Убийството на Линда

17

Векшо, вторник 8 юли

Явно не всички журналисти бяха послушали съвета на Рогершон, защото още на следващата сутрин Бекстрьом и колегите му прочетоха поредната сензационна новина. „ТОЙ СЕ Е ОПИТАЛ ДА УБИЕ И СЪСЕДКАТА НА ЛИНДА“, крещеше истерично вечерният вестник с най-голям тираж. На шеста, седма и осма страница вестникът поместваше целия материал: „Убиецът на младата полицайка се опита да убие и мен.“ „Маргарета, съседката на Линда, разказва за ужасяващо нападение.“

— Какво е това, по дяволите? — изруга Бекстрьом, докато мълчаливият Рогершон шофираше към управлението. — „Към три през нощта се събудих от някакъв шум. Някой се опитваше да нахлуе в апартамента ми — зачете на глас Бекстрьом. — Но кучетата ми започнаха да лаят неистово и убиецът избяга. Чух го как тича по стълбите.“ Какво, по дяволите, е това? — повтори той. — Защо не го е казала по-рано? Разпитвали сме я поне два пъти, нали?

— Три пъти — делово отвърна Рогершон. — Изчел съм всички доклади от разпитите. Първо е разговаряла с патрула, пристигнал на местопрестъплението. После колегите от местното управление са я привикали за подробен разпит и са й обяснили, че няма право да споделя информация по случая с други лица. И накрая, за трети път, са я разпитали по време на акцията „от врата на врата“.

— И не е споменала нито дума за нахлуване с взлом?

— Нищичко — поклати глава Рогершон.

— Отиди да я разпиташ в апартамента й. Веднага. Вземи със себе си онзи сладур Саломонсон.

— Тръгвам.

„Възможно ли е наистина да е станало точно така? Същият психопат да е позвънил на вратата на Линда и тя, с цялата си глупост, да му е отворила и да го е пуснала вътре?“

Сутрешната оперативка премина в много вяла атмосфера, макар че я водеше Бекстрьом. Повечето колеги седяха безучастно в очакване на доклада на техническия екип за случилото се на местопрестъплението. С най-голямо нетърпение очакваха обещания резултат от Националната научно-техническа лаборатория за ДНК профила на извършителя. По време на оперативката обсъдиха предимно прочетеното в пресата, което притесни силно Бекстрьом, но той за нищо на света не би си признал защо. Побъркваше го мисълта, че неочаквано медиите иззеха инициативата в разследването му.

Мненията на колегите му за появата на новата свидетелка се разминаваха, както се случва често.

— Според мен не е посмяла да ни разкаже за тоя случай, защото се е страхувала — предположи един.

— Възможно е да си е измислила цялата история или журналистите да са сложили тези думи в устата и — възрази друг.

— Истината сигурно е някъде по средата — обади се трети. — Не е изключено кучетата й действително да са започнали да лаят през нощта, но не заради нашественика, защото са чули автомобил или някой пияница по улицата.

Обсъждането на подобни предположения се проточи още известно време. После Бекстрьом стана, вдиша ръка и прекъсна дискусията.

— Всичко ще се подреди. — Той се обърна към Еноксон, който досега не бе обелил дума. — Има ли смисъл да те пращам с твоите хора да проверите за отпечатъци по вратата?

— Вече ги изпратих — обясни Еноксон.

„Най-после един истински детектив“, похвали го наум Бекстрьом.

След оперативката Бекстрьом дръпна колежката Сандберг настрана да отмори изтощените си очи и да разбере докъде е стигнала с проверката на хората от близкото обкръжение на жертвата.

— Как върви, Ана? Попълнихме ли списъка с присъствалите в клуба в четвъртък вечерта? — попита той и се усмихна дружелюбно.

