Убийството на Линда

8

Векшо, събота, 5 юли

„Казах ли ви?“, помисли си Бекстрьом, когато слезе в лобито на Хотела, за да закуси. Вечерните вестници8 бяха пристигнали. Едва минаваше осем, а те вече стояха на стелажа до рецепцията. Бекстрьом си взе няколко и се насочи към столовата. „Ако това може да се нарече дребно усложнение, ще трябва да се надяваме, че няма да възникне нещо по-голямо.“

Първите страници и части от другите бяха заети с новината за убийството, описано в очаквания от Бекстрьом уклон. „ПОЛИЦАЙКА — ЖЕРТВА НА СЕКСУАЛНО УБИЙСТВО“, крещеше по-големият вестник, а другият, с пренебрежимо по-малък тираж, направо проглушаваше с истеричното „МЛАДА ПОЛИЦАЙКА УБИТА… Удушена, изнасилена, измъчвана“.

„Уф“, въздъхна Бекстрьом, пъхна вестниците под мишница, взе си поднос и започна да го пълни. „Никой не води разследване на празен стомах“, отсъди той наум, докато си сипваше обилна порция бъркани яйца, бекон и кренвирши.

— Прегледа ли вестниците, Бекстрьом? — попита Левин, след като Бекстрьом седна до колегите си. — Как ли ще се почувстват близките на момичето, след като ги прочетат?

„Що за идиотски въпрос?“, помисли си Бекстрьом, който разлистваше вестника с лявата си ръка, а с дясната тъпчеше яйца и кренвирши в устата си.

— Това е адски… шибана история — съгласи се Торѐн, който много рядко си позволяваше да ругае.

„И този ли?“, почна да се изнервя Бекстрьом, изсумтя между две хапки и продължи да чете.

— Защо политиците не предприемат нищо срещу такива публикации? — включи се и Кнютсон. — Редно е за авторите на подобни статии да има наказание. Те извършват престъпление, не по-леко от… онова, което е преживяла жертвата.

„Дааа… Защо политиците още не са се сетили да забранят на вестниците да пишат глупости?!“, апострофира го наум Бекстрьом, докато продължаваше да се храни и да чете.

След около пет минути Бекстрьом приключи и със закуската, и с вестниците. Освен него единствен Рогершон не обели дума сред присъстващите, но той на практика не беше особено словоохотлив по това време на деня.

„Поне един човек има достатъчно ум в главата си да си държи езика зад зъбите“, помисли си Бекстрьом. В същия миг първият за днес представител на третата власт9 се появи, представи се и попита дали може да им зададе няколко въпроса. Тогава Рогершон не се стърпя.

— Не, не може — отвърна той и в съчетание с израза в очите му тези три думи явно дадоха достатъчно изчерпателен отговор на журналиста, задал въпроса, защото той мигом се изниза оттам.

„Бива си го Роге — прецени Бекстрьом. — Този път дори не се наложи да изръмжи и да се озъби, а това е най-голямата му сила.“

— Повече ме притеснява нещо друго, но ще го обсъдим насаме — каза Бекстрьом.

Възможност за това им се удаде чак след като влязоха в двора на Полицейското управление.

— Предполагам, всички са прегледали вечерните вестници — подхвана Бекстрьом.

— Пуснах си сутрешните новини по телевизията — отвърна Левин. — Положението е същото.

— Гадна работа, казано на чист шведски — съгласи се Торѐн, който явно бе преосмислял непоносимостта си към цинизмите или поне бе решил да използва някои по-приемливи ругатни.

— Лично мен ме тревожи фактът, че всичко, което обсъдихме снощи, цъфна дословно във вестниците. Зарежете формулировките и спекулациите. Съсредоточете се върху конкретните данни, публикувани в пресата, и ще стигнете до единствения логичен извод: лодката ни пропуска вода като сито. — Бекстрьом кимна към сградата на управлението, което щеше да бъде работното им място през идните няколко седмици. — Не вземем ли мерки, ни очаква още по-ужасен ад, отколкото заслужаваме.

Никой не възрази.

Бекстрьом първо се срещна с началника на местното управление и с колегата от Векшо, който в качеството си на ръководител на предварителното разследване се явяваше пряк началник на Бекстрьом. Но само формално — както във всички случаи, когато заедно с колегите си от Главната дирекция заминаваха за провинцията да оправят кашите на местните „специалисти“.

