Убийството на Линда

12

В шест и половина в неделя сутрин — докато Ян Левин стоеше под душа в хотелската си стая под течащата струя — служебният телефон на началника на областното управление във Векшо звънна. Той още спеше и едва успя да се ориентира. Отне му време да си сложи очилата и да открие телефона си. „Сигурно се е случило нещо“, предположи веднага той, след като хвърли поглед към будилника върху нощното шкафче.

— Обажда се Нюландер — съобщи мъжки глас от другата страна на линията. — Нали не те събуждам?

— Няма проблем — отгърна областният полицейски началник със слаб глас. — Не се притеснявай.

„Станало е нещо ужасно“, не се съмняваше вече той.

— Обаждам се да проверя какво е положението — продължи Нюландер.

— Всичко върви по план — отвърна областният началник.

„Че откъде да знам?“, мина му през ума, защото цяла нощ бе спал най-спокойно и нямаше никаква информация.

— Нещо конкретно ли те смущава, Нюландер? — попита той на глас.

Нюландер го увери, че не го смущава нищо — „нямам такава наклонност“. Но в качеството си на шеф на Главна дирекция „Национална полиция“ се отдал на известни „стратегически размишления“ по повод съвместната им работа. В резултат искал да отправи предложение за „оперативни акции“.

— Какво по-конкретно си представяш? — попита областният началник.

„Стратегически размишления? Оперативни акции? Какви ги дрънка този човек?“

— По мое виждане съществува голяма вероятност по улиците на града ви да вилнее истински психопат — подхвана Нюландер. — А в скоро време сигурно ще му хрумне някоя още по-зловеща идея.

— Какво по-конкретно имаш предвид? — настоя да разбере областният началник.

В отговор Нюландер му описа няколко възможни сценария, които почерпи от богатия си опит на оглавяващ Главната дирекция.

— Имам предвид например убиеца самурай в Малмьо, който уби и осакати неколцина свои съседи в квартала си; лейтенантът във Фалюн, който застреля десетина души, повечето млади жени… Какво друго — замисли се ШГДКП и сигурно започна да потрива брадичката си. — Да не забравяме и сравнително пресния случай, когато мъж, въоръжен с железен лост, се развилия на перона на метрото, уби трима души и рани шестима, ако си спомням правилно. Ще спомена и психопата от Стария град в Стокхолм, който прегази стотици мирни пешеходци с автомобила си посред бял ден. И това далеч не са всички такива случаи — заключи Нюландер.

— Така е — съгласи се областният началник.

„Божичко! Защо това се случва в моя град, във Векшо?“

— Разговарях със съветниците ми — продължи Нюландер. — И те са изцяло съгласни с мен. Най-вероятно във Векшо вилнее сериен убиец, който е способен на масово убийство, или така нареченото spreekilling10, тоест в рамките на час или два да ликвидира жертви на различни места. Такива психопати обикалят и сеят около себе си смърт — поясни Нюландер.

— Нали искаше да ми споделиш някакво предложение? — подсети го областният началник във Векшо. „Боже Господи!“

Шефът на Главна дирекция „Национална полиция“ беше подготвил цели три оперативни предложения, като вече бе успял да направи постъпки, необходими за реализирането на две от тях, и се намираше в повишена готовност да задейства и третото.

— Според мен трябва да поискаме ГИПИ да се заеме с този психопат и да потърсим съдействие от VICLAS11. Който съзре опасността, знае и как да я обезвреди — избоботи Нюландер.

— ГИПИ? VICLAS? — повтори озадачен събеседникът му. „Как ги мразя всички тези абревиатури!“

— Групата за изготвяне профил на извършителя ще ни помогне да избистрим образа, а VICLAS ще ни дадат информация за евентуални предишни негови провинения — обобщи сухо Нюландер. „Как да очакваш от цивилен да знае всичко това?“, помисли си той.

— Спомена и още нещо — отбранително напомни другият.

