумници!“

„Добрият началник трябва да умее да разпределя отговорността — мислеше си Бекстрьом. Качи крака върху бюрото, след като остана сам. — И да взема решения.“ Като например да избере кода за „излязъл по служебна работа“ на телефона в кабинета, да се върне в хотелската си стая, да изпие една студена бира и да подремне няколко часа. А ако положението се нажежи, неговите верни подчинени ще му се обадят. Нали все пак той е шефът.