Убийството на Линда

68

След закуска Левин тръгна по следите на колегите си и понеже запази похода си в тайна, на всяка крачка усещаше бодежите на съвестта си. Първо посети оптика на деветдесет и две годишната свидетелка, за да изясни веднъж завинаги въпроса със зрението й.

Специалистът, шейсетина годишен мъж, беше и собственик на оптиката. Наследил я от баща си. От близо трийсет години обслужвал възрастната свидетелка. За толкова време се наложило само два пъти тя да си поръчва нови очила и да идва за няколко дребни поправки. Определено не била сред редовните му клиента. От последното й посещение изминали повече от шест години. Тогава се отбила след осемдесетия си рожден ден за нови рамки.

Свидетелката страдала от късогледство, но то било вродено и с годините не се забелязвало съществено влошаване. Ако си носи очилата и зрението й не е отслабнало рязко, следва да вижда нормално и да е способна да разпознава хора на разстояние от двайсетина метра — какъвто е случаят с човека, за когото пита господин комисарят. Без очила не би могла да го види обаче. Изключено. На такова разстояние без очила жената вероятно вижда движения и би могла да различи човек от куче, но не и куче от котка.

Освен това при възрастните пациенти има и други фактори, влияещи върху зрителната им способност. Те не са пряко свързани с оптиката, но всеки специалист е длъжен да ги съблюдава.

— Зрението на хората в напреднала възраст става все по-зависимо от общото им психо-физическо състояние. При тях зачестяват оплакванията от световъртеж, раздвояване на образа. Увеличава се чувствителността към промяна в светлината. Понякога изпитват внезапно объркване и съзнанието им се замъглява, а после всичко отново да се нормализира. Случва се пациенти, които са си поръчали очила, с които в кабинета ми са виждали дори долните редове от таблицата, да не могат да прочетат най-горния ред, когато дойдат да си ги вземат. Защото, да речем, не са спали добре през нощта, скарали са се с децата си или друго.

— Но ако свидетелката е била в нормално състояние и е носела очила, следва да е била способна да вижда ясно човешки лица. Особено ако става дума за познат човек, нали? — обобщи Левин.

— Точно така — потвърди оптикът. — Но тук роля играе и психиката. Възможно е възрастните хора да се припознаят в някой, когото познават, заблудени от смътна външна прилика. После ще опишат въпросния човек като онзи, когото познават, а не като онзи, когото са видели. Не съм лекар, но през годините съм се натъквал на множество такива случаи.

„От една страна така, а пък от друга — инак“, помисли си Левин и потисна въздишката си, когато след около половин час позвъни на вратата на апартамента на свидетелката. Беше помолил Ева Сванстрьом да я предупреди за идването му и вероятно затова — или поне така се надяваше Левин — старицата изобщо не погледна през шпионката и направо отвори вратата.

— Казвам се Ян Левин — комисар в Главна дирекция „Криминална полиция“ — представи се той и й показа служебен документ, като се стараеше да й вдъхне доверие с усмивката си. Свежият и ведър вид на свидетелката го обнадежди.

— Влизайте, влизайте — подкани го тя и му посочи накъде да върви с бастуна си с гумен накрайник.

— Благодаря.

„Явно и умът й е бистър“, помисли си Левин и се настрои на още по-оптимистична вълна.

— Аз трябва да ви благодаря — отвърна госпожа Рюдберг. — Да ме посети комисар — това е голяма работа. Жената, която дойде миналия път, беше някаква обикновена полицайка — установи свидетелката и прикова любопитния си поглед в госта.

Първо поговориха за рождената й дата и се оказа, че госпожа Рюдберг е станала „жертва“ на подпийнал свещеник — точно като бабата на Левин. Освен това родителите й не открили грешката веднага.

— Чак когато ми предстоеше да тръгна на училище, баща ми разбрал, че свещеникът въвел погрешно рождената ми дата в църковната книга — обясни тя. — Тогава обаче в църквата служеше друг свещеник и той отказа да промени написаното. И датата си остана грешна.

