Убийството на Линда

74

Щом остави слушалката, Левин постъпи, както обикновено постъпваше в такива случаи. Затвори вратата и включи червената лампичка за „не влизай“. Извади листове и химикалка и се опита да внесе някакъв ред в мислите, които се въртяха из главата му. Когато ги видеше на хартия, се справяше по-лесно. Пък и като никога не се тревожеше от евентуалната поява нито на Улсон, нито на Бекстрьом. Улсон си взе отпуск и замина на село. Засега Левин не виждаше причина да го безпокои, защото знаеше твърде малко. Бекстрьом пък не се виждаше никакъв. Левин се надяваше да му е дошъл умът в главата и да си стяга багажа за Стокхолм.

Оставаше да намери отговор на конкретния въпрос: какво по същество говореше в полза, съответно в ущърб, на твърдението, че този Бенгт Монсон, Бенгт Аксел Монсон, трийсет и пет годишен, ръководител на така наречените специални проекти в сектор „Култура“ във Векшо, човек, с когото Левин не се познаваше и не беше разговарял, всъщност дори не го беше виждал; който не присъстваше в разработката му, а явно и изобщо в полицейски разработки… Кое уличаваше, респективно оневиняваше, този човек в убийството на Линда Валин? И къде Левин бе срещал това име — известно време преди Ева Сванстрьом и старият му приятел от Сепо да му го споменат? Изведнъж пак се сети за първия си велосипед — червения „Крешент Валиант“. „Нима е възможно?“, запита се той, защото неочаквано си спомни онази статия в „Смоландспостен“ за местния културен скандал, избухнал във Векшо само седмица след убийството, който на практика нямаше нищо общо с разследването.

„Нека започнем с профила и поне веднъж да действаме професионално“, реши Левин и прогони всички странични мисли. Да се твърди, че Монсон не се вписва в профила на убиеца, беше прекалено меко казано, макар Левин да не разполагаше с много сведения за него. Единственото, което не се разминаваше изцяло с профила, беше адресът му: улица „Фрьовеген“ в Източния квартал, на около два километра на юг от местопрестъплението. Но в този радиус живееше около половината население на града и никой детектив не би могъл да използва подобен адрес като основание за подозрение. Казано съвсем просто, нищо не съвпадаше и според профила, изготвен от ГИПИ, Монсон нямаше нищо общо с извършителя.

Същевременно мистериозното обаждане в дома на анестезиоложката говореше за евентуалната му причастност към убийството. Възможно беше, разбира се, просто да е сгрешил номера — досега полицията не бе установила той да е познавал Линда или майка й, — но въпреки това Левин намираше за странно, че името на Бенгт Монсон се появи в разследването от две места.

Сигналът за изгубен или откраднат телефон също не вдъхваше доверие най-вече заради времето и обстоятелствата около предполагаемата кражба. Защо евентуален крадец ще го използва само за два разговора, единият от които, уж заради грешка, към стар и вече невалиден номер на Линдината майка? Крадците на телефони не са толкова скромни, а заподозрените в престъпления по правило често се изкарват жертви на грабеж: неизвестен нападател незнайно защо решава да ги освободи от различни вещи, които биха уличили приносителите им в криминално деяние.

Освен това полицията разполагаше с доказателства, обвързващи убиеца на Линда с откраднатата кола. Засега нямаше данни Бенгт Монсон да е бил човекът, когото деветдесет и две годишната свидетелка бе видяла до стария сааб, но Монсон беше биологичен баща на внучката на собственика и най-логичното продължение на следствените работи би било да покажат на свидетелката снимки, сред които и портрета на Бенгт Монсон.

„Колкото по-скоро, толкова по-добре. Дано не си ляга толкова рано, колкото става“, помисли си Левин.

Първо се обади на Ева Сванстрьом. Тя обеща веднага да уреди подробностите. После звънна на Ана Сандберг. От една страна, именно тя бе открила възрастната свидетелка, а от друга, в момента се нуждаеше да отвлече мислите си. Пък и в случая, в отсъствието на Улсон и Бекстрьом, Левин пое командването.

— Нещо ми подсказва, че ще се окажеш прав — каза Ана Сандберг, която за малко явно забрави семейните си проблеми.

— Съвсем скоро ще разберем.

— Той е. Синът. Откога ви казвам?! — възкликна деветдесет и две годишната свидетелка след час. Пръстът й сочеше снимката на Бенгт Монсон. — Прилича досущ на актьора Ерол Флин, дето играе в пиратски филми. Само че без мустак — уточни тя. — На вас не ви ли прилича на него? Но защо, за бога, баща му ще отрича съществуването на собствения си син? Да не би да е извънбрачно дете?

Не е бил синът, а зет му, обясни Левин с най-методически издържания си тон — в съзвучие с разбиранията в съвременното шведско общество и съобразявайки се с особеностите на свидетелката — възрастна самотна жена. И то от Смоланд.

— О, това обяснява всичко — установи старицата. — Затова съм го виждала стотици пъти с детето и количката.

„Това трябва да е било преди няколко години — възрази наум Левин. — Но какво значение имат няколко години, когато си почти столетник?!“

— Този кашмирен пуловер… — подхвана неочаквано Ана Сандберг, докато се прибираха с колата към управлението. — Звучи ми като дреха, която пилотът е купил по време на някое от многото си пътувалия за чужбина.

— Много основателно предположение — съгласи се Левин, комуто тази мисъл бе хрумнала още преди свидетелката да посочи Бенгт Монсон, но не би му хрумнало да я споделя с колежката си Сандберг. „Би било прекалено безочливо и напълно излишно“, прецени Левин.

— Какво ще кажеш да го посетим и да му покажем снимки на различни пуловери и да го питаме дали е имал, купувал или подарявал такъв пуловер? — предложи Сандберг. Явно много й се пътуваше.

— Одобрявам, разбира се. Но първо ще направим друго.

— Да не будим заспалата мечка — досети се Сандберг. — Още е рано.

— Точно така. Първо ще разузнаем колкото се може повече за Монсон, без да разпитваме хора, които може да ни издадат.