Убийството на Линда

32

Векшо, неделя, 20 юли

Късно в неделя вечерта Кнютсон и Торѐн почукаха на вратата на Бекстрьом в хотела. Колегите от Стокхолм изпратили първоначална справка за мобилния телефон на курсанта Ерик Роланд Льофгрен.

— През уикенда ли са направили проверката? — озадачи се Бекстрьом.

— И те, като всички други, искат да си начислят извънредно работно време — отвърна Кнютсон.

— Тук ли е, или се е омел? — попита Бекстрьом. Надяваше се проклетникът да е духнал и неочаквано отново усети добре познатите му вибрации.

— Ако се съди по проведените разговори, той се намира на остров Йоланд от средата на седмицата — докладва Торѐн. — Преди това си е бил тук, във Векшо.

— Последно сигнал от телефона му е бил засечен от стълб до Мьорбюлонга — уточни Кнютсон. — Родителите имат вила наблизо. Сигурно там събира тен в момента.

— Открихте ли нещо интересно? — пришпори ги Бекстрьом. „Идиоти! Защо му е на такъв като Льофгрен да събира тен?!“

— Май да — отвърна Торѐн с въодушевление.

— Така изглежда — потвърди Кнютсон и се подсмихва.

— И какво е то? В тайна ли ще го държите?

— Колегата Сандберг явно многократно се е опитвала да го издири. Първия път в деня на убийството на Линда.

— И в това няма нищо странно, защото точно тогава е провела разпит с него по телефона — въздъхна Бекстрьом. „Нямат и грам мозък в кухите си глави!“

— Първоначално и ние така си помислихме — каза Торѐн.

— Но после се поразровихме по-надълбоко — обясни Кнютсон.

— Не думай — кисело отвърна Бекстрьом. „Абе тези за какви се мислят?!“

Според протокола за разпита, съставен и подписан от колежката Сандберг, тя позвънила в петък, четвърти юли, между 19,15 и 19,35 на телефона на курсанта Роланд Льофгрен.

— Набрала е мобилния му телефон — вероятно от кабинета си в управлението, защото разговорът е минал през централата — уточни Торѐн.

— Не съм чак толкова глупав. Какъв е тогава проблемът?

— Разговорът продължава съвсем кратко. — Кнютсон погледна лукаво Бекстрьом. — Приключва едва след четири минути. В 19,19.

— Е, и? Сигурно я е помолил да го набере на стационарния, защото например връзката е била лоша или батерията му се е изтощила. Откъде да знам!

„Нима е възможно човек да е чак толкова тъп“, дивеше се той.

— Проверихте ли стационарния му телефон? — попита той.

— Работим по въпроса. В квартирата си има стандартен абонамент към „Телия“. Живее в голяма къща на Докторската улица в центъра на Векшо. Собственикът е лекар с частна практика. Сигурно е стар колега на баща му, но абонаментът се води на бащата и това усложнява нещата.

— Е, ще трябва да се справят някак си. Какъв е другият проблем?

— Накратко и в резюме… — подхвана Кнютсон.

Накратко и в резюме проблемът се състоял в следното. Още в 19,20, минута след края на разговора между полицай Сандберг и Льофгрен, някой — пак през полицейската централа — се обадил на мобилния му телефон, но той не вдигнал. Последвали още пет входящи повиквания от същия номер. Съдейки по продължителността им, всичките пет активирали гласовата поща. Последното обаждане постъпило малко след полунощ. През следващите петнайсет денонощия на мобилния телефон на Льофгрен постъпили още десет повиквания през полицейската централа. Всички пропуснати.

И за да бъде менюто пълно, Сандберг му звънила пет пъти от служебния си джиесем. Не успяла да се свърже с него нито веднъж. Накрая му се обадила още веднъж от личния си мобилен телефон.

— В четвъртък следобед, точно след обяд — поясни Кнютсон. — Тогава обаче са разговаряли в продължение на девет минути.

— Звучи подозрително — установи Бекстрьом. „Какви ги върши тази жена? Впрочем тя в четвъртък ли дойде при мен в столовата?“

— Да, всичко това е странно — съгласи се Торѐн.

— Малко мистериозно, ако на някого би хрумнало да попита мен — обади се Кнютсон.

— Предлагам тази вечер да се наспим и да видим утре какво ще ни хрумне — каза Бекстрьом.

„Какво става?“, питаше се той.

— Още нещо — спря ги той на вратата. — Нито дума на никого.

— Разбрано — кимна Кнютсон.

— Very hush hush — кимна и Торѐн, намигна с дясното си око и вдигна показалец пред устните си.

— Какво? — смая се Бекстрьом. „Тези глупаци да не се окажат и свободни зидари?“

— Very hush hush, или съвсем шушу-мушу — преведе Кнютсон. — Като в онзи филм за колегите от Лос Анджелис през петдесетте. „Поверително от Ел Ей“.

— Един от героите във филма казва така: very hush hush — обясни Торѐн. — Силен филм. По роман на Джеймс Елрой. Непременно иди да го гледаш, Бекстрьом.

„Не може да не са педали — помисли си Бекстрьом, преди да заспи. Просто не намираше друго обяснение, понеже в днешно време всички хора гледат филми по телевизията или на видеокасетофон. — Само педалите ходят на кино. Дори децата вече не стъпват там…“ Някъде по това време Сънчо го надви и когато отново отвори очи, навън вече се беше съмнало и безжалостното слънце бе започнало да търси пролука между завесите пред прозореца в хотелската му стая.

„Днес ще му светя маслото на този негодник“ — закани се Бекстрьом, докато стоеше под душа и студената вода го ободряваше за началото на поредния нов ден в живота му на детектив от отдел „Убийства“.