В продължение на години госпожа Рюдберг се ядосвала, че рождената й дата е вписана погрешно в гражданските регистри, но с напредването на възрастта едномесечното разминаване започнало да играе все по-незначителна роля в живота й. Когато дошло време да се пенсионира, тя дори почувствала благодарност към немарливия свещеник.

— Започнаха да ми изплащат пенсията месец по-рано — похвали се тя и се усмихна на Левин. — Затова просто си затраях.

Не, сбърканата рождена дата не й създава никакви проблеми. Празнува на четвърти юли. Не е казала на полицайката за това разминаване, защото не се сетила. Пък и онази не я попитала нищо и госпожа Рюдберг сметнала, че полицайката е наясно с грешката. Станало просто недоразумение. Старицата потвърди, че на четвърти юли в шест сутринта е седяла на балкона си — както обикновено през лятото. Отбелязала празника с парче марципанова торта към кафето.

— Дори сложих всичко върху поднос, за да не се налага да се връщам в кухнята няколко пъти. Все пак се движа с бастун — поясни тя.

Остана само един недоуточнен въпрос и Левин се чудеше как да го подхване.

— Сигурно се питате дали през онзи ден съм носела очилата си — досети се свидетелката и го погледна с присвити очи над рамките.

— Да — усмихна се дружелюбно Левин. — Как се справяте с необходимостта непрекъснато да ги носите?

Без никакви проблеми — увери го свидетелката. Преди лягане винаги ги сваля и ги поставя върху нощното си шкафче, за да са й подръка. На сутринта първо — още преди да е станала от леглото — ги слага.

— Какво ще правя на балкона без очила?! И таз добра! Без тях не бих могла дори да стигна дотам — обясни тя.

„Остава да обсъдим мъжа, когото свидетелката видяла да поправя нещо по колата на паркинга. Всичко върви по мед и масло“, радваше се Левин.

Дребен, смугъл, чевръст и подвижен. Атлетичен — както е модерно да се казва. Приличал на младежите от нейната младост.

— Но едно време не беше нужно да ходиш на фитнес, за да изглеждаш добре — поясни тя.

На каква възраст? На каквато била едно време тя, когато се заглеждала по младежите. Е, вероятно малко по-голям: нали винаги е било редно мъжете да са по-големи от обожателките си. Ако свидетелката не греши, и в днешно време това се приема за нормално.

— Около двайсет и пет, трийсетгодишен, да речем — прецени тя. — Но понеже в днешно време почти всички мъже приличат на младежи, може и да е бил прехвърлил трийсетте — въздъхна тя.

— И вие сте го взели за ваш познат? — напомни Левин.

— Да, но явно съм се объркала — усмихна се тя.

— В какъв смисъл?

— Сигурно съм се припознала.

— Но как…

— Онзи ден говорих с домашния майстор. Беше дошъл да погледне хладилника ми, че бръмчи ужасно и ми пречи да спя нощем. Тогава стана дума за онази кола. Явно е била открадната, защото съобщиха нещо такова по радиото. Споменах пред майстора, че съм видяла как синът на съседа тръгва с нея — същото, което казах и на вашата колежка.

— Дааа — Левин й кимна окуражително.

— Оказа се, че съм се объркала съвсем — повтори тя.

— В какъв смисъл? — търпеливо попита Левин.

— Ами той няма син. Здравата съм се оплела. Така съм ударила на камък, че се е чуло надалеч, както казваше старият ми баща.

— Значи, младият мъж всъщност ви е заприличал на ДРУГ.

— Няма друго обяснение — съгласи се изнурено свидетелката и изведнъж видимо се състари. — Щом няма син, значи, няма.

— А вашият домашен майстор е знаел, че съседът ви, пенсионираният пилот, собственик на автомобила, няма син — повтори за потвърждение Левин.

