Убийството на Линда

14

Векшо, понеделник, 7 юли

„Четвърти ден и още не сме заловили извършителя“, помисли си Бекстрьом, след като се настани до голямата конферентна маса. А комисар Улсон явно се беше вживял в ролята на ръководител на предварителното следствие и започна да размахва флага. Всъщност според Бекстрьом разследващите продължаваха да обсъждат версии, които досега не се бяха показали като вероятни. Улсон говореше ли, говореше, а обичайните близачи се съгласяваха угоднически с него, докато времето си тече. Бекстрьом се опита да не слуша Улсон и да прегледа книжата пред себе си.

Първо решиха да прекратят търсенето около местопрестъплението, по маршрута на жертвата и по вероятния път, по който бе избягал извършителят. Изминаха цели три дни и щом досега не бяха открил никакви следи, вероятността да открият оттук нататък клонеше към нула.

— Според мен трябва да съсредоточим усилията сив друга посока — обяви Улсон. Присъстващите го възнаградиха с одобрителни кимвания.

„Например да претърсим апартамента на татенцето“, помисли си Бекстрьом, но не сподели идеята си на глас, защото възнамеряваше да я обсъди насаме с Улсон.

— И накрая искам да благодаря на колегите, които работят по случая — продължи Улсон. — Всички вие се справихте фантастично.

„О, за нищо — отговори му наум Бекстрьом. — Аз пък открих камера за видеонаблюдение, която заблудените ми колеги изобщо нямаше да забележат.“

Акцията „от врата на врата“ също навлезе в доста пасивна фаза. Полицаите пуснаха бележки в пощенските кутии на онези, които не им отвориха, и решиха да посетят най-интересните съседи — каквото и да означава това — във вилите им.

— Добрата страна е, че така ще се отървем от неколцина колеги, които ще бъдат по-полезни другаде — установи със задоволство комисар Улсон.

„Например за обиск в дома на татенцето“, помисли си отново Бекстрьом, но и този път се въздържа да го сподели на глас.

После дойде време да прегледат събрания дотук следствен материал, изстърган с много усилия от местопрестъплението и щателно анализиран от Съдебномедицинския институт в Лунд.

— От наша гледна точка нещата вървят добре — заяви Еноксон. — Но ще трябва да почакате още два-три дни. Очакваме резултатите от множество изследвания, но обещавам съвсем скоро аз и моите колеги да ви съобщим важна информация. Засега ще трябва да се задоволите с писанията из вестниците, макар че на ваше място бих бил доста скептичен — додаде неочаквано той.

„Леле-мале — помисли си Бекстрьом. — Лоша работа. Еноксон май нещо ни е набрал.“

Улсон обаче не обърна внимание на коментара на експерта и явно нямаше никакво намерение да се задоволи с толкова мъглява информация за находките от местопрестъплението.

— Ако съм схванал правилно — подхвана той, — жертвата е била изнасилена два пъти и после е била удушена. Починала е малко пред пет часа.

— Да — потвърди Еноксон. — Между четири и половина и пет.

„Браво, мой човек, дръж на своето — насърчи го наум Бекстрьом. — На такива като Улсон подадеш ли им кутре, ще ти налапат цялата ръка.“

— А по отношение на ритуалните елементи в деянието… Казано направо, той я е измъчвал: вързал я е, запушил й е устата, нанесъл й е няколко прободни рани с нож. Какво установихте по този въпрос към момента?

— „Прободни рани“ е малко пресилено — възрази Еноксон. — По-скоро я е одраскал.

— Ако съм схванал правилно — повтори Улсон, — става въпрос за тринайсет рани — или драскотини, ако предпочиташ тази дума.

— Да. Преброихме тринайсет. Не вярвам да сме пропуснали нещо. Раните не са прекалено дълбоки, но са кървили доста. Това означава, че са били нанесени, докато жертвата е била още жива и способна да се съпротивлява. А това е много съществен факт за разследването — установи Еноксон и по лицето му неочаквано се изписа изтощение.

