Убийството на Линда

16

След като се върна в управлението, Бекстрьом нареди на младия Адолфсон да състави кратък доклад за посещението им в „Санкт Сигфрид“, а самият той се зае с купчините книжа, събрали се върху бюрото му. Не откри нищо важно, а и полицаите в стаята не се нуждаеха от непрекъснато пришпорване да си вършат работата. Затова, след като си погледна часовника, Бекстрьом прецени, че е време да се връща в хотела и да пийне биричка. Разбира се, точно в този момент мобилният му телефон звънна. Обстоятелственият колега от VICLAS искаше да разбере как е Лео.

— Срещнах се и с него, и с Брундин — обясни Бекстрьом.

— Брундин ли се занимава с него?

— Да — Бекстрьом пак си погледна часовника. — Имаш много поздрави от него.

— В такъв случай всичко е наред — увери го колегата. — Брундин е единственият напълно нормален лекар в цялата психиатрична помощ. Как се чувства Лео?

— Чудесно, прекарва си страхотно. И той те поздравява — отвърна Бекстрьом, сбогува се с колегата и изключи телефона си.

На излизане мина покрай стаята за разпити да провери дали Рогершон е приключил, но червената лампичка още светеше. „Шест часа плюс още шест — сметна Бекстрьом. — Е, ще си извика такси. Кой е луд да ходи пеш в тази жега?“ Извади телефона от джоба си, но преди да го включи, кризисната терапевтка, назначена да се грижи за разследващата група, се хвърли срещу него, макар да беше кльощава като стик за голф и съвсем малко по-висока.

— Колко се радвам, че успях да те засека, комисар Бекстрьом! — Тя се усмихна дружелюбно и наклони глава. — Ще ми отделиш ли няколко минути?

— С какво да ти помогна, Лу? — попита Бекстрьом и на свой ред се усмихна приятелски. „Най-добре още днес да изтърпя глупостите на тази овца, щом така и така съм набрал инерция.“

Влязоха в кабинета й. Няколкото минути, за които тя помоли, изминаха, без Лу да успее да започне беседата. Но понеже Бекстрьом вече беше решил как да действа, и то в подробности, той изпитваше истинско наслаждение да гледа как терапевтката сама намества слабата си шия в примката, която й беше заложил.

Бекстрьом се облегна удобно в креслото за посетители, преплете пръсти пред шкембето си, усмихна се дружелюбно и й кимна окуражително.

— Ти май си единственият, с когото още не съм разговаряла — установи Лу.

— Както вероятно се досещаш, бях страшно зает — обясни той с кротък поглед и кимна замислено. „Затова не съм имал време да си чеша езика с досадница като теб.“

— Разбирам те отлично — увери го тя, наклони глава още малко и го възнагради с почти вертикална усмивка.

— Радвам се да го чуя — отвърна най-спокойно Бекстрьом и изпробва онова вглъбено кимване, което използваше в подобни ситуации.

Според Лилиан Улсон, Бекстрьом, като детектив с дълъг професионален опит, се бил сблъсквал с най-много човешки трагедии от когото и да било друг полицай.

— Успяваш ли да преодолееш стреса? — попита Лу. — Сигурно таиш в себе си ужасяващи гледки?

— Какво имаш предвид? — отвърна й с въпрос Бекстрьом. „Не отстъпвай дори с милиметър. Иначе с теб е свършено.“

Тя уточни, че говорела за трагедиите, с които се сблъсквал на работното си място. Много служители в полицията, да не кажела почти всички, страдали от синдрома на професионалното изпепеляване. Смело се хвърляли към стената и се удряли в нея, опитвайки се да намерят сили за следващата смяна, като злоупотребяват с алкохол и секс.

— Няма по-лоши отдушници за психологическите ни проблеми — обясни Лу.

„Но няма и по-приятни“, отвърна наум Бекстрьом, докато кимаше одобрително.

— Трагедия — каза той и потръпна с погнуса. — Истинска трагедия — повтори. Дали да не й намекне за заигравките на Левин и онази палавница Сванстрьом?

— Познавам млади полицаи, които страдат от хранителни разстройства още от времето, когато са се обучавали в полицейската школа — продължи Лу.

