Убийството на Линда

13

Кнютсон и другите от групата първо бяха проверили дали някой от роднините, приятелите и познатите на Линда фигурира в базата данни на полицията. Получиха се отрицателни резултати и това не изненада никого. Една трета от двайсетината близки на жертвата бяха нейни приятели от Полицейската школа, а там не приемат хора, попаднали в криминалните регистри.

— Хората от близкото й обкръжение са с безупречни досиета — заключи доволно Бекстрьом и се залюля назад върху стола със скръстени над корема си ръце.

— Или поне не са вписани като престъпници — делово отбеляза Кнютсон.

— Понеже съвсем скоро ще разполагаме с ДНК профил на извършителя, искам да вземете проби от всички. Обяснете им, че ако се съгласят да сътрудничат, бързо и лесно ще ги зачеркнем от списъка с потенциални заподозрени.

— Това едва ли ще е проблем.

— Не би следвало да бъде — съгласи се Бекстрьом. — „Един честен човек няма защо да се бои от ДНК проба.“

Към втората група спадаха лица, пълна противоположност на лицата в първата. Тя обхващаше хора с множество прояви, вписани в криминалните регистри. С помощта на компютърни бази данни Кнютсон и екипът му бяха изровили около стотина побойници, посягали на жени и мъже, изнасилвани и други откачалки с най-разнообразен репертоар, действали на територията на Векшо и околността. После бяха изключили от списъка онези, които вече са прибрани на топло или са отсъствали от съдебно заседание поради уважителна причина. Останалите в списъка наброяваха седемдесет души, които подлежаха на подробна и времеемка проверка. Десетина от тях представляваха особен интерес за разследващите, защото в момента се лекуваха или бяха преминали курс на лечение в болница „Санкт Сигфрид“ заради сексуални посегателства.

— Искам да вземете ДНК проба от тях. Накарайте ги да лапнат памучето на клечка и да помогнат на чичко Полицай — кимна доволно Бекстрьом. „Най-сетне някакво раздвижване“, зарадва се той.

— Разбира се, разбира се — въздъхна Кнютсон, който изведнъж придоби доста мрачен вид. „Дано вече разполагаме с проби поне на някои от тях“, помисли си той.

Останаха съседите — близо хиляда души, от които едва половината се обадиха в полицията или си бяха вкъщи по време на акцията „от врата на врата“. Но като се вземеше предвид, че е лято и време за почивка, а в района живеят предимно възрастни хора, големият брой отсъстващи не биваше да предизвиква безпокойство.

— Независимо дали цяло лято са киснали по вилите си и нямат какво да кажат по въпроса, искам да разпитате всички и да ги отметнете в списъка — нареди Бекстрьом.

— Съгласен съм, но нали не искаш да им вземаме ДНК проба? — попита Кнютсон.

— Не пречи да ги помолите за съдействие в тази насока — отвърна Бекстрьом и потръпна. — Колко души наброява списъкът?

— Нали вече казах? — Кнютсон погледна листа. — Седемдесет и девет минус седемдесет побойници прави деветима от групата на съседите.

— В какво са се провинили?

— Трима са шофирали в нетрезво състояние. Единият има и четири присъди за общо дванайсет години. Колегата от Векшо го описа като безгрижен тип. Първият е на петдесет, вторият — на петдесет и седем, а третият — на седемдесет, така че… — Кнютсон отново въздъхна и сви рамене в красноречив жест. — Има и един, който е бръкнал в кацата с мед. Получил е условна присъда за злоупотреба със служебни средства. Друг пък пребил съпругата си преди девет години. Не го открихме в дока му. Бил на вилата си. После имаме и данъчен измамник с две деца, съответно на шестнайсет и на осемнайсет години, които са задържани неколкократно за дребни кражби, рисуване на графити, мятане на камъни по витрини, разправии с хулигани на тяхната възраст. — От гърдите на Кнютсон се изтръгна въздишка.

— Кажи нещо повече за онзи, дето натупал жената си — поиска Бекстрьом.

— В момента бил извън града на почивка със същата тази жена. Според колегите и съседите им бракът им бил щастлив.

— В такъв случай няма да има нищо против да даде проба за ДНК — отвърна Бекстрьом. „Щастливите хора не отказват подобни дреболии“, отсъди той наум.

