Убийството на Линда

79

Левин продължи с координирането на следствената дейност и следобед. Обади се на прокурорката да я информира за ареста.

— Резултатите от Линшопинг пристигнаха чак днес преди обяд — обясни Левин. — Преди това всичките ни предположения бяха в сферата на догадките и не исках да те безпокоя, без да имаме доказателства. Затова не се обадих по-рано — оправда се той.

Прокурорката нямаше никакви възражения. Тъкмо напротив. Изпитвала огромно облекчение и щом получела окончателния доклад от Линшопинг, щяла да наложи на Монсон мярка за неотклонение. Дотогава щял да стои в ареста. Ако Левин иска, нека я придружи до килията на задържания, за да му съобщи тя лично своето решение. Векшо е малък град, и бездруго тя се намира в сградата, а и е любопитна да го види.

— Дори не знам какво представлява — обясни тя. — Да те питам друго… Къде е Улсон?

— Взе си почивни дни. Търсих го по телефона. Дано се обади — сви рамене Левин. „Макар че за какво ни е?“

— Опасявам се, че в момента Монсон не е в най-добрата си форма — предупреди Левин, когато навлязоха в коридора към ареста. — Предвид деянията му.

— Всички арестанти изглеждат ужасно. Или поне онези, които съм виждала.

Монсон действително изглеждаше плачевно. Седеше върху нара и изглеждаше, все едно е другаде — точно като всички хора, които за пръв път в живота си са преживели да им отнемат самоличността по най-осезаемия начин, по който е позволено да я изгубят в условия на демокрация. Първо му свалиха белезниците и вписаха името му. После го накараха да съблече всичките си дрехи и да облече затворнически слипове, чорапи, панталони и риза. Плюс чифт филцови пантофи, които да носи по желание. Накрая го накараха да се подпише под опис на конфискуваните вещи.

След известно време дойдоха двама криминалисти, заснеха го, измериха ръста и теглото му, взеха му отпечатъци от пръстите и от дланите. После към тях се присъедини лекар. Взе му кръвна проба и го накара да остави косми от главата, тялото и срамните си части. Накрая внимателно огледа цялото му тяло. Всички иззети проби експертите пъхнаха в пликчета за улики, бурканчета и пластмасови и стъклени епруветки, залепиха им етикети, запечатаха ги и ги надписаха. За пръв път, откакто пристигна тук, Монсон каза нещо, без някой да го е питал:

— Ще ми кажете ли защо съм тук?

— След малко ще дойде прокурорката и ще ви даде необходимата информация — отвърна един от експертите.

— Не се чувствам добре. На лекарства съм, а останаха у дома, в шкафа в банята. Страдам от астма.

— Ще го обсъдим насаме — усмихна се приветливо лекарят. — Но след като приключим с другото — уточни той и кимна към двамата криминалисти.

— Изглежда много добре — установи прокурорката, след като с Левин се върнаха в кабинета му. — Казваш, че е с чисто съдебно минало? Питам заради случилото се.

— Прилича на едновремешните филмови звезди. Наистина не е бил съден — потвърди Левин.

— Но май не се чувства добре — продължи тя, все едно разсъждаваше на глас. — Според теб ще признае ли?

— Нямам представа — поклати глава Левин. — Ще поживеем, ще видим.

„Пък и какво ли ще се промени“, помисли си той.

Докато останалите се щураха като мухи без глави, Бекстрьом обиколи кабинетите и прие изцяло заслужени поздравления. Неочаквано всички изглеждаха развеселени. Дори двете полицайки, на които беше възложил да установят произхода на кашмирените влакна, се раз кикотиха още щом го видяха, а само преди седмица киселееха като оцет.

— Радвам се да те видя, Бекстрьом — каза едната. — И честито — додаде весело тя.

— Много жалко, че се налага да си тръгваш — включи се и другата. — Кой знае, може пък скоро да ни се удаде възможност да се опознаем по-отблизо.