— Ужасно, наистина. Дори млади хора… Истинска трагедия — повтори Бекстрьом и въздъхна. „Като знам какви буламачи им сервират на такива места, не мога да повярвам как не са се отказали да ядат въобще.“

Според категоричното професионално мнение на Лу, което се основавало върху дългогодишен опит като психолог в полицията, причините за тези проблеми следвало да се търсят в самата култура на служителите на реда, в духа на „мачизъм, отрицание, премълчаване и разрушителни поведенчески модели, действащи едновременно“, който отдавна доминирал в полицейските среди и осакатявал хората, принудени да работят там. Самата тя усещала как цялата тази атмосфера я лъхва мощно още от прага на управлението.

— Как се справяш ти с тези травматични преживявания, Бекстрьом? — повтори тя въпроса си и наклони окуражително глава.

— С помощта на Бог — отвърна той и вдигна смирения си поглед към тавана. „Наредих ли те, а, маце?“

— Извини ме, но нещо изгубих нишката — Лу се усмихна колебливо.

— Търся упование във Всевишния — повтори Бекстрьом с повелителен глас. — Във Всемогъщия Бог. Владетел на небето и земята, а също и мой Спътник. Утешител по моя земен път. „Ушите и долната й челюст ще паднат от изумление.“

— Нямах представа, че си набожен, Бекстрьом — смънка пребледнялата Лу.

— Такива неща не се афишират — отвърна той и я изгледа предизвикателно, докато клатеше глава. — Моята вяра засяга само мен и Господ Бог.

— Разбирам те отлично. Но едното не изключва другото. Не си ли се замислял да опиташ някои други… други начини да постигнеш душевен мир?

— Какво по-конкретно имаш предвид? — мрачно попита Бекстрьом, смръщи вежди и я прониза с детективския си поглед. „Време е да станем сериозни“, помисли си той.

— Различни терапевтични методи, например дебрифинг. Дебрифингът също е форма на терапия — обясни тя и му се усмихна неестествено. — Вратата ми е винаги отворена и голяма част от пациентите ми са вярващи…

— Да нямаш други богове, освен Мене — произнесе с гръмовна тържественост Бекстрьом и я посочи с цялата си длан, изправяйки се от стола. — Ти и твоите колеги проявявате нечувана дързост, като се намесвате в Божиите дела. Осъзнаваш ли, че престъпваш първата Божа заповед?

„Дали не беше втората? Все едно!“

— Изобщо не съм искала да те ядосвам…

— Защото ние, хората, знаем само отчасти — прекъсна я Бекстрьом. — Еклесиаста, глава дванайсета, стих четиринайсети — продължи той и прикова поглед в нея. С тази реплика рискува много, защото, първо, налучкваше съвсем на сляпо и второ, все пак се намираха в Смоланд, но Лу не му изглеждаше особено религиозна.

— Моля за извинение, ако съм те обидила с нещо — Лу се усмихна, но беше пребледняла.

— Вратата ми е винаги отворена — отвърна той и отвори вратата на кабинета й, за да онагледи току-що казаното. — Не забравяй едно нещо, Лилиан — предупреди я той. — Човек… предполага… но Господ разполага.

„Крайно време е да се заключа в тоалетната и да се насмея до насита“, помисли си той и затвори вратата.

В хотела веднага си наля студена бира. „Тези, които пият направо от тенекиената кутийка, не са в ред — помисли си той. — Що за примитиви!“ Бекстрьом отпи няколко големи глътки и облиза блажено пяната от горната си устна. После се отпусна върху леглото, пусна телевизора и започна да преглежда съобщенията, които рецепционистката бе записала на бележки, докато него го нямаше. Бяха го търсили много хора, но Карин от местното радио се бе обаждала няколко пъти. Преди два часа му изпрати съобщение да го увери, че „няма нужда да говорим за работа“, и като доказателство за добрите си намерения му даваше номера на домашния си телефон. „Може ли да те поканя да хапнем на едно много дискретно местенце?“

„Жената явно е на зор — прецени Бекстрьом и се протегна към телефона върху нощното шкафче. — Май здравата го е закъсала.“ Набра номера й.

