Убийството на Линда

52

Векшо, сряда, 6 август — неделя, 10 август

По време на редовната сутрешна оперативна на разследващата група комисар Улсон влезе и съобщи, че колегите им от Калмар са заловили изнасилвала. Надзорникът на селище с бежанци близо до Нюбру разпознал свой подопечен в описанието, излъчено от местното радио, и веднага съобщил в полицията в Калмар. Тамошните разследващи вече били тръгнали по същата следа, защото час по-рано получили резултатите от експертизата и за всеобща изненада се оказало, че в базата данни е регистрирано съвпадение, защото извършителят е сред половината промил от мъжкото население на Швеция, което фигурира там: седемнайсетгодишен бежанец от Молдова, пристигнал месец по-рано. Тогава му взели проба, в случай че направи някоя беля през няколкото месеца, които хора като него прекарват в страната, преди да ги върнат в родината им. В момента го прибрали в ареста в Калмар. Според преводача младежът отричал всичко. При всички случаи обаче щеше да остане по-дълго в Швеция от останалите си сънародници. ДНК анализът показал, че момчето няма нищо общо с убийството на Линда.

— Това ние, така или иначе, го предполагахме — установи Улсон. — Но си залагам главата, че същият човек се е опитал да изнасили и момичето във Векшо — заключи той и кимна окуражително на Ана Сандберг.

Шестимата колеги, командировани да съдействат на калмарската полиция и да разследват изнасилването, се върнаха обратно в разследващата група. С останалите подробности по изясняването на случая — телефонни разговори, факсове, комуникация по вътрешната полицейска мрежа — щеше да се заеме Сандберг, когато й остане време. В момента полицаите от Векшо имаха по-важна работа.

— Занапред ще се придържаме към стратегията за разследване на широк фронт без предварителни заключения — каза Улсон. — Как върви акцията по събиране на ДНК проби?

По-добре от очакваното, според колегите му. Броят на пробите надхвърлил шестстотин и счупил стария рекорд. Четиристотин души били вече извън подозрение.

— Работим по две линии — обясни Кнютсон с плах поглед към колегата Левин. — От една страна, се опитваме да проверим всички, които живеят близо до местопрестъплението, от друга, издирваме лица, отговарящи на профила на ГИПИ, и им вземаме ДНК проби.

— В никакъв случай не работим хаотично — уточни Торѐн.

— Рано или късно негодникът ще се оплете в мрежите ни — установи Улсон с твърдо убеждение.

Докато пийваха редовната биричка в хотела, всезнаещият Рогершон осведоми Бекстрьом, че бившият им началник има ново местонахождение.

— Психиатрията в Худинге? — предположи Бекстрьом, който бе ходил там многократно по работа.

— Не, в Юлерокер. Бил израснал в този район и лекарите препоръчали да е близо до жената и децата си. Освен това е завършил право в Упсала.

— И как е? — полюбопитства Бекстрьом.

Според информатора на Рогершон — отлично. Още на втория ден от постъпването му в болницата му възложили специална мисия и в момента той обикалял из различните отделения с подвижната библиотека на болницата.

— Чувства се в свои води — установи Рогершон.

Бекстрьом само кимна. „Кой ли се грижи за Брандклипарен? Всъщност какво ме интересува?“

— Наздраве, братко — каза той и вдигна чашата си. — Да пием и за здравето на Мутрата — додаде той. „Беше славно момче и трябва да го споменем.“

В четвъртък в „Дагенс Нюхетер“ излезе дълъг материал от университетския библиотекар Мариан Грос, простиращ се на мястото на уводната статия и на водещите новини, макар че само няколко дни по-рано от „Смоландспостен“ бяха отказали да го поместят. Грос изразяваше силното си възмущение от некомпетентното разследване на случая „Линда“ и от грубите посегателства върху личността му, на които полицията го подложила.