„Тук има нещо гнило“, усъмни се Бекстрьом, но понеже не знаеше точно какво, просто кимна — делово и мъжествено.

— Е, оттук нататък ще се справите и сами — каза той. „Проклети провинциални полицаи и полицайки! Крайно време е за студена бира.“

Рогершон седеше в кабинета си с крайно потиснат вид.

— Мисля да се прибирам — каза Бекстрьом.

— Идвам с теб. Само да преместя всички папки и да разменя няколко думи с Холт и съм готов.

— Холт? Да не би малката киселячка вече да е пристигнала?

— Преди малко я мярнах в коридора — потвърди Рогершон. — Заедно с онази русата, дето преди работеше в „Сигурност“… Матей или нещо подобно. Лиса Матей. Майка й е някаква шефка в Сепо. Ако питаш мен, истинска кучка. Двете си бъбреха с прокурорката. Очаквам в най-скоро време жените да…

— Ще се видим в бара в хотела — Бекстрьом се надигна. — И гледай да не пиеш много, че ще трябва да шофираш.

Бекстрьом се измъкна по обичайния си дискретен маршрут, за да избегне евентуална среща с Холт. „Дали да не се обадя на бащата на жертвата да му съобщя радостната новина?“, зачуди се той, когато излезе на улицата.

Докато си седеше на спокойствие в хотелската стая и отиваше от заслужената си бира, телефонът му звънна. Обаждаше се бащата на Линда. Онзи идиот Кнютсон явно се бе опитал да се окичи с лаврите на Бекстрьом.

— Разбрах, че ще се прибираш в Стокхолм — подхвана Хенинг Валин.

— В момента ми е малко натоварено — потвърди Бекстрьом, без да се впуска в подробности. — Но лично тикнах убиеца зад решетките, така че не се притеснявай. Ще сварим лепило от това копеле. Положението е под контрол — увери го той.

— Все пак искам да се видим — настоя Хенинг Валин. — Поне да ти благодаря лично.

— Трудно ще се уреди. Вече изпих една бира — обясни той.

— Ще изпратя моя шофьор да те вземе — предложи Валин.

— Става — отвърна Бекстрьом, който още се колебаеше.

— Искам да ти дам нещо — не отстъпваше Валин.

— Добре тогава.

„Какво ли е?“

След час Бекстрьом се беше отпуснал в дивана пред камината в необятната гостна на Хенинг Валин. От съчувствие към скръбта на домакина Бекстрьом смени хавайската риза и шортите с по-подходящи дрехи от богатия си гардероб. В ръката си държеше чаша висококачествено малцово уиски. Никак не му беше зле. Дори Валин изглеждаше по-бодър от миналия път. Явно вече контролираше по-добре ръката си при бръснене.

— Кой е той? — попита Хенинг Валин, наведе се напред и погледна Бекстрьом.

— Един тип, когото набелязах още в самото начало — отвърна Бекстрьом и отпи замислено от златистата течност в чашата си. — Полицейски нюх за наглед неуловимото — скромно обясни Бекстрьом и разтърка палец във върховете на другите си пръсти, за да покаже какво има предвид. — Нищо конкретно, но имаше тъмно минало и ми се стори подозрителен още в началото, така да се каже — обясни Бекстрьом и подчерта казаното с глътка уиски.

— Как се казва?

— Нямам право да ти отговарям. Поне не и на този етап.

— Казаното от теб няма да излезе от тази стая — обеща Валин.

— Добре тогава — склони Бекстрьом и му разказа всичко, докато Валин непрекъснато доливаше чашата му. — Явно има много познати из града — заключи Бекстрьом. — За нещастие, явно е гъст с онази напаст Бенгт Улсон и трябва да се пипа внимателно…

— Освен това чукаше бившата ми съпруга — прекъсна го Валин и лицето му изведнъж пламна. — Май е редно да ти дам едно нещо — додаде той и стана.

След малко се върна с един от многото фотоалбуми, в които бяха документирани големи тържества и други събития от времето, когато той бе поел имението.