— Да. Когато дойде време виновникът да бъде заловен, предлагам да оставиш тази задача на Корпуса за бързо реагиране, за да избегнем проливане на ненужна кръв. Вече съм ги предупредил. При обичайните обстоятелства можем да пристигнем при теб в рамките на три часа след постъпилото искане за намеса. Ако отличните атмосферни условия се запазят, шефът на корпуса смята, че ще успеем да вземем разстояние за два часа със самолет. Вече увеличихме нивото на готовност на три екипа от син в оранжев код.

— Боже мой — възкликна началникът на полицията във Векшо. „Боже мой!“, повтори си той и наум. — А колко жертви се смятат за допустимо количество пролята кръв?

Четвърт час по-късно той — въпреки ранния час — се обади на ръководителя на предварителното следствие, комисар Улсон, и му съобщи, че заедно с началника на Криминалната полиция единодушно са взели решението да поискат подкрепление от експертите от ГИПИ и VICLAS, а при евентуално залавяне на заподозрения ще се включи и Корпусът за бързо реагиране. Изненадващо Улсон заяви, че приветства предложението:

— Днес тъкмо си мислех да се обадя на шефа и да му изложа същото предложение, но реших да изчакам, защото знам, че той е в отпуск и заслужено си почива.

Бекстрьом се чувстваше стресиран, изморен и махмурлия. Снощи двамата с Рогершон вложиха всичките си сили да наваксат продължителната абстиненция, която служебните задължения им налагаха принудително. След полунощ Бекстрьом се просна мъртвопиян върху леглото си, на сутринта се успа, излапа набързо закуската и дори не успя да прегледа вестниците. Освен това двамата трябваше да спрат по пътя и да си купят ментови дражета и изотонични напитки, за да пооправят дъха и течностния си баланс.

Положението не се подобри и когато Бекстрьом хукна по коридора към залата за оперативка. Неочаквано пред него цъфна онзи идиот Улсон и започна да дудне за различни апокалиптични сценарии, които бил принуден да обсъди с началника на управлението във Векшо в отсъствието на Бекстрьом.

— Е, какво ще кажеш? — попита Улсон. — По въпроса дали да потърсим сътрудничество с колегите ти от ГИПИ и VICLAS?

— Прекрасна идея — заяви Бекстрьом, който нямаше никакво намерение да губи ценното си време в слушане на конско от Стен Нюландер Мутрата, най-високопоставения му шеф.

Най-сетне Бекстрьом седна откъм късия край на конферентната маса. Е, на врата му не беше провесено керамично гърне12, но пък пред него стоеше голяма чаша с кафе с мляко и захар, а цялата разследваща група бе заела местата си.

— Е — подхвана Бекстрьом. — Да започваме.

Полицейски инспектор Ана Сандберг взе думата и осведоми колегите си за камерите, разположени по маршрута на жертвата. Записът от камерата до банкомата, откъдето Линда изтеглила пари, не показал нито, защото след като излязла от Градския хотел, тя се намирала извън обхвата й.

— Камерата покрива само тротоара и малка част от улицата пред банкомата — поясни Сандберг. — Но открихме нещо много по-добро. Заслугата за постижението ни е на началника — отбеляза тя, кимна към Бекстрьом и му се усмихна.

— Да чуем — отвърна той също с усмивка. „Кажи-речи си го вкарал наполовина, пич“, окуражи се той наум.

Сандберг и колегите й открили друга, много по-добра камера, без, разбира се, да се вземат предвид техническите й параметри. Намирала се над плота в магазинче в началото на улица „Пер Лагерквист“ — само на петстотин метра от жилището на жертвата. През нощта камерата снимала и улицата пред магазинчето. В три без четири в нощта, когато е загинала Линда Валин, камерата я запечатала да минава оттам. На записа не се виждал друг човек в рамките на половин час по-късно.

— Магазинчето работи до единайсет през нощта. По принцип камерата снима само вратата на магазинчето и касите, но преди да затвори, собственикът имал навика да променя положението й така, че да улавя и минувачите по улицата, защото на няколко пъти се случвало хулигани да хвърлят вода в преддверието и да шарят със спрей различни расистки обиди по прозорците. Собственикът е иранец — поясни Сандберг.

— Напълно сигурни ли сме, че миналото оттам момиче е Линда? — попита Бекстрьом, който не би допуснал някое дребно недоразумение да провали мащабна следствена работа.