Без да помисли за себе си и за рисковете, които поема, той се свързал с разследващите органи, за да свидетелства и да помогне със сведения. Грос го възприемал като дълг на всеки нормален гражданин, живеещ в демократична правова държава. Понеже самият той пристигнал в Швеция като бежанец от Полша по време на господството на Съветската империя, знаел по-добре от всеки друг какво е да живееш в условията на диктатура. Почувствал се морално задължен да се свърже с полицията и защото познавал и жертвата, и майка й. Описваше ги като великолепни хора и най-свестните съседи, които човек можел да си представи.

А имайки предвид, че повечето факти подкрепяли версията, че Грос е единственият, видял убиеца на Линда и способен да го опише, отношението на полицаите към него било и неразбираемо, и крайно обидно.

На два пъти се вмъкнали в дома му със сила и го отвели в управлението, а там го засипали с оскърбителни расистки квалификации, подложили го на изтощителни разпити и го принудили да даде ДНК проба, макар че не разполагали с никакви улики срещу него. После проявили наглостта да твърдят, че е дал пробата доброволно и по свое желание.

А след като взетата проба била изследвана, двамата с неговия адвокат се принудили да звънят из куп учреждения и да изпращат писма, докато най-сетне полицията благоволи да им съобщи, че Грос е зачеркнат от списъка със заподозрените. С други думи, разследващите се убедили в неговата невинност и липса на съпричастност към убийството на Линда — нещо, което за него и за всеки мислещ човек било очевидно, но не и за полицаите във Векшо и техните помощници от Главната дирекция в Стокхолм.

Грос далеч не бил единственият човек, пострадал от полицейски произвол. Позовавайки се на високопоставен източник от полицията, авторът на обширната вестникарска публикация в същия вестник съобщаваше, че във връзка с делото „Линда“ криминалистите взели ДНК проби от близо хиляда души от района на Векшо — повечето обикновени, почтени и отрудени хора. Получените досега резултати свидетелствали, че, разбира се, тези хора са невинни без изключение.

Репортер от вестника бе интервюирал трима такива проверени от полицията граждани, сред които — неизвестно защо — бе попаднала жена. И тримата изразяваха възмущение от действията на органите на реда. Техните впечатления доста се разминаваха с уверенията за доброволното сътрудничество на полицията. Тези граждани просто дали проба, защото, по думите им, нямали избор, и за да избегнат предстоящ тормоз, решили да се подчинят на исканията на полицията. Но им се струвало напълно неуместно съдействието им да се нарича „доброволно“.

Най-силно възмущение изказваше жената. Тя недоумяваше защо са поискали да й вземат ДНК отпечатък. Всеки нормален човек във Векшо знаел, че убиецът на Линда е мъж, и за нея било пълна мистерия с каква цел полицаите са взели нейната проба.

Журналистите от вестника прехвърлиха топката към пресаташето на полицията във Векшо, но тя отказа да даде изявление. Ръководството на разследващата група не желаело да коментира мерките, взети с цел разкриване убийството на Линда, защото това било в разрез с принципите на тяхната работа и можело дори да компрометира или съсипе резултата от успешната им работа.

Експертът обаче, към когото вестникът се бе обърнал за коментар, не се чувстваше длъжен да изповядва професионалната етика на полицаите. Според него имало само едно възможно обяснение. Жената, от която поискали ДНК проба, най-вероятно имала син, чийто генетичен отпечатък е бил нужен на разследващите органи, но те не са успели да го вземат от него. Жената смяташе теорията за основателна. Наистина имала син, но не разбирала с какво той би могъл да допринесе за разрешаването на случая. През живота си синът й не бил посегнал дори на муха, пък и от две години живеел в Тайланд.

— Според мен полицията вече просто не е наясно какви ги върши — заключи жената в края на интервюто.

Уви, не беше единствената, споделяща това мнение. Водещото перо на „Дагенс Нюхетер“ беше надушило сладкия аромат на полицейски гнилоч и явните признаци на суматохата и отчаянието, които съпровождаха и разследването срещу убиеца на министър-председателя Улуф Палме преди двайсет години. И това не беше никак чудно, като се вземе предвид, че мнозина от полицаите от Стокхолм, изпратени да помагат за делото „Линда“, навремето са участвали активно в издирването на убиеца на Палме.