— Тринайсет рани — повтори Улсон, все едно е получил прозрение свише. — Броят едва ли е случаен…

— Не те разбирам — отвърна Еноксон без грам ирония.

— Защо точно тринайсет? Тринайсет е фатално число. Ако питаш мен, броят на раните не е никак случаен. Почти сигурен съм, че извършителят е целял да ни остави послание.

— Според мен пък просто така се е случило — лаконично отвърна Еноксон.

— Ще размислим по въпроса. — Улсон изглеждаше доволен като всички останали, които веднага прецениха ситуацията и стигнаха до отговора.

„Достатъчно“, отсъди наум Бекстрьом, кимна весело и изсумтя, за да привлече всеобщото внимание.

— Склонен съм да се съглася с теб, Бенгт — каза Бекстрьом и се усмихна почти приятелски на Улсон — Датата, на която е убита жертвата, сигурно също не е случайна. Сетих се за това, докато си припомнях отлично изготвения от Ана профил на Линда. В него Ана посочва, че жертвата е живяла няколко години в САЩ като малка. Четвърти юли… Едва ли е случайно, нали?

— Изгубих ти мисълта — колебливо призна Улсон.

Останалите обаче явно веднага схванаха, ако се съдеше по широко облещените им очи и протегнати напред вратове. „Мексиканска вълна̀“, помисли си Бекстрьом.

— Националният празник на САЩ — поясни той и кимна, за да придаде повече тежест на думите си. — Дали пък не е замесена „Ал Кайда“?

Мнозина започнаха да се почесват смутено, но част от присъстващите се разсмяха — знак, че поне някои са схванали шегата му.

— Разбрах намека ти, колкото и да беше тънък — отвърна Улсон и се усмихна със стиснати устни. — Предлагам да продължим напред. Разбрах, че сте попаднали на много интересна личност — той се обърна към Кнютсон.

„Виж ти! Плъховете май се канят да се прехвърлят на друг кораб“, помисли си Бекстрьом и погледна Кнютсон, който изведнъж се престори на погълнат от написаното в книжата пред себе си.

— Става дума за поляка, съсед на жертвата. Повечето от вас вероятно вече са запомнили името му: Мариан Грос.

„Именно. И защо не се заехте с него още в петък, та сега да не ми губите времето? — попита наум Бекстрьом. — Защото, разбира се, колегите ви, които сте изпратили да разпитват хората от врата на врата, не са знаели кой е, а следователят, който разглежда делото му от миналата зима, изобщо не е знаел, че Грос живее в същата сграда като жертвата, преди онзи бунтар Фриц от Националната полиция в Стокхолм да започне да размахва под носа му резултатите от разследване, което е провел изцяло на своя глава.“

Развихри се дискусия за личността на полския съсед като вече известен сексуален маниак, а дори и като потенциален извършител. Повече от четвърт час се ширеха всякакви спекулации и Бекстрьом се отнесе надалеч. Затова, когато Улсон се обърна към него с конкретен въпрос, Бекстрьом нямаше никаква представа за какво става дума. Е, предположи, че въпросът все пак е свързан с поляка.

— Ти как смяташ, Бекстрьом?

— Ето какво предлагам. Отидете да го разпитате и задължително му вземете ДНК проба.

— Това няма да е толкова лесно — възрази Саломонсон, който седеше малко по-далеч. — Ако някой се чудя кой е разследвал случая със сексуалната злоупотреба, това съм аз. Грос е много чепат тип.

„В такъв случай просто ще го доведем насила — прецени наум Бекстрьом. — Ще го закопчаем и ще го въведа през парадния вход на управлението, та журналистите да му направят хубави снимки.“

— В качеството си на ръководител, решавам да го привикаме за разпит — заяви Улсон и изправи гръб. — Незабавно задържане за разпит без предварително изпратена призовка, както е упоменато в Наказателни кодекс, 23-а глава, параграф 70 — уточни той не без известно задоволство.

„Давай, момче“, окуражи го наум Бекстрьом и кимна одобрително, както и останалите присъстващи, с изключение на Рогершон.

