Убийството на Линда

7

Противно на предположенията, които таеше за него Бекстрьом, след вечеря комисар Ян Левин се усамоти в хотелската си стая, за да прегледа на спокойствие материалите по делото. Левин обобщи кои факти работят в полза и кои — в ущърб на разследващите, и макар повечето данни да се нуждаеха от допълнително потвърждение, той съзря възможност полицията да натрупа ценна преднина.

Разследващите знаеха самоличността на жертвата, знаеха къде е било извършено престъплението, как приблизително са протекли събитията и кога е настъпила смъртта. Левин пристигна с колегите си преди по-малко от денонощие, а вече изясниха доста неща. Работещите в Главната дирекция не бяха свикнали на такъв лукс. Освен това престъплението беше извършено в затворено помещение, а това улесняваше значително изземването на веществени доказателства. По всичко личеше, че жертвата е била съвсем нормална млада жена, която не е имала никакви леконравни навици или случайни връзки.

Въпреки това обичайното му безпокойство продължаваше да го гложди. Първо реши да огледа местопрестъплението на улица „Пер Лагерквист“, за да си създаде собствена представа за случилото се. Но понеже знаеше, че колегите му от криминалистиката работят там под пълна пара, предпочете да не ги смущава излишно.

Понеже нямаше какво да прави, а не издържаше да бездейства, Левин включи компютъра си, влезе в интернет и отвори статия за Пер Лагерквист, носител на Нобеловата награда за литература. На него беше кръстена улицата, където бе издъхнала настоящата жертва. „Но какво общо има Пер Лагерквист с текущия случай? Та той е починал преди цели трийсет години!“, помисли си Левин.

Оказа се, че писателят бил роден във Векшо през 1891 година. Бил изтърсак в семейство с общо седем деца. Израснал в бедност. Баща му работел на железопътната гара във Векшо. Пер, макар и най-малък, се оказал много талантлив и единствен получил възможността да учи. На осемнайсет години положил матура в общообразователната гимназия в града.

После загърбил младостта си, напуснал Векшо и станал писател. На двайсет и пет години, през 1916, осъществил литературния си пробив със стихосбирката „Тревога“. Постепенно си извоювал кресло в Шведската академия7 и през 1951 година го удостоили с Нобеловата награда за литература. Само броени месеци след като напуснал Векшо, кръстили на негово име улица в родния му град — повече от двайсет години преди смъртта му, а никой виден гражданин не дава името си на улица, докато е още жив. Тогава, разбира се, сградите, изникнали покрай тази улица, съществували още само в плана на града.

Сега една от тези сгради се превърна в местопрестъпление. Левин реши да огледа жилището, когато му се отвори малко повече време и обстоятелствата позволят. Но не и тази вечер, защото колегите от техническия екип се нуждаеха от спокойствие.

Левин излезе да се поразходи из града. След като измина четиристотин метра, пустите улици го отведоха до Полицейското управление, което виждаше за пръв път и което щеше да се превърне в негово работно място през идните няколко седмици.

То се намираше на улица „Сандерд“ до площад „Окс“, готово да прекрачи прага на новото хилядолетие, стожер на правосъдието, издържал във времето. Сграда, подобна на кутия, на четири или пет етажа — зависи как ги смяташ, с бледожълта фасада. Там полицията съжителстваше с прокуратурата, съдебната зала за налагане на мерки за неотклонение, ареста и службата, отговаряща за шведските арести, затвори и наблюдение на осъдените на домашен арест. Тази своеобразна фабрика за правосъдие сякаш за улеснение помещаваше всички звена в правораздавателната верига, през които заподозреният минава последователно. Решението една-единствена сграда да приюти под шапката си няколко институции излъчваше доста недвусмислено послание — доста обезкуражаващо за онези, които имат нещастието да попаднат там, и подронващо принципа, че всеки заподозрян трябва да се третира като невинен, докато категорично не се докаже противното.

Вляво от входа Левин забеляза малка медна табела с обяснителен текст. На същото място някога се намирала старата кравеферма във Векшо, където отглеждали и продавали добитък — по времето на Пер Лагерквист, а и години след като станал Нобелов лауреат. Всичко това изведнъж натъжи Левин, той се обърна и се върна в хотела, за да се опита да поспи поне няколко часа, преди сериозната работа да започне.

В леглото се замисли за понятието „тревога“. Навярно, независимо от времето, в което живее, тази тема занимава всеки млад писател. А по време на световна война, когато цяла Европа гори, тревогата вероятно се превръща в основен мотив в произведенията на всички творци без оглед на възрастта им.

Ян Левин познаваше тревогата отблизо. Беше му заложена по наследство и още от дете многократно се бе сблъсквал с нея. С напредването на възрастта посещенията й ставаха все по-редки, но тревогата продължавате да го дебне, готова да се нахвърли върху него и при най-слабата проява на беззащитност; да го нападне внезапно, неочаквано, всеки път изпратена от различен подател. Последствията бяха кристално ясни, макар съдържанието и причините за посланието да оставаха неизменно обвити в мрак.

Към свойствената му тревожност се прибавяха проявите на безпокойство, довели до престъпления, с които се сблъскваше на работното си място: срещи, излезли от контрол, провалени връзки, превърнали се в благодатна почва за страх и омраза. Някои от тези случаи попадаха върху бюрото му.

И на последно място идваше онази тревога, която посичаше и най-закоравелия и безсъвестен престъпник, когато осъзнае последиците от деянието си: ако, разбира се, полицията го залови. Затова най-добре да се покрие в мрака с пълното съзнание, че такива като Ян Левин неведнъж са се потапяли в същия мрак, за да издирват такива като него.

„Вероятно с цел именно да облекча собствената си тревожност“, помисли си и най-сетне заспа.