— Ако има човек, който знае всичко за всички в квартала, това е той — натърти свидетелката. — Майсторът е осведомен за семействата на всички. И аз знам, че пилотът има две дъщери — по този въпрос бяхме единодушни, но човекът до колата категорично не беше жена. Не съм чак толкова склерозирала. Все още не.

— Госпожо Рюдберг, вие непременно сте се замисли над случката — подхвана упорито Левин. — На кого може да ви е заприличал младият мъж? На друг съсед или на човек, когото познавате само по физиономия?

— Мислих много, но не успях да се сетя за друг, освен за онзи актьор… от „Отнесени от вихъра“. Кларк Гейбъл, само че без мустак.

— Клар Гейбъл, но без мустак — повтори Левин и кимна. „Става все по-хубаво“, зарадва се той.

— Но едва ли е бил той — въздъхна свидетелката.

— Не е никак вероятно — съгласи се Левин.

— Така е, защото той трябва да е на моите години, а може и да не е жив.

— Струва ми се, че почина преди доста години.

— Значи, не съм видяла него — заключи свидетелката с въздишка.

Докато се връщаше пеш до управлението, Левин усети как обичайната му меланхолия отново се обажда. Малкият, претрупан с мебели апартамент, портретите на близки, роднини и приятели, които някога са принадлежали към една общност, а сега са мъртви. Специфичната миризма, която се носи из домовете на възрастните хора, независимо с какво старание ги почистват, и макар на тези хора да им предстоят още двайсет години живот. Деветдесет и две годишна жена, здрава и енергична за възрастта си, която все още може да живее сама, да си прави кафе, дори да носи поднос с една ръка. Без инвалидна количка, без старческа проходилка. Способна да излезе на балкона си само с помощта на бастун с гумен накрайник.

Тази жена беше толкова далеч от онези преддверия на смъртта, предлагани от старческите домове на всички онези, към които съдбата не е била толкова благосклонна, макар да са значително по-млади от нея. Подове, застлани с линолеум, непрекъснато работещ телевизор, настроен на един и същ канал, сварена риба и компот. Помощници, които ги хранят с лъжица, легло с ортопедичен матрак, който да облекчава изкривени гърбове и изморени дробове. И свободата, чието единствено проявление е възможността да сложат край на всичко това. Ако, разбира се, съзнават съществуването на тази възможност; ако съзнават, че тя ги чака търпеливо, независимо какви са били някога, когато животът е бил пред тях.

— Прилича на Кларк Гейбъл? — попита Сандберг един час по-късно.

— Но без мустак — уточни Левин с лека усмивка.

— Сдобих се с актуална снимка на зетя на бившия пилот. Казва се Хенрик Юхансон, на трийсет и осем години. Работи като щурман и е женен за по-малката му дъщеря.

— Как изглежда?

— Няма нищо общо с Кларк Гейбъл. Имай предвид, че говориш с жена, която е гледала няколко пъти „Отнесени от вихъра“ — уточни Сандберг. — Какво ще кажеш да поръчаме да изготвят портрет? Не разполагаме с други сведения.

— Опазил ни Бог — поклати глава Левин. — Портрет на Кларк Гейбъл?

„Достатъчно е да му изтрием мустака“, додаде той наум. Вече се чувстваше по-ведър.

Улсон поиска да поговори с Бекстрьом насаме за същото, което Сандберг му съобщи предния ден.

— Знам, знам — весело потвърди Бекстрьом. — Онази луда повлекана в розова нощница, с която се запознах на учредителната среща по твоя покана. Повече не съм я виждал, а и се надявам скоро да не я видя. С нея да не сте близки приятели?

— Не ме разбирай погрешно, Бекстрьом — Улсон вдигна отбранително ръце — жест, който се превърна в служебната му запазена марка. — Искам просто да те предупредя, така да се каже. Ако до ушите ти стигнат злобни подмятания.

— В нашата професия човек е принуден да претръпва на такива неща. Впрочем знаеш ли колко колеги от цялата страна в момента са прицел на жалби от хулигани и откачалки, с които се борим всеки ден, Улсон? — Бекстрьом кимна окуражително към Улсон, по чието лице не личеше същата безгрижност.