След срещата Бекстрьом настигна Улсон точно преди онзи да се изниже в кабинета си и да хлопне вратата.

— Имаш ли минутка? — попита Бекстрьом с дружелюбна усмивка.

— Вратата ми винаги е отворена за теб — увери го Улсон със същата усмивка.

— Предлагам да обискираме незабавно стаята на жертвата в апартамента на баща й, защото тя е прекарвала там повече време, отколкото при майка си. Крайно време да го направим.

Улсон изглеждаше по-скоро притеснен. Енергичният му вид от края на оперативката изчезна. Обясни, че бащата на Линда бил много болен. Преди няколко години получил инфаркт и едва не умрял, а сега изгубил и единственото си дете. Отвсякъде — от телевизията, радиото и вестниците — непрекъснато бълваха информация за сполетялата го трагедия и му напомняха за ужасната смърт на дъщеря му, и то без изобщо да щадят бащинските му чувства. Освен това, подчерта Улсон, не съществували никакви индикации бащата на Линда да е замесен по някакъв начин в кончината й. Мъжът сам предложил да му вземат отпечатъци за стандартната процедура за проверка на най-близките.

— И аз не го подозирам в убийството на дъщеря му — съгласи се Бекстрьом, който вече мислеше в съвсем друга посока. „Както не подозирам и онзи проклет поляк — додаде мислено той. — Но сега не става дума за това.“

— Радвам се, че сме на едно мнение — отвърна Улсон. — Предлагам да изчакаме още няколко дни, за да дадем време на бащата на Линда да дойде на себе си. Ако извадим късмет с този поляк, Грос, ще затворим случая с пристигането на резултатите от ДНК пробите.

— Ти решаваш — отвърна Бекстрьом и си тръгна.

След обяда Бекстрьом получи нов списък от Кнютсон, който по неизвестни причини изглеждаше малко гузен.

— Разбрах от Рогершон, че не поддържаш тезата за вината на поляка — уклончиво подхвана Кнютсон.

— Какво ти каза Роге? — попита Бекстрьом.

— Нали го знаеш какъв става, като не е в настроение?

— Какво ти каза? — настоя Бекстрьом и погледна Кнютсон с очакване. — Цитирай ми думите му.

— Каза ми да си навра Грос в… така де, отзад — отвърна Кнютсон.

— Доста грубичко — съгласи се Бекстрьом. „Но от устата на Роге това си е направо комплимент — добави той наум. — Само като си помисля какви ги ръси, като се ядоса…“

— Ако за теб представлява интерес, нося ти последната версия на списъка със заподозрени — Кнютсон очевидно искаше да смени темата.

— Вратата ми винаги ще е отворена за теб — Бекстрьом се облегна назад.

По преценка на Кнютсон работата потръгнала след разговора им вчера. Заедно с колегите си той успял да изключи близо двайсетина души от седемдесетте най-интересни и агресивни бандита във Векшо и околностите. Освен това взели ДНК проби от още десетима от тях, позовавайки се на предишни престъпления, и щом резултатите от Националната научно-техническа лаборатория пристигнат, ще ги сравнят с наличните данни в системата.

— Звучи добре. Погрижете се да вземете проби от всички колкото е възможно по-скоро.

— Има и още един проблем.

— Какъв?

След като обсъдили списъка, сътрудниците в разследващата група решили да разширят кръга на заподозрените.

— Тази година има много случаи на кражби с взлом, особено в домовете на хора, заминали на почивка — обясни Кнютсон. — Затова включихме в компанията и крадци рецидивисти, независимо дали са проявявали склонност към насилие, или не.

— Колко души наброява вече списъкът? Хиляда? — Бекстрьом зададе въпроса почти със задоволство.

— Не е толкова зле. Осемдесет и двама престъпници с присъди.

— Искам да накарате всички да лапнат по един тампон за ДНК. — Бекстрьом махна с ръка на Кнютсон да се хваща на работа.