— Ето — Хенинг Валин му подаде снимка. — Ако се поразровя, сигурно ще намеря още. Тази е направена в навечерието на Мидсомар преди три години. Линда настоя да поканим и майка й, а тя доведе тогавашния си приятел. След него се извървяха мнозина.

— Лично аз през цялото време подозирах, че става въпрос за нещо подобно.

— Задръж снимката. Направи всичко възможно да натопиш гадната кучка. Тя и така нареченият й приятел ми отнеха единствената дъщеря.

— Ще се уреди — щедро обеща Бекстрьом и прибра снимката във вътрешния си джоб, преди домакинът му да е съжалил.

— Приемам думата ти като обещание от единствения човек, на когото вярвам.

— Не се безпокой. Но трябва да си вървя.

— Шофьорът ми ще те закара. One for the road41 — той допълни чашата на Бекстрьом.

Докато Бекстрьом пиеше скъпо уиски, Рогершон предаде папките и се видя с Холт.

— Смятам да си тръгна с Бекстрьом — обясни той. — Ще се погрижа дребният дебеланко да се прибере вкъщи жив и здрав.

— Всъщност мислех да те помоля да поостанеш още няколко дни.

— Нямам право на повече извънреден труд — сви рамене съжалително Рогершон.

— Не мислех да го смятаме като извънреден труд.

— В такъв случай се чувствам и малко болнав — добави той. — През последните дни ми се събра доста.

— Карай внимателно — заръча Холт.

„Колко удобно е да си имаш шофьор“ — помисли си Бекстрьом, докато двамата с Валин се сбогуваха в коридора.

— Това е за теб — каза Валин и му подаде картонена кутия с бутилка от същата марка уиски, каквото пиха.

— Нямам право да приемам такива подаръци — отвърна Бекстрьом и пое бутилката.

— Не знам за какво говориш — усмихна се накриво Валин. — Забрави и това — добави той и пъхна дебел кафяв плик в джоба на сакото му.

„В плика определено няма снимки“, помисли си Бекстрьом, докато се возеше на задната седалка на огромния черен рейндж роувър и дискретно попипваше плика през плата на сакото си. Безпогрешният му нюх говореше за друго, не за снимки.

— Ще спреш ли до управлението — само да си взема някои неща оттам? — попита Бекстрьом.

— Никакъв проблем — увери го шофьорът.

Шефът му наредил да бъде на разположение на Бекстрьом цяла вечер, а ако се наложи — дори по-дълго.

Бекстрьом остави малцовото уиски на задната седалка и се качи в управлението да провери дали не е забравил нещо и да се сбогува с некадърните си колеги, които продължаваха да киснат там и да умуват къде им е задникът — отпред или отзад.

Освен това носеше измачкан брой на „Смоландспостен“ във вътрешния си джоб. Още сутринта реши да го превърне в прощален подарък за Холт. Като благодарност, задето преди петнайсет години тя почти успя да провали разследване на убийство, ръководено от Бекстрьом. Тогава той вложи цялата си рутина, цялото си остроумие и целия си нюх, за да успее да подреди нещата. Макар само кожа и кости, в неговите очи Ана Холт беше истинска свиня.

Първо се отби при онзи идиот Улсон — само за загрявка.

— Здравей, Улсон — ухили се широко Бекстрьом. — Не знам дали си чул, но сгащих извършителя точно преди обяд.

— Да, наистина съм ти…

— Зарежи тия глупости, Улсон — прекъсна го Бекстрьом със съчувствения си маниер. — Много неприятна история, но понеже той е един от най-добрите ти приятели, вероятно разбираш, че бях принуден да действам предпазливо. Все пак нали и твоето име беше замесено.

— Не разбирам какво намекваш — възрази Улсон с обиден вид, но без никакъв плам. — Ако говориш за Монсон, подчертавам, че контактите ми с него бяха строго служебни и при това положение…

— Наричай ги както искаш, Улсон — прекъсна го Бекстрьом и се усмихна още по-сърдечно. — Но на твое място бих поговорил с началника си, за да не го научи от вестниците — обясни Бекстрьом със свойствената си загриженост.