Дискретното местенце се оказа малък ресторант с маси отвън и изглед към поредното смоландско езеро. Заведението се намираше на известно отстояние от града, но понеже работодателят на Бекстрьом поемаше всички служебни разходи за такси, той изобщо не се безпокоеше. „Не се вижда жива журналистическа душа, докъдето стига детективското ми око“, прецени той, докато издърпваше стола на дамата си.

— Най-после сме сами, комисарю — усмихна се многозначително Карин с устни и очи. — Какво ти се яде? Аз черпя.

— И дума да не става — поклати глава Бекстрьом, който още в таксито реши да си надпише допълнително работно време за среща с таен информатор. Касовата бележка му трябваше за доказателство. — Яде ми се нещо вкусно — продължи той, докато оглеждаше крадешком златистите ръце и крака на дамата си. Тя носеше ефирна лятна рокля и явно бе забравила да закопчае горните три копчета. „Прекалено лесно е“, мина му през ума.

Три часа по-късно я закара до дома й. Срещата мина много приятно. Бекстрьом парира навреме всички нейни опити да го подпита за случая „Линда“. За да поддържа непринуден разговор и да й разкаже малко за себе си, той й сервира редовния си репертоар от класически случаи, гарниран с тлъсто обещание за бъдещото им сътрудничество.

— Опитай се дами влезеш в положението — въздъхна Карин и повъртя чашата с вино в ръце. — Всички големи новини излизат в големите вестници и за нас не остава нищо. Хората научават за важни събития от страниците на големите печатни медии, макар че убийството стана на наша територия. Убитото момиче е едно от нас.

— Ако това е някаква утеха, във вестникарските писания по случая няма нищо вярно.

„Какво ли не прави човек за нежния пол!“, помисли си Бекстрьом.

— Наистина ли? — попита тя, а в очите й просветна надежда.

— Ето какво ще направим. — Бекстрьом се наведе напред и уж случайно докосна ръката й. — Като пипна този негодник и съм сигурен, че той е убиецът, ще съобщя първо на теб. Само на теб. На никакви други журналисти.

— Обещаваш ли? Наистина ли?

— Да — излъга Бекстрьом, без да отдръпва ръката си. — Ти първа ще разбереш новината.

„Прекалено лесно е“, помисли си пак той.

Още с влизането в хотелското фоайе Бекстрьом се насочи към бара. През цялата вечеря изпи само три бири и беше жаден като камила, изминала пеш разстоянието от Йерусалим до Мека. В дъното на бара завари Рогершон с огромна халба. Изглеждаше ужасно потиснат, макар около него да имаше само празни маси. Двайсетината клиенти на заведението — някои журналисти, други мирни граждани — по някаква причина бяха предпочели да седнат на голямо разстояние от Рогершон.

— Предупредих първия долетял лешояд, че ако се опита да седне при мен, ще му счупя ръката. Няма да ни притесняват повече — обясни той. — Какво ще пиеш? Мой ред е да черпя.

— Голяма силна бира — отвърна Бекстрьом и махва на един сервитьор с доста колеблив вид.

„Колко си дипломатичен, Роге.“

— Нещо ново при теб? — попита Рогершон, след като донесоха бирата на Бекстрьом и той я преполови.

— Поговорих си с кризисната терапевтка — ухили се Бекстрьом. — После трябваше да се посмея в тоалетната. Затова днес, по изключение, ще я посетя три пъти.

— А аз те мислех за нормален! Какво, по дяволите, си търсил при нея? — въздъхна Рогершон и поклати глава.

— Само слушай.

Бекстрьом се наведе напред. Докато той разказваше историята, Рогершон видимо се оживи. Двамата изпиха по още няколко бири. Бекстрьом заръча на персонала да ги запишат в сметката на хотелската му стая, поета от работодателя. Когато стана време да си лягат, барът беше, кажи-речи, празен. Рогершон се развесели и дори пожела лека нощ на неколцина репортери, които още седяха в заведението. Явно с намерението да се натряскат до припадък.

— Тръгвайте си, проклети глупаци — посъветва ги Рогершон.