„Какъв идиот! — помисли си Бекстрьом. — Не мога да му имам доверие, при условие че тича при онзи педал Улсон, вместо да дойде да говори с прекия си шеф.“

След обяд колега от звеното VICLAS към Националната дирекция „Криминална полиция“ се свърза по теле фона с Бекстрьом да му съобщи какво са открили.

— В момента съм доста зает, затова давай по-накратко — предупреди го Бекстрьом, който познаваше добре колегата от Стокхолм и го смяташе за безумно досаден. „Мутрата сигурно здраво е подпукал тези некадърници.“

В специалното звено VICLAS издирваха серийни престъпници, като се опитваха да открият стари и за предпочитане разкрити престъпления от подобен вид. Първо въвеждаха известните по случая подробности и ги пускаха в базата данни с надеждата търсачката да открие сходства между текущия случай и други случаи, фигуриращи в системата.

— Получихме съвпадение с известен престъпник — съобщи колегата на Бекстрьом и сякаш щеше да се пръсне от гордост. — Убийството на Линда показа много прилики с убийството, за което е осъден на лишаване от свобода. Момчето си го бива, Бекстрьом. Да знаеш: по-зле от този почти няма.

— Как се казва? — попита Бекстрьом. „Все едно ми хвали гаджето си.“

— Онзи откачен поляк, дето пречука козметичката в Хьогдален, или аферата „Таня“, както е по-известно това убийство. Така се казваше жертвата. Спомняш си случая, нали? Лешек, Лешек Барански. Представяше се и като Лео. Преди това убийство беше изнасилил един куп жени. Отвратителен тип — уточни колегата. — Изпълняваше цяла програма: първо ги връзва, запушва им устата, измъчва ги, изнасилва ги и ги удушава. По шиите на жертвите откриха странгулационни следи от многократно притискане. Извергът ги душел, докато изгубят съзнание, после забивал в телата им ледокоп, докато се свестят, и отново започвал да ги душѝ. Много приятен тип — заключи колегата с преливащ от ентусиазъм глас.

— Чакай малко — спря го Бекстрьом, който внезапно се сега за кого става дума. — Него не го ли осъдиха до живот?

„Само не ми казвай, че този изрод се разхожда на свобода“, додаде той наум.

— На първа инстанция го осъдиха на доживотен затвор. После той обжалва присъдата и на втора инстанция промениха мярката в принудително психиатрично лечение под усилен надзор, като прекратяването на престоя му там е невъзможно по усмотрение на лекуващите го лекари без изрично постановление от съда. Според настоящите данни той все още се намира в лудницата, макар от влизането на присъдата да са изминали шест години. Сигурно ще постави нов рекорд в психиатричната помощ.

— Тогава защо ми звъниш? — попита Бекстрьом. „Вече запълнихме полската квота.“

— Съвсем забравих да ти кажа! В момента този тип лежи в „Санкт Сигфрид“ във Векшо — или поне там се води на книга. Само си помисли, Бекстрьом… Не се сблъскваш с подобен случай за пръв път. Знаеш как процедират в психиатричните заведения. Белите престилки сигурно са решили, че пациентът се нуждае от чист въздух и слънце и са забравили да ни съобщят тази подробност.

— Да не намекваш, че са го пуснали за малко? — попита Бекстрьом. „Дори психиатрите не са толкова побъркани да пуснат такъв изрод на свобода.“

— Нямам никаква представа. Обади се и ги питай. Ще ти изпратя всички данни за пациента.

— Благодаря — отвърна Бекстрьом и затвори.

„Важно е човекът, който е най-подходящ за цѐлите ти, да се появи точно когато ти трябва. Този хахо, с когото говорих току-що, е готов да работи и без пари. Що за хора приемат в днешно време в гилдията?“, чудеше се той.

Бекстрьом изпухтя и стана от мястото си. Приближи се до факса. „Възможно ли е наистина да съм такъв късметлия, че хем да пипна извършителя, хем да развенчая/дискредитирам цялата система за психиатрии лечение?“, питаше се той.

Още преди обяд на същия ден разследващите посетиха първия заподозрян поляк, доктората по философия и библиотекар Мариан Грос. През процепа на пощенската си кутия той съобщи на полицейски инспектор Фон Есен и на колегата му, младши полицейски инспектор Адолфсон, че няма да им отключи, защото е много зает, но на следващия ден щял да им отдели време по телефона.