„Време е за следващия идиот в купчината“ — помисли си той и се отправи към кабинета на Левин. Както обикновено, го завари, скрит зад купища бумаги.

— Благодаря за помощта, Яне — каза високо Бекстрьом, защото знаеше колко мрази Левин да се обръщат така към него.

— За нищо.

— Наистина не беше много — съгласи се Бекстрьом. — Но ти все пак се постара според възможностите си и затова съм ти признателен.

Бекстрьом запази най-приятната част за накрая: Ана Холт, която с цялата си наглост се беше наместила на неговото място, макар да беше пристигнала само преди няколко часа. Пък и се бе погрижила да се появи във Векшо чак когато всичко приключи.

— Май ти е трудно да се откъснеш оттук, а, Бекстрьом? — попита Холт с неутрална усмивка.

— Разнищих цялата история. Исках само да ти дам някои напътствия. Останаха две-три неща за обсъждане.

— А пък аз бях останала с впечатлението, че вече не си на служба.

— Така, значи, а? — кимна весело Бекстрьом.

— Кой знае защо, си мислех, че вече си започнал да празнуваш — сви рамене Холт.

— Остави сега това. На твое място щях да внимавам страшно много с така наречения колега Улсон — продължи той, като й подаде изпомачкания брой на „Смоландспостен“. — Ако хвърлиш един поглед на първата страница, ще разбереш какво имам предвид.

— Едва ли е чак толкова фатално — отбеляза Холт, като погледна съвсем небрежно вестника. — Но все пак благодаря. Отбелязвам си мнението ти.

— Още нещо. — Бекстрьом беше запазил най-сладкото за най-накрая. — Как върви издирването на връзката между жертвата и убиеца?

— Левин и колегите работят по въпроса — обясни Холт. — Ще разплетат загадката.

— Аз вече я разплетох — Бекстрьом й подаде снимката, която му даде Хенинг Валин. „Ха сега да те видя, намусена кучко“, доволно си помисли той, когато Холт взе снимката в ръка.

— Какво е това? — попита тя.

— В средата е жертвата на убийството — обясни Бекстрьом. — Отляво стои майка й, а отдясно — извършителят. Причината всички да сияят от щастие е, че снимката е направена по време на честване на Мидсомар в имението на бащата на Линда преди три години. По онова време Монсон е хоцкал майката на жертвата. Защо е убил Линда, още не е ясно, но ако повикаш майчето, тя ще ти помогне да изясните подробностите.

— Тази снимка ти я е дал бащата на Линда — от устата на Холт изречението прозвуча по-скоро като констатация, отколкото като въпрос.

— Получих я от анонимен информатор — възрази Бекстрьом с достолепно изражение. — Ако ти трябва друга помощ, само удари една жица.

— Благодаря — кимна Холт. — Обещавам да се обадя, ако изникне проблем.

След като се върна в сигурността зад вратата на хотелската стая, Бекстрьом преброи съдържанието на кафявия плик, който получи от Хенинг Валин. За по-сигурно преброи два пъти. Получи еднакъв резултат и двата пъти. Значи, нямаше съмнение. „Копелето сигурно е червиво с пари“, помисли си той.

После събра вещите си в пътната чанта, а най-отгоре сложи трите останали му студени бири заедно с бутилката малцово уиски и малко храна за из път за едно изморено и изтощено от работа ченге. Когато остави ключа на рецепцията, използва случая да сподели впечатленията си от качеството на предлаганите услуги.

— Стегнете малко камериерките — посъветва ги той. — Намерете си по-кадърни сервитьори и изритайте онези кьорави некадърници, дето работят в кухнята.

Рецепционистката обеща следващия път обслужването да е по-добро и пожела приятно пътуване на Бекстрьом и на Рогершон.