И калмарският вестник „Барометърът“ отдели челно място на делото „Линда“, но разглеждаше нещата по-различно от столичния си колега. Според „Барометъра“ се касаело главно за сблъсък между две полицейски култури. От една страна — полицаите във Векшо, с познанията си за местната среда и хората, „познавали своите папенхаймци“, така да се каже, и предпочитали да работят в по-тесен периметър, но да провеждат задълбочени оперативни действия. От друга страна, колегите им от Главната дирекция живеели в света на модерните компютърни технологии и били свикнали да боравят с неограничени ресурси, а подходът да разгръщат следствието на възможно най-широк фронт, не им бил никак чужд.

И „Барометърът“ явно разполагаше с източници в полицейските среди. Според един от тях в ръководството на разследващата група твърде рано възникнали търкания, които пречели на ефективността на работата — независимо кой е прав и кой — крив. И накрая анонимният източник подчертаваше, че въпреки обезпокоителните събития било твърде рано полицаите да се отказват и те продължавали да се надяват да открият извършителя, макар от убийството на Линда да бил изминал вече цял месец.

През този ден сутрешната оперативка на разследващата група продължи чак до обяд. Обсъждаха предимно писанията във вестниците. Комисар Улсон дори отвори дума за делото „Палме“ — от чисто лично любопитство, не като опит за критика. Но все пак повдигна въпроса.

— Бекстрьом, ти сигурно си участвал, нали? — попита Улсон.

— Да — потвърди Бекстрьом със самочувствието на детектив, разследвал убийства през целия си професионален живот. — За жалост, никой от началниците не пожела да се вслуша в думите ми.

— И аз проведох няколко разпита по случая — сви рамене Рогершон. — А сега моля господата да ме извинят. Предстоят ми още разпити.

После кимна делово и се оттегли.

— Аз също участвах — обади се Левин. — Всъщност тогава почти всички от Криминалната в Стокхолм бяхме ангажирани в разследването по един или друг начин. Ако някой се интересува, мен също никой не пожела да ме чуе — даде той.

После се извини и излезе от стаята.

Бекстрьом обаче нямаше как да си тръгне. Остана, наблюдавайки как поредният ден от отреденото му време на земята заминава по дяволите. А когато най-сетне безсмислиците приключиха, той побърза да сложи нещо в стомаха си.

Заниманията на Рогершон явно не се изчерпваха с разпитите, защото вкиснатият Бекстрьом го завари в столовата. Седна до него с менюто за деня и слабоалкохолна бира, понеже друга нямаше.

— Удобно ли ти е там? — попита Рогершон.

— Да.

— В Стокхолм духовете здраво са се разбунили — съобщи Рогершон, наведе се над масата, понижи глас и кимна възбудено.

— Да не би Мутрата да е цъфнал с количката с книги при наследника си на единайсетия етаж? — попита Бекстрьом, докато разстилаше плътен слой масло върху сухата си филия.

— Говорих с един от колегите. Знаеш ли кой идва на мястото на Мутрата?

— Че откъде, по дяволите, мога да знам?

— Юхансон. Ларш Мартин Юхансон. Колегите от Охранителната го наричат Касапинът от Одален.

— Онзи проклет лапландец? Не може да бъде!

— Знам го от сигурен източник.

Освен сигурен, източникът на Рогершон беше явно и необичайно добре осведомен, защото правителственото заседание, на което преди час бяха взели решение да назначат заместник-шефа на Сепо Ларш Мартин Юхансон за началник на Главна дирекция „Криминална полиция“, все още продължаваше и дори най-добре информираните журналисти нямаха никаква представа за повишението му. То предстоеше да се обнародва след няколко часа, когато Министерството на правосъдието разпрати комюнике до всички медии.