Понеже нито Фон Есен, нито Адолфсон бяха в настроение да търпят подобни капризи, особено по отношение на това разследване и в тази сграда, Адолфсон му изрева да се отмести, ако му е мил животът, и ритна пробно вратата, за да провери дали ще трябва да слиза за ковашкия чук от служебната кола. По причини, останали и впоследствие недоизяснени поради сериозните разминавания в показанията на замесените в случая, Грос тутакси отвори доброволно вратата. Впрочем само след час оплакването му се озова върху бюрото на отдел „Вътрешно разследване“.

— Ето те и теб, Грос! — възкликна Адолфсон с широка усмивка. — Какво предпочиташ: да вървиш сам или да те влачим?

Четвърт час по-късно Фон Есен, Адолфсон и Грос, който се движеше без чужда помощ и без белезници, влязоха в управлението, като за да избегнат журналистите, предпочетоха входа откъм служебния гараж.

— Ето ви поляка, както наредихте — обобщи Адолфсон, след като предаде Грос на Саломонсон и Рогершон за разпит.

— Чух те — процеди гневно Грос, който през целия път беше червен като божур, но не обели и дума. — Ще подам сигнал и за дискриминация. Проклети фашисти!

— Доктор Грос, моля да ме последвате и веднага ще уредим формалностите — обади се Саломонсон и направи учтив подканящ жест към стаята за разпити.

Разпитът със съседа на жертвата започна малко след единайсет. Ръководеше го криминален инспектор Ниле Саломонсон от местното полицейско управление във Векшо в присъствието на криминален инспектор Ян Рогершон от Националната полиция в Стокхолм. Разпитът продължи близо дванайсет часа, като направиха кратка пауза за обяд, две почивки за кафе и няколко прекъсвания, колкото да се разтъпчат. Чак след десет вечерта приключиха. Мариан Грос отклони предложението да го закарат до дома му и поиска да му повикат такси. В десет и петнайсет Грос напусна управлението. Предвид резултата от разпита му полицаите спокойно можеха и да не го привикват.

През цялото време Грос се оплаква от гоненията, на които го подлагала полицията от близо половин година заради абсурден сигнал, подаден от „психически нестабилна моя колежка, чиито сексуални домогваш неведнъж съм отблъсквал“. Според Грос именно обвиненията, отправени му от неговата колежка, привлекли вниманието на властите към него и сега, когато дъщерята на съседката му станала жертва на убийство, полицията веднага се възползвала да го уличи.

— Нали не допускате сериозно, че човек като мене способен на подобно зверство? — попита Грос и изгледа последователно Саломонсон и Рогершон.

Не получи отговор. Саломонсон предпочете да насочи разпита в друга посока с надеждата да може да се възползва от отпечатъците на Грос, с които полицията разполагаше във връзка с обвиненията срещу него за сексуален тормоз. Уви, още не разполагаха с ДНК профила му.

— С майката на Линда, Лиселот Ериксон, сте съседи от няколко години — подхвана Саломонсон. — Колко добре я познавате?

Грос описа отношенията си с нея като добросъседски, но нищо повече, макар че майката на Линда ясно показвала колко й се ще да се сближат.

— Тя се казва Лота — поправи ги той не без задоволство. — Така иска да се обръщат към нея. Лота е привлекателна жена — за разлика от анорексичната си дъщеря. Двете са много различни. Лота поне прилича на истинска жена — обобщи Грос.

Саломонсон остави без коментар епитета, който Грос използва за Линда.

— Но казахте, че и Лота Ериксон не е ваш тип — напомни Саломонсон.

Грос обясни, че му се струвала прекалено простовата, а в известен смисъл дори груба. Освен това го отблъсквала с прекалено натрапливото си поведение и била прекалено стара за него.

— От документите виждам, че тя е с година по-млада от вас — вметна Рогершон. — Тя е на четирийсет и пет, а вие — на четирийсет и шест.