— Въпреки трагичните обстоятелства бих искал да изразя радостта си, че успя да дойдеш тук заедно с твоите колеги. Още щом ми стана ясно какво става, веднага се обадих на твоя началник… ШГДКП Нюландер, и го помолих за помощ. Приятели сме от студентските години… Ако се окаже, че съм вдигнал фалшива тревога и страшният вълк не е влязъл в кошарата, грешката е единствено моя. Благодаря, че се отзова, Бекстрьом. Най-сърдечно благодаря.

Бекстрьом кимна. „Какъв идиот! — помисли си той. — Вземи си два валиума и се прибирай при благоверната си, а чичко Бекстрьом ще одере вълка вместо теб.“

— Веднага искам да се съглася безусловно с мнението на шефа — включи се услужливо Улсон. — Всички колеги от Стокхолм сте добре дошли и очаквани с нетърпение.

„И този ли?! — изнерви се Бекстрьом. — Какво им става на всички?“

— Благодаря — отвърна на глас.

„Две свраки, които седят на един клон и се надвикват… Кога най-после ще спрем да си разменяме любезности и ще свършим някаква работа?“

Преди да пристъпят към тази част обаче, трябваше да си разпределят задачите и да установят основните си приоритети.

— Предлагам да се придържаме към протокола — подхвана Бекстрьом. „Защото колкото и да са объркани, колегите от Векшо поне могат да четат, надявам се.“

— Ако не възразяваш, Бекстрьом, аз смятам да поема връзките с обществеността… Прессъобщенията до медиите, организирането на персонала и администрацията. Очертава се да станем голям екип. Вие сте шестима, а ние — около двайсетина. Понеже повикахме подкрепление от Йоншопинг и Калмар, ставаме трийсетина души. Имаш ли нещо против?

— Съвсем нищо — отвърна Бекстрьом. „Поне докато правят, каквото им кажа“, допълни наум.

— Имам и един чисто човешки въпрос — продължи Улсон и размени поглед с началника си. — Да го изложа ли, шефе?

— Давай, Бенгт.

— Убийството на младото момиче е доста шокиращо и е голямо изпитание за нервната система. В момента повечето от по-опитните ни служители са в отпуск и поради липса на кадри включихме в екипа по-млади колеги… Затова с началника вчера взехме решение да ангажираме кризисен терапевт, към когото разследващите да се обръщат за професионална помощ, ако се почувстват прекалено обременени от тази история… Накратко, дебрифинг — обясни Улсон и въздъхна тежко, сякаш самият той вече изпитваше потребност от подобен вид психологическа намеса.

„Ама вие сериозно ли…?“, изуми се Бекстрьом, но, разбира се, запази коментара за себе си.

— Имате ли предвид конкретен специалист? — попита той в самоотвержен опит да изглежда състрадателен като присъстващите в залата.

— Много опитна психоложка, която е съдействала на нашето управление и води курсове по дебрифинг в Полицейската школа във Векшо. Тя от години работи и за общината и се смята за много добър лектор.

— Как се казва тази госпожа? — попита Бекстрьом.

— Лилиан… Лилиан Улсон или просто Лу — отвърна Улсон. — Само да уточня, че с нея не сме роднини.

„Но си приличате доста. Колко по-лесно щеше да бъде, ако всички глупаци носеха една и съща фамилия!“

— Няма проблеми — каза на глас той. — Предполаган, че тя няма да участва в самите следствени действия.

„По-добре да им го заявя от самото начало.“

— Не, разбира се — увери го началникът на местното управление. — Просто пожела да присъства на първата ни среща, за да се представи. Така колегите ще знаят как да се свържат с нея при необходимост. Осигурихме й и кабинет в сградата.

„Въпреки всичко мина доста добре“, прецени Бекстрьом, след като срещата с началника на местното управление най-сетне приключи. Колегите му от Стокхолм получиха ключови ресори. Левин, негов пряк подчинен, се задължаваше да проверява всички материали, постъпващи по делото, да отсява важното от несъщественото; да отговаря за проверката на всички обещаващи следи, а всички останали да препраща към папките в дъното на рафта.

Рогершон поемаше разпитите, а Кнютсон и Торѐн — координацията на следствените действия във и извън управлението. Бекстрьом успя да намери място и за Сванстрьом. Понеже тя притежаваше голям практически опит с обработването на документация във връзка с разследване на убийство, Бекстрьом я направи шефка на местните цивилни колеги и й повери завеждането на всички документи, които заплашваха да наводнят кабинетите на разследващата група.