В петък вечерта Бекстрьом покани приближените си на обща вечеря в хотела. Преди това се събраха в стаята на Бекстрьом, за да обсъдят на спокойствие какво ще правят. Като никога Левин, Кнютсон и Торѐн приеха щедрото предложение на Бекстрьом да ги почерпи с бира. Сванстрьом не пиела бира, но пък донесе чаша бяло вино от стаята си. Явно в минибара държеше цяла бутилка.

— Поне да ви правя компания — уточни тя.

Бекстрьом беше бесен. Не възнамеряваше да търпи глупавите подмятания на някакви си селски ченгета, които даже нямат куража да му кажат в очите какво мислят. На няколко пъти през деня едва се стърпя да не отиде право в кабинета на началника на Областното управление и да удари с юмрук по масата.

— Моите уважения, Бекстрьом, но не мисля, че идеята ти е особено конструктивна — възрази Левин.

— Така смяташ, значи — кимна Бекстрьом. „Проклет предател.“

— Склонен съм да се съглася с Левин — заяви Рогершон, макар да цоцаше бирата на Бекстрьом. — Щом тикнем негодника зад решетките, приказките ще секнат.

„И той ли?“, изненада се Бекстрьом.

— Бил е човек, когото е познавала — продължи Левин. — Пуснала го е по свое желание в дома си, защото го е харесвала. Почти сигурен съм, че първият им сексуален акт е бил доброволен. После нещата са излезли извън контрол.

— И как ще го открием? — попита Бекстрьом.

„В някоя от шибаните ти структури?“, додаде той наум.

— Ще го открием, разбира се — отвърна Левин. — Едва ли ще се изправим пред голям брой претендент. Рано или късно ще го пипнем.

После слязоха в столовата да вечерят. Бекстрьом беше започнал да омеква и успя да убеди останалите да започнат с херинга за мезе.

— Алкохолът е от мен — обяви той; вече бе измислил как да се справи с този проблем, без да жертва нито крона от спечелените си с тежък труд пари.

После пийнаха порядъчно. Най-много пиха двамата с Рогершон, но днес дори Левин склони да обърне едно питие. Ханс и Фриц също се наквасиха здравата и после тръгнаха из града — този път очевидно не ги интересуваха киноафишите.

По едно време Бекстрьом и Рогершон се разположиха в бара, а когато най-после, клатушкайки се напред-назад, се прибраха в стаите си, за да се отдадат на заслужена почивка, се чувстваха изтощени. Бекстрьом се затрудни да отвори ключалката с магнитната си карта, но Рогершон му помогна и дори го изпроводи до леглото.

— Ще пийнеш ли едно? — попита Бекстрьом и посочи минибара.

— Пих достатъчно. Да не забравя. Имам да ти казвам нещо.

— Слушам — отвърна Бекстрьом, изхлузи обувките си и се катурна на ребро, готов да заспи.

— Един от проклетите журналисти ми се обади по телефона и започна да дудне, че по цели нощи сме гледали порнофилми. Имаш ли представа за какво говори?

— Никаква — промърмори Бекстрьом. „Какви ги дрънка той? Порнофилми? Сега?“

— Аз също.

— И ти какво му каза? — изломоти Бекстрьом.

— Да върви на майната си, разбира се. Ти какво би направил на мое място?

— Щях да го натиря на майната му, разбира се. Какво ще кажеш да лягаме?

На десети август, неделя, семейството на Линда Валин я изпроводи до последния й дом. На траурната церемония присъстваха родителите й, двамата й полубратя от първия брак на баща й и двайсетина роднини и близки приятели, но никакви представители на медиите или полицията. Комисар Улсон се бе обадил на бащата на Линда да му предложи помощта си, но Хенинг Валин рязко го отряза. Вече се бил погрижил за всичко. Опелото се състоя в същата църква, където Линда получила конфирмацията си преди седем години. После я погребаха в близкото гробище. Там след завръщането си в Швеция баща й беше купил място за себе си и за наследниците си. Скръбта му нямаше начало и край и фактът, че единствената му дъщеря се бе озовала в този гроб преди него, не можеше да увеличи и бездруго безграничната му мъка.