— Предпочитам по-млади жени — уточни Грос. — Какво ви засяга това?

— Посещавали ли сте Лота в апартамента й? — попита Рогершон.

Грос потвърди, че действително е влизал в жилището й: два-три пъти заедно с други съседи, за да обсъдят проблемите в жилищната им общност, и няколко пъти сам, последно само преди две седмици.

— Тя настоя да вляза, макар че аз всячески се опитвах да не й давам никакви сигнали в тази посока — обясни Грос. — Както вече споменах, Лота ставаше много напориста.

В кои стаи от апартамента е влязъл? В коридора, дневната, кухнята, на обичайните места, където влиза гост за чаша кафе. Възможно било да е използвал и тоалетната, не си спомнял.

— Тоалетната откъм спалнята ли? — попита Саломонсон.

— Разбирам накъде биете. Но за да избегна всички евентуални недоразумения, държа да подчертая, че никога не съм стъпвал в спалнята й. Може да се е случило да вляза в тоалетната, която се намира в коридора. Понеже апартаментите ни имат сходно разположение, вероятно лесно съм се ориентирал в нейния. Така че ако откриете отпечатъците ми някъде из жилището на Лота — отпечатъци, с които впрочем се сдобихте без всякакво законово основание, — за наличието им има съвсем логично обяснение.

„Този не е никак глупав — прецени го Рогершон. — В апартамента, където е била убита жертвата, не открихме никакви отпечатъци от Грос, а дори и да бяхме, доказателствената им тежест би била доста ограничена.“ Затова детективите смениха темата и попитаха Грос колко добре познава дъщерята на съседката си.

— Почти не съм разговарял с нея — отвърна той. — Как да съм си създал впечатление? Винаги ми е изглеждала като повечето млади дами на нейната възраст: обсебена от себе си, разглезена и невъзпитана.

— Какво по-точно имате предвид? — попита Саломонсон.

Линда нямала навика да поздравява Грос. Дори не го поглеждала, а когато веднъж се случило да разменят няколко думи, не пропуснала да демонстрира равнодушието си. Тогава майка й също присъствала, подчерта Грос.

В два часа направиха почивка за обяд. Грос поиска прекъсването да стане чак сега — явно за да ги ядоса. Докато Саломонсон отиде да хапне нещо, Рогершон посети тоалетната да се облекчи. На излизане се засече с Бекстрьом.

— Какво става с нашия сексуален натрапник?

— Мехурът ми щеше да се пръсне — оплака се Рогершон. — Вече не ставам за разпитващ. Само когато се наливам с бира, не се налага да ходя до тоалетната. Странна работа.

— Така е — ухили се Бекстрьом. — Аз пък ходя до едното място само като се събудя и преди да си легна. Две пъти дневно и независимо дали имам нужда, или не.

— В отговор на въпроса ти: нищо ново.

— Взехте ли му ДНК проба?

— Още не сме стигнали дотам — въздъхна Рогершон. — Досега слушахме колко несправедливо сме се отнесли към него и ако искаш, мога отсега да ти кажа как ще свърши всичко това.

— Как? — попита Бекстрьом.

— Ще слушаме мрънкането му още три часа, после Улсон ще реши, че трябва да продължи да хленчи още шест часа. Накрая ще откаже да му вземем ДНК проба и Улсон ще се огъне, защото не му стиска да го уличи като заподозрян и да поиска от прокурора да го тикне зад решетките, за да му вземем проба принудително. После Грос, аз и колегата ще се приберем по домовете си.

— Поне ще пийнеш бира — утеши го Бекстрьом. — Та да не се налага непрекъснато да тичаш до кенефа.

— Да — съгласи се Рогершон. — Грос не е пречукал Линда. Нищо не е видял, нищо не е чул, няма представа какво може да се е случило. Какво изобщо търси той в полицията? В обобщение нека кажем, че днес беше един съвсем обикновен и изгубен ден в живота на един разпитващ полицай. Впрочем какво смяташ да правиш сега?

— Мисля да посетя психиатрията.