Главното: зад кормилото застана Бекстрьом. „Никак не е зле“, помисли си той, влизайки в голямата зала, където щяха да се състоят всички инструктажи и оперативки на екипа и където повечето колеги вече се бяха събрали. Въпреки всичко нещата се подредиха, като се изключи, че някаква си побъркана патка ще си вре носа в работата на разследващите. „Ако зависеше от мен, кракът й нямаше да стъпи в управлението“, беше сигурен Бекстрьом.

В началото всеки стана да се представи и да обясни каква ще е точно ролята му в следствения процес. Понеже присъстващите наброяваха трийсет и четирима души, това отне доста време, но Бекстрьом беше готов да потърпи, защото знаеше, че веднага щом представянето приключи, ще се отърве от присъствието и на медийната говорителка на Полицейското управление във Векшо, и на личния душеприказчик на разследващата група. Двете жени взеха думата последни. Пресаташето се изказа изненадващо сбито и ясно заяви, че единствена тя е упълномощена да общува с медиите, и то след като се е посъветвала с началниците.

— Близо двайсет години съм работила като полицай, преди да стана медиен говорител. С повечето от тук присъстващите се познаваме добре и те отлично знаят, че падне ли ми пердето, ставам страшна. След като прегледах вечерните вестници, изпитвам силна потребност да напомня на всички ви какво гласи законът за информацията, подлежаща на служебна тайна. Ако някой от вас е забравил, нека сам се запознае с него. Много по-просто е, разбира се, да си държиш езика зад зъбите и да обсъждаш служебна информация единствено с колегите си и при необходимост. Въпроси?

Понеже такива нямаше, тя кимна и си тръгна. Чакала я доста работа. „Хич не си поплюва — впечатли се Бекстрьом. — Каква ли е била като полицайка. Пък и хваща окото. Но вече е на години. Трябва да има четирийсет и пет, горкичката“, помисли си Бекстрьом, който вече гонеше петдесет и пет.

Кризисният терапевт, професионален психолог я психотерапевт Лилиан Улсон, беше доста по-словоохотлива, както се очакваше. Бекстрьом изобщо не се изненада. Всъщност тя изцяло се препокри с предварителната му представа: дребна, слабичка блондинка, вече прехвърлила петдесетака.

— Казвам се Лилиан Улсон… но всички, които ме познават, ме наричат просто Лу и се надявам и вие да ме наричате така… Работя като професионален психолог и психотерапевт, акредитиран от Социалното министерство… сигурно мнозина от вас се питат какво точно правят хора като мен — продължаваше Лу. — И така, аз съм психолог… и терапевт… изнасям лекции и курсове… давам консултации… а през свободното си време… работя като доброволец за различни организации с идеална цел… в помощ на жени, преживели насилие… в помощ на мъже, преживели насилие… в помощ на жертви на престъпления… в момента пиша и книга… нека повечето от вас знаят… съвсем нормално е да се чувствате зле… много от нас показват чувствителност, колебание, симптоми на душевна криза… докато други търсят спасение в мачовски тип мислене, премълчаване и отказ да си признаят проблемите… трети пък злоупотребяват с алкохола и секса… със себе си и с близките си… мнозина страдат от хранителни разстройства… всички сме хора… трябва да признаем проблемите си… да прехвърлим тъмните си страни в сферата на съзнаваното… да направим крачка към… да се освободим от всички наши потискащи преживявания, които ни изпълват до пръсване… да се осмелим да покажем слабост… да намерим смелост да извикаме за помощ… да направим опит да се измъкнем от вътрешния си затвор… това е най-важното… казано с прости думи, процесът на освобождаване… в това се състои цялата философия… всъщност е много просто и разбираемо от само себе си. Вратата ми винаги ще бъде отворена за вас — увери ги в заключение Лу и обгърна с нежната си усмивка всички присъстващи.

„Дрън-дрън-дрън“, мислеше си Бекстрьом. Поизправи се на стола и крадешком погледна към ръчния си часовник. „Десет минути от строго ограниченото и ценно време на разследващата група отидоха по дяволите, защото поредната глупачка се нуждаеше от четвърт час, за да обясни, че и нейната врата стои отворена.“

— И така — подхвана той, след като психоложката излезе. — Предлагам да свършим нещо полезно. Из града обикаля психопат, когото трябва да приберем на топло. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

„А най-добре да сварим този проклетник на лепило“, додаде наум. И без да го казва на глас, всеки истински полицай схващаше каква е целта. Още докато кризисната терапевтка говореше, Бекстрьом забеляза няколко млади надежди, които — ако се съдеше по изражението им — изглеждаха много обещаващи. „Кой знае? Може пък сред тях да е и бъдещият Бекстрьом — помисли си той. — Колкото и невероятно да звучи.“