— Сто процента сигурни — потвърди Сандберг. — Лично изгледах записа заедно с техническия екип. Почти всички от нас… я… познаваха.

После продължиха с обичайната ефективност, която Бекстрьом бе свикнал да диктува винаги когато стои зад кормилото. „И слава богу — каза си той. — Иначе ще изгубят час, докато се запознаят.“

— Какво стана с акцията „от врата на врата“ в района? — попита той. — Нещо интересно?

Колегата, който отговаряше за акцията, докладва, че, за жалост, не са открили нищо, освен следи от кръв и от епителни клетки по външния перваз пред спалнята в апартамента, където е била убита жертвата.

— В такъв случай ще трябва да разширим периметъра — заяви остро Бекстрьом. — Искам информация за всички инциденти, случили се в града през въпросното денонощие. Интересува ме всичко: кражби, влизания с взлом, нанесени щети, автомобилни кражби, неправомерно паркиране, съмнителни превозни средства, случки и лица. Искам списъците преди обяд.

„До гуша ми дойде от мързеливци! Всичко трябва да върша сам!“, ядосваше се той.

— Получихте ли някакви сигнали от очевидци? — обърна се той към Левин. „Ако си успял да откъснеш палавите си ръце от Сванстрьом, загорял нерез такъв“, добави Бекстрьом наум.

— Постъпили са стотици сигнали: по телефона, по електронната поща, дори като текстови съобщения на телефоните на някои от колегите от разследващата група. Тъй като тези колеги обикновено се занимават с издирване на престъпници или наркодилъри и дават номерата си на информаторите си, едва ли е учудващ фактът, че очевидците са потърсили контакт с тях именно по мобилните им телефони. Ако някой ни е изпратил писмо, ще го получим утре сутринта, и то в най-добрия случай. В днешно време пощата не работи особено бързо.

— И появи ли се някоя гореща следа? — попита Бекстрьом.

— Уви, никаква — отвърна Левин.

Както обикновено, с полицията се свързвали възмутени граждани, които се оплаквали от моралния упадък в обществото, като цяло, и от престъпността, в частност; обичайните многознайковци, които искат да дадат акъл на полицаите как да действат, за да заловят виновника, или по-скоро да споделят какво са научили от криминалните сериали по телевизията. С полицията се свързали и неколцина ясновидци, пророци и гадатели, които държали да споделят своите видения, предчувствия, проблясъци, усещания, вибрации.

— Няма ли съвсем нищо конкретно, за което да се хванем? — настоя Бекстрьом.

— Някои от сведенията са съвсем конкретни — отвърна Левин, — но не вдъхват доверие.

— Дай някой пример.

— Добре. — Левин сведе поглед към книжата пред себе си. — Една съученичка на Линда от гимназията е сто процента сигурна, че вечерта е говорила с Линда на концерт в Боргхолм на остров Йоланд. Банда на име „Юлене Тидер“ била там на турне.

„В Боргхолм? — повтори наум Бекстрьом. — Че това е поне на петнайсет мили от Векшо!“

— Проблемът е, че въпросният концерт се състоял в петък вечерта, а тогава трупът на жертвата вече се намираше в Съдебномедицинския институт в Лунд — въздъхна Левин. — Свидетелката дори не е прелистила вечерните вестници, иначе щеше да узнае трагичната вест. Ще ви дам и още един пример — Левин прехвърляше огромната купчина пред себе си. — Един от най-старателните информатори във Векшо се обадил на колега да съобщи, че видял Линда на петстотин метра на запад от Градския хотел рано сутринта в петък, по Северната алея близо до сградата на общината, ако съм схванал правилно.

— И защо показанията му да са недостоверни? — учуди се Бекстрьом.

— Защото свидетелят твърди, че е видял Линда към четири сутринта на улица, която се намира далеч от установения маршрут на жертвата, при това в компанията на огромен негър — по думи на свидетеля.

— Мисля, че се досещам кой е този свидетел — обади се един от местните колеги в долния край на масата. — В живота на този млад мъж гъмжи от тъмнокожи злодеи.