По думите на младши полицейски инспектор Сандберг хората в клуба наброявали около двеста души, част от тях вече били там, когато Линда се появила в единайсет часа, а други пристигнали след нея, докато тя още била там. Полицията вече разпитала близо сто от тези двеста души. Повечето се свързали веднага с органите на реда, след като местните медии излъчили апела на полицията към всички, които могат да съдействат по някакъв начин. В тази група влизали и шестима състуденти на Линда от Полицейската школа, нейна приятелка, която работела в полицията като цивилен служител, и четирима полицаи, сред които била и Ана Сандберг.

— Ти не подозираш никого от колегите или от бъдещите колеги? — подпита я закачливо Бекстрьом.

— Не, не подозирам никого от колегите — потвърди Ана, но на нея темата явно не й се струваше никак забавна. — Или поне досега не съм открила нищо подозрително. Отговорът е не.

— А другите? — продължи да пита Бекстрьом. — В заведението имало ли е много бандити? Какво знаеш за всички онези странни субекти, които не са се свързали с полицията?

„Нима всички жени са оперирани от чувство за хумор?“, запита се наум той.

По думите на Ана до момента нямало нищо необичайно. Да, в клуба вилнели неколцина местни хулигани, но предвид мястото и късния час, това се смятало за напълно нормално. Впрочем разследващите успели да говорят с част от тях и те също били крайно шокирани от убийството на Линда. Ана обобщи, че досега не е открила нищо, будещо подозрение.

— Значи, остават минимум петдесет души, за които не знаем нищо — установи Бекстрьом. „Великият детектив Ана Свентон14 Блумквист15.“

— Да — потвърди Ана. — От тях една част вероятно са жени, така че говорим за максимум петдесет мъже.

— И как ще ги намерим? — настояваше за по-конкретна стратегия Бекстрьом.

Според Ана трябвало да се въоръжат с търпение, защото щяло да отнеме време. От една страна, в момента повечето хора се намирали на почивка извън града, от друга, голяма част от посетителите през онази вечер се бояли да признаят, че са били в клуба, за да не попаднат в полезрението на разследващите. Освен това колежката Сандберг се чудела дали е удобно да сподели с комисаря свое лично наблюдение.

— Много размишлявах по въпроса и, честно казано, започвам да се чудя дали усилията си струват.

— Кое те кара да мислиш, че са излишни? — попита Бекстрьом. „Каква мързеливка!“

— Няколко неща. Скъсваме се от работа, но колкото и усилия да положим, няма да открием всички присъствали в клуба.

— Това ли е? — попита Бекстрьом. „Уф“, въздъхна той наум.

— Не е ли странно? Според показанията на повечето свидетели Линда си е тръгнала сама от клуба и никой не я е последвал. Няма данни и жертвата да си е уредила среща с някого в заведението. Ако съседката й казва истината и някой наистина се е опитал да нахлуе в жилището й, значи, Линда е била убита от някой психопат. Повечето факти говорят в полза на тази хипотеза.

— Няма как да сме сигурни — възрази лаконично Бекстрьом. — Нито ти, нито аз.

„А ти — още по-малко от мен“, додаде той наум.

— Значи, продължаваме в същия дух? — попита тя.

— Точно така. Искам да откриете всички, посетили клуба в нощта на убийството, и да ги разпитате. Открием ли своевременно извършителя, ще прекратим акцията. Не съм чак толкова глупав да хвърлям сили на вятъра.

— Разбрано — кимна Ана.

— Още нещо. Нали ми предложи да разгледам органайзера на жертвата?

— Ще ти го дам, но се опасявам, че не съдържа нищо интересно. Или поне аз не открих нещо интересно.

— Криминалистите приключиха ли с него? — попита Бекстрьом. „Как така нищо?“, чудеше се той.

— Да, разбира се. Открили са отпечатъци само от пръстите на Линда. Никакви други.

— Чудесно — ухили се доволно Бекстрьом.

— В смисъл? — Ана го изгледа бдително.

— Няма да се налага да си слагам латексови ръкавици — поясни той.

— Да — сухо потвърди тя. — Това ли е всичко?

— Да — сви рамене Бекстрьом.

„Как може жена с толкова яки цици да е толкова кисела!“