— Един от тях събуди любопитството ми — призна Кнютсон. — Казва се Мариан Грос и е от полски произход, на четирийсет и шест години, дошъл е в Шведи като дете, били са политически бежанци. От 1975 година има шведско гражданство. През зимата са повдигнали обвинение срещу него за заплахи, сексуален тормоз — или злоупотреба, както се нарича, както и за други провинения. Живее сам, няма деца, работи като библиотекар в градския университет.

— Чакай малко, Кнютсон — Бекстрьом вдигна длани да го спре. — Профилът му крещи, че е мека китка. Мариан. Що за човек се казва Мариан? Библиотекар, живее сам, няма деца. — Бекстрьом размърда красноречиво кутрето си. — Предлагам да поговорим със „сестричката“, която е подала иск срещу него.

— Искът е подаден от негова колежка, по-млада с петнайсет години — уточни Кнютсон.

— Уф — въздъхна Бекстрьом. — Още една библиотекарка! Какво толкова й е направил? Показал й е полския си кренвирш на коледното парти на университета?

— Изпратил й е няколко анонимни имейла и съобщения, които лично аз намирам за изключително неприятни. Обичайните мръсотии, но се долавя и заплашителен тон. — Кнютсон поклати глава и по лицето му се изписа отвращение.

— Обичайните мръсотии? — Бекстрьом го изгледа с любопитство. — Не може ли да си малко по-… — и той размаха подканящо дясната си ръка.

— Може, разбира се — въздъхна дълбоко Кнютсон. — Ще ти дам няколко примера. Изпратил й е дилдо на работното място: най-големият модел в черно с прикрепено анонимно писмо, в което уточнява, че за изработката на дилдото са използвали отливка от пениса на подателя.

— Нали каза, че бил поляк? — изсумтя Бекстрьом. — Да не е далтонист? Сигурно лъска до припадък.

Бекстрьом избухна в смях и шкембето му се разтресе.

— Изпращал й е писма, в които разказва как я е следил из града и в библиотеката и какво мисли за избора й на бельо. Това достатъчно ли е? — попита Кнютсон.

— Звучи ми като съвсем обикновен гей — отвърна Бекстрьом. „Кое ли е разнежило така милия Ханс? — запита се той. — Да не е отскочил до кабинета на кризисната терапевтка?“

— Не това насочи вниманието ми към него — кисело отбеляза Кнютсон.

— А кое? Че е поляк ли?

— Живее в същата жилищна сграда като жертвата. В апартамента точно над нея.

— Вземете му ДНК проба — заяви Бекстрьом, стана и посочи Кнютсон с дебелия си показалец: — Трябваше да започнеш с това, вместо да шикалкавиш. Изпрати някого да вземе проба. Ако откаже, доведете го в управлението.

„Най-сетне някакво раздвижване“, радваше се той.

Чак в късния следобед пристигна обещаният предварителен доклад на съдебния лекар. Криминалистите го получиха по факса. Началникът на експертния екип, комисар Еноксон от Векшо, веднага прегледа доклада и влезе при Бекстрьом да го обсъдят.

— Според патолога е починала между три и седем сутринта — прочете той. — Хипоксия вследствие от механично притискане на шията.

— За това човек може да се досега и без да носи бяла престилка — отвърна Бекстрьом. — Ако питаш мен, жертвата е издъхнала между четири и половина и пет — додаде той. „Съдебните лекари все гледат да се застраховат! Какви бъзльовци!“

— Съгласен съм с преценката ти за часа на смъртта. Има следи от двукратно изнасилване: вагинално и анално, извършено най-вероятно в тази последователност. Възможно е и повече. Сексуалният акт и двата пъти е бил завършен, извършителят е еякулирал в жертвата.

— Лекарят съобщи ли нещо, за което ние да не се сещаме сами? — попита Бекстрьом. — А следите от намушкване в областта на… опашната кост? — „Нима дори не смея да спомена думата «задник»? — удиви се той. — Какво ми става?“

— Намушкване вероятно е прекалено силно казано — възрази Еноксон. — По-скоро става дума за разрези, макар че те са предизвикали обилно кръвотечение. Съдебният лекар се е постарал да ги измери. Това не влиза в правомощията ни. Можем единствено да ги преброим, както впрочем и направихме. По отношение на броя сме напълно единодушни с колегите от патологията: тринайсет прободни рани, които образуват полукръг към кръста и средната линия, разделяща горната от долната част на тялото. Вероятно са нанесени от лявото към дясното бедро.

— Друго?