— И аз така си помислих, след като прегледах досието му — подсмихна се Левин.

— И така — взе думата Бекстрьом. — Въпроси? Други гледни точки? Предложения?

„Никой не се сеща за нещо умно“, помисли си той, защото всички поклатиха глави.

— В такъв случай се хващайте на работа. — Бекстрьом стана рязко от мястото си. — Какво чакате? Стига сте мързелували, размърдайте се малко. Свършете нещо полезно. Най-късно на обяд искам да ми съобщите името на извършителя. Излезете ли с добро предложение, ще ви почерпя с торта.

По лицата на присъстващите се разляха усмивки. „Като деца са“, мислеше Бекстрьом, който нямаше никакво намерение да харчи за почерпка парите от тежко изстраданата си заплата.

Въоръжен с листове за писане и химикалка, той се усамоти в празна стая за разпити, за да мисли на спокойствие. Включи червената табела за „не влизай“, затвори вратата и пусна мощна пръдня, която бе сдържал по време на цялата оперативка. „Най-после сме сами“, помисли си той и размаха ръка, за да разнесе миризмата.

Линда се е прибрала в апартамента малко след три през нощта, разсъждаваше той. По всичко личи, че никой не я е проследил, нито пък я е предупредил да го чака в жилището. Въпреки това извършителят се появява минути, след като Линда влиза в апартамент Събитията са ескалирали бързо, а след огледа на местопрестъплението и предварителното заключение на патолога Бекстрьом се убеди, че извергът се е гаврил с жертвата поне час и половина. Линда най-вероятно с издъхнала между четири и половина и пет без пет.

После убиецът влиза в банята и пуска душа. Към пет пощальонът пристига с вестника и онзи помисля, че някой влиза в жилището, мята каквото е имал подръка върху себе си и скача през прозореца. Това става някъде около пет сутринта. „А после?“, питаше се Бекстрьом. Погледна ръчния си часовник и започнала пресмята колко време е минало от петък сутринта до момента — неделя преди обяд. Близо две денонощия и половина. „Изродът може вече да е на луната“, заключи недоволно той, събра записките си и реши да се върне при подчинените си и да ги пришпори.

„От друга страна — поколеба се той, след като излезе в коридора, — би било глупаво да работя на гладен стомах.“ И понеже столовата беше отворена — служителите знаеха, че полицаите ще работят извънредно в неделя, — Бекстрьом реши да влезе да похапне.

„Ммм… картофени кюфтенца с пълнеж от бекон и лук“, предвкусваше той, докато разглеждаше менюто. Ето това ще си поръча и накрая ще увенчае угощението с голяма чаша кафе и сладкиш от ронливо тесто с марципанов пълнеж, докато най-спокойно чете вечерните вестници, които отмъкна от хотела, но още ней намерил време да разлисти.

Когато му поднесоха горещото кафе, Бекстрьом бе установил, че пресата продължава в познатия стил: залага на спекулации, които да разтърсят обществеността.

Единият вестник лансираше нова разновидност на възприетата за водеща хипотеза.

Извършителят най-вероятно бил брутален престъпник, който храни „необяснима омраза към жертвата заради професионалната й принадлежност към органите на реда“, твърдеше един от експертите, чието мнение печатната медия цитираше в рубриката за експертни мнения. В нея вестникът при всеки удобен случай събираше представителна извадка от най-посредствените хаховци в цялата страна.

„Да бе, да — мислеше си Бекстрьом, докато премляскваше с пълна уста. — Трябва да я е убил някой неин преподавател в Полицейската школа във Векшо. Например онази побъркана вещица, дето се занимава с дебрифинг. В този случай не бива да се съсредоточаваме върху спермата, открита на местопрестъплението, защото тук тя не е меродавна, а представлява хитро подхвърлена заблуждаваща следа.“

Според друг вестник — конкурент на гореспоменатия — обаче нещата стояха по съвсем различен начин. Полицията трябвало да търси сериен убиец, който ненавижда жените и превръща убийствата си в своеобразен ритуал. „Това звучи като теориите на колегата Улсон — помисли си Бекстрьом. — Откъде им хрумват подобни щуротии?“

В профилите, изготвени от консултантите на двете конкурентни медии, се промъкваха и общи черти. Съвсем бегло наистина, но все пак прилики имаше. Един от експертите, които се изказваха в подкрепа на версията за психопат с патологична ненавист към полицаите, не изключваше вероятността да се касае за особен тип сериен убиец, който подбира жертвите си сред полицейската гилдия, а не сред други професионални групи, защото униформите го възбуждат сексуално — или, с други думи, „отключват агресивността му“.