— Уви, мнозина.

— Около две хиляди — уточни с апломб Бекстрьом. — Петнайсет процента от цялото професионално съсловие — все хора, които си вършат работата.

— Да, истински кошмар — съгласи се Улсон, без да уточнява в какво точно се състои този кошмар.

— Знаеш ли колко от тези колеги биват осъдени? — продължи Бекстрьом, който, веднъж стиснал хватката, нямаше намерение да я отпуска.

— Малцина.

— Голям шегаджия си ти, Улсон. Един или двама на година. По-малко от един на хиляда колеги, които негодниците всячески се стараят да наклепат.

— Ситуацията действително е много неприятна — потвърди Улсон и понечи да стане от мястото си.

— Май трябва да се свържа с профсъюза и да подадем иск за лъжеобвинение.

— Срещу потърпевшата?

— Не, срещу онази побъркана кучка в розовата нощница. Изобщо не ми хрумна, че имате потърпевша. Може да помислиш по въпроса — великодушно предложи той.

— В смисъл? — притесни се Улсон.

— Дали да не я съдим — уточни Бекстрьом. — Розовата нощница.

„Така ти се пада, кучко.“

— Едва ли ще се наложи да стигаме чак дотам. — Улсон стана.

— Какво каза Бекстрьом в своя защита? — поинтересува се началникът на управлението във Векшо пет минути по-късно.

— Не знае нищо за никакъв сексуален тормоз — въздъхна Улсон. — Смята, че трябва да обвиним Муа Йертен в лъжеобвинение. Обмисля и консултации с профсъюза.

— Необходимо ли е? — простена началникът. — Впрочем ти разговарял ли си с потърпевшата?

— Само по телефона.

— Какво каза тя?

— Изобщо не желае да обсъжда случката и няма намерение да подава официално оплакване в полицията. Но аз съм готов да се хвана на бас, че тук има нещо гнило.

— Разбира се. В такива случаи почти вината има нещо съмнително, но същевременно става въпрос за наш колега, а ако потърпевшата откаже да съдейства, не знам как да изясним случилото се. Поправи ме, ако греша, но Бекстрьом не е налетял на онази жена, Йертен, нали?

— Май е добре да поговориш с новия шеф на Бекстрьом — предложи Улсон. — С Юхансон.

— С Ларш Мартин Юхансон, новия ШГДКП?

— Именно. Рано или късно ще научи.

— Обещавам да помисля — кимна началникът. „Какво се е случило с Улсон? — зачуди се той. — Явно съм го преценил много погрешно.“

Следобед, точно преди Левин да тръгне към хотела, телефонът му звънна. Неговият познат от Сепо се обаждаше да му съобщи резултата от проверката на телефонния номер, от който незнаен мъж бе звънил в дома на анестезиоложката Валберг.

— Оказа се съвсем прав, Ян — бе установил колегата му. — Телефонът е служебен. Абонаментът се води на община Векшо. Дай ми още едно денонощие и ще изровя името на ползвателя. Общо са няколкостотин — поясни той.

— Ако го направиш, ще ти бъда много признателен. Но гледай да не си навлечеш неприятности.

Колегата го увери, че задачата няма да го затрудни. Служителите в Сепо имали много способен сътрудник в общината, при това на ключов пост, и работата щяла да отнеме не повече от двайсет и четири часа.

— Добре тогава — съгласи се Левин. — Хиляди благодарности.

— За нищо. Утре ще ти съобщя името на този хахо, дето звъни да тормози хората посред нощ. Имам да ти казвам и още неща, но ще ги обсъдим, след като ни се изясни цялата картинка.

— Страшно съм ти благодарен — повтори Левин.

„Може би, може би не, а може би все пак да“, помисли си той по неведоми за него причини и отново усети прилив на познатото униние. То се появяваше винаги когато беше на път да разобличи случка, която да донесе сериозни последствия на хора от плът и кръв.