— Нанесени са с нож с едно острие, навярно онзи, който намерихме на местопрестъплението. Дълбочината на разрезите варира между два и пет милиметра, като най-дълбокият е един сантиметър. Явно е внимавал да не навлиза твърде дълбоко, макар че жертвата вероятно се е съпротивлявала бурно. В дясната част на тялото й разрезите са по-дълбоки. Колкото до въжетата и кърпата в устата й и следите от тях, предлагам да изчакаме доклада от Националната научно-техническа лаборатория в Линшопинг и тогава да ги обсъдим.

— Не възразявам — отвърна Бекстрьом. — Сведенията от чичо доктор не ни казаха нищо ново.

„Поне на мен“, добави наум.

— В общи линии е вярно, но съдебният лекар заяви желание да дойде в управлението да поговорим. Предлагам да го повикаме, след като с колегите приключим с експертизите и получим яснота по някои въпроси. Възможно е патологът да иска да обясни по-подробно някои неща от аутопсията. Затова е важно да схванем взаимовръзката между отделните находки. Ти как мислиш?

— Звучи добре — отвърна Бекстрьом. „Дано обаче да стане до края на това лято.“

После Бекстрьом дръпна настрана колежката Ана Сандберг, за да се задълбочат в профила на жертвата, но предимно за да изплакне изморените си очи.

— Дано не ти се струвам досаден с непрекъснатите си напомняния, Ана — подхвана той и се усмихна дружелюбно, — но както сама разбираш, личността на жертвата е най-важната част в оперативно-издирвателната работа.

„Голямо подмазване пада, ама какво ли не прави човек за тези женички!“

— По мое мнение изобщо не си досаден — увери го Ана. — Напротив, винаги се радвам да чуя коментарите ти. Според мен тук има много колеги, които не вземат присърце участта на жертвите.

Тя го изгледа сериозно.

„Колко хубаво, че и във Векшо има нормални колеги“, помисли си Бекстрьом, но нямаше никакво намерение да го казва.

— Така е. Разбрах, че си разговаряла с бащата на Линда?

— „Разговаряла“ май не е точната дума — възрази ти. — Присъствах, когато му съобщихме за случилото се, но мой по-възрастен колега взе нещата в свои ръце. Преди да стане полицай, е бил свещеник. Много го бива да разговаря с близките на жертви. Само като се замисля колко е ужасно да изгубиш детето си. Бащата на Линда изпадна в шок. Щом се върнахме в управлението, веднага повикахме лекар.

— Ужасно е, наистина — кимна Бекстрьом.

„Като я гледам, трябва да побързам, преди да се е разциврила. Всички жени си приличат. Жени, свещеници, местни полицаи. Ревльовци!“

— Прочетох, че Линда е имала адресна регистрация в дома на баща си. Сигурно е разполагала със собствена стая?

— О, да — потвърди Ана. — Къщата е огромна, цяло имение. Великолепно място.

— Докато претърсвахте стаята в дома на баща й, открихте ли нещо интересно? Питам за дневници, лични записки, бележници, стари писма, снимки, видеозаписи от семейни събития. Сещаш се какво имам предвид.

— Не остана време за това. Влязохме само в коридора и веднага потеглихме към управлението. Баща й се срина. Сдобихме се с бележника й. Намирал се е в чантата й — същата чанта, с която излязла на клуб в петък.

— Вътре имаше ли нещо интересно?

— Не — поклати глава Ана. — Обичайното: срещи, лекции, уговорки с приятели. Ако искаш, ще ти го донеса да го погледнеш.

— По-късно. Друго?

— Почти нищо. В петък с Бенгт, тоест с комисар Улсон, обсъдихме как да постъпим. Тогава линейката откара бащата на Линда в дома му. Бенгт предложи да изчакаме, да оставим човека да се съвземе от шока. Друго не сме предприемали. Знам, че колегите от техническия отдел настояват да побързаме.

— И още не сте претърсили стаята й в дома на баща й?

„Къде, по дяволите, съм попаднал?“, възмущаваше се наум Бекстрьом.

— Не, доколкото знам — поклати глава Ана. — Криминалистите са много заети с огледа на местопрестъплението, но разбирам какво имаш предвид.

— Утре ще го обсъдя с Улсон.

„За да му предоставя още половин денонощие, в което да продължи да се излага“, додаде той наум.

Бекстрьом отиде в кабинета на Рогершон и го завари със слушалки в ушите.

— С какво да ти помогна, комисар Бекстрьом? — попита Рогершон, свали си слушалките, изключи плейъра и кимна тъжно.