„Сигурно са си направили някакъв общ психарски сайт, от който да черпят духовна храна“, предположи Бекстрьом и тъкмо да остави вестника настрана, погледът му падна върху статия, която го сепна.

Под публикувана голяма портретна снимка на интервюирания експерт, доцент по наука, наречена съдебна психиатрия в психиатричната болница „Санкт Сигфрид“ във Векшо, вестникът поместваше пространния му коментар за травмите, установени по тялото в жертвата. „Или се е сдобил със снимките, с които разполага разследващата група — предположи Бекстрьом, — или някой от разследващата група му е описал в подробности нараняванията по тялото на жертвата.“

Доцентът, добрал се незнайно как до вътрешна информация, също подкрепяше водещата версия: извършителят е сериен убиец. Според него жестокостта, с която е било извършено това престъпление, показвал ясно, че това далеч не е първото му брутално посегателство, а вероятността да извърши следващо престъпление в близко бъдеще клоняла към сто процента.

Същевременно доцентът подчертаваше, че убиецът „не е обикновен сексуален садист с развихрени сексуални фантазии“, както смятаха по-ограничените му колеги, цитирани от други медии. Убиецът не бил и маниак, който се възбужда от бъдещи полицайки със или без униформа. Доцентът го описваше като „субект със силно увредена психика, подбиращ жертвите си на хаотичен принцип“, „вероятно млад мъж от чуждестранен произход, преживял силно травматични събития в детството или ранното си юношество“, например бил е подложен на брутален физически или сексуален тормоз. Когато стигна дотук, Бекстрьом допи кафето си на един дъх, мушна вестника в джоба си и веднага потърси пресаташето на полицията. Само пет минути по-късно вече седеше в кабинета й.

— Прочете ли тази статия? — попита Бекстрьом и й подаде разтворения вестник.

— Досещам се какво имаш предвид. Сутринта я прочетох и реагирах точно като теб. Лодката ни е пробита и пропуска — установи тя. — Но ако се опитаме да погледнем на положението по-оптимистично, никак не е случайно, че са се обърнали за коментар към точно този специалист. Нали си чувал за болница „Санкт Сигфрид“? В нея се лекуват психично болни, а част от пациентите подлежат на лечение при строг затворен режим. Нашият приятел доцентът изнася беседи в Полицейската школа и в управлението. Присъствала съм десетки пъти на негови лекции.

— Сериозно? — изненада се Бекстрьом. — Има ли точни попадения?

— Определено да. Често напипва проблема доста точно.

„Дали да не поговоря с този тип? — запита се Бекстрьом. — Теорията му за млад извършител от чуждестранен произход не е никак за подценяване. Пък и жертвата вероятно си е падала по такива и би пуснала в дома си човек, отговарящ на такова описание.“

Бекстрьом се върна в голямата зала, където работеше разследващата група. Веднага си придаде вид на пълководец и прикова очи в подчинените си.

— Е? Какво чакате? Аз се наобядвах и очаквам предложения.

За да онагледи казаното, той машинално се потупа по издутия корем.

— Ще ти дам имена, колкото искаш. Готови сме с първия списък — отвърна Кнютсон и размаха сноп компютърни разпечатки.

— Нещо интересно? — попита Бекстрьом, взе списъка и седна на обичайното си място.

— Събрахме доста имена — установи Кнютсон и седна до Бекстрьом. — Седемдесет и деветима души, при условие че успяхме да проверим само съседите, познатите на жертвата и местните престъпници.

— Да чуем. Дайте нещо, за което да се хвана.

— Само спокойно. И дотам ще стигна.