— Ела да се прибираме към хотела. Ще се качиш в стаята ми, ще хапнем и ще изпием по една-две бири.

— След безброй проведени безсмислени разпити ми се струва, че слуховите ми пътища получиха екзема, но гласът на колегата Бекстрьом звучи като най-прекрасната музика в ушите ми.

— Зарязвай тези глупости и да тръгваме — каза Бекстрьом.

„Проклетникът започва да става сантиментален. Сигурно е от алкохола.“

— Ееех — блажено въздъхна Рогершон и избърса пяната от устата си. — Който е измислил бирата, заслужава всички Нобелови награди: от тази за мир до онази за литература. Всички!

— Не си единственият, който го мисли — отвърна Бекстрьом, — а още по-хубава от студената бира е само студената безплатна бира. Създателят й заслужава Нобеловата награда за икономика, защото ти вече изпи алкохол за сумата, на която възлиза наградата, стипца такава.

Рогершон изобщо не обърна внимание на намека. Изведнъж смени темата.

— Какво става с поляка, когото Кнютсон се опипа да ни пробута?

— Мислим утре да го разпитаме и да му вземем ДНК проба.

„По-добре да поговорим за всички бири, които са изпил на аванта“, помисли си той.

— Не мисля, че е той. Изобщо не се вписва в профила на убиеца.

— И защо? — попита Бекстрьом.

— Изчетох докладите от разпитите на пощальона и на поляка. Дори разговарях с колегата Саломонсон, който е ръководел разследването на сексуалната злоупотреба и който впрочем изглежда съвсем нормален. Полякът никак не се вписва в профила на убиеца на Линда. И толкоз — отсече Рогершон и подчерта чутото с щедра глътка безплатна бира.

По мнение на Рогершон три фактически положения опровергаваха версията, че полякът Мариан Грос, съсед на Линда, я е убил. Първото доказателство в полза на невинността на поляка бил разпитът на пощальона. Той носел вестниците всяка сутрин по едно и също време и ги пускал в кутиите на обитателите на сградата, платили за тази услуга.

— Ако е бил Мариан Грос, веднага е щял да се досети кой се суети до вратата — обясни Рогершон. — И е нямало да избяга панически през прозореца. Полякът се е абонирал за същите вестници като майката на жертвата: за „Смоландспостен“ и „Свенска Дагбладет“.

— Възможно е да не е знаел кога идва пощальонът, защото по това време сигурно още спи.

Вторият факт, който разклащаше версията за вината на Грос, беше разпитът, проведен в петък следобед по време на акцията „от врата на врата“. По-рано през седмицата Грос бил разбрал от майката на Линда, че тя, майката, ще бъде извън града, а дъщеря й ще отседне в апартамента.

— Това признание по-скоро го уличава, отколкото да го оневинява — възрази Бекстрьом. — Знаел е, че е можел да действа, без някой да му попречи.

— Но защо да бяга през прозореца? — не се предаваше Рогершон. — По-просто би било да излезе през вратата и да се качи по стълбите или с асансьора до апартамента си.

— Чул е, че някой стои пред вратата — обясни Бекстрьом.

— Да, да: пощальонът — натърти иронично Рогершон. — И така да е било, защо просто не е изчакал пощальонът да си тръгне?

Бекстрьом въздъхна наум и отговори само с кимване.

В противоречие с тезата за вината на Грос влизаше и изборът му на бягство. Според измерванията на техническия екип прозорецът се намирал на близо четири метра от земята. Грос бил висок метър и седемдесет и тежал повече от деветдесет килограма. Тромав, в лоша физическа форма.

— Саломонсон го описа като набито кюфте и много неприятна личност. Грос нямал никаква издръжливост. Започвал да пухти като парен локомотив само след половин изкачен етаж — обясни Рогершон. — Ако беше скочил през прозореца, Грос щеше да се пребие. А се съмнявам дали изобщо би могъл да се метне през прозореца.

„Набит дебелак — помисли си Бекстрьом, защото си беше представял по-атлетичен извършител, макар собственият му ръст да надвишаваше ръста на заподозрения с няколко незначителни сантиметра. — Рогершон има право.“

— Прав си — съгласи се Бекстрьом и на глас. — Но няма да е излишно да му вземем ДНК проба, нали?

— Успех — пожела му Рогершон. — Доколкото разбрах от колегите, Грос явно е с много чепат характер.