Убийството на Линда

19

„Животът непрекъснато си играе с нас. Преди обяд се занимавам със сърдита овца, а после се налага да обядвам с двама съвършени идиоти, защото Рогершон е зает с друга овца — мислеше си Бекстрьом. — И за да е менюто пълно, за обяд ми поднасят разварена паста с някакъв отвратителен рибен сос. Защо просто не сготвят обикновена яхния с червено цвекло? Все пак тази проклета селска дупка граничи със Сконе.“

Кнютсон и Торѐн изглеждаха много по-весели, особено Кнютсон, който още преди признанията на съседката да цъфнат в онзи вестник, беше предложил да включат в списъка с потенциални заподозрени и крадците, в чието досие фигурират домови кражби.

— Много далновидно от твоя страна, Ерик — похвали го Торѐн. — След като прочетох какво е казала съседката, ни за миг не се усъмних, че е самата истина. Версията ти е повече от вероятна.

— Да чуем — подкани ги Бекстрьом. „Какви идиоти!“

Според Торѐн обяснението било съвсем просто.

— Крадците, които се вмъкват с взлом, обикновено се придържат към характерен модел на поведение. Първо се промъкват на последния етаж, защото така няма опасност да ги засекат съседи от други етажи.

„А, както знаем, в три след полунощ тази опасност е просто огромна“, помисли си иронично Бекстрьом и кимна окуражително на Торѐн.

— После крадецът е позвънил на вратата, за да провери дали има някой вкъщи, и кучетата са започнали да лаят — продължи Торѐн.

— Или е надникнал през пощенската кутия — помогна му Кнютсон.

— Щом е чул лай, веднага се е омел. Крадците мразят кучета — поясни Торѐн.

„Явно никога не си работил в Наркотичния“, помисли си Бекстрьом и кимна.

— Но защо не е избрал предпоследния етаж, а е слязъл чак при Линда? И там не е имало жива душа.

— Не е искал да рискува с апартаментите точно под кучетата — обясни уверено Кнютсон.

— А втория етаж? — попита Бекстрьом.

— Там живее полякът. Той си е бил вкъщи. Е, по принцип е много вероятно да се е пробвал и на неговата врата.

— Аз обаче съм по-склонен да приема, че е слязъл направо на партера — възрази Кнютсон. — За да не поема излишни рискове.

— И тогава е позвънил на вратата на Линда — продължи Бекстрьом. „Става все по-хубаво.“

— Точно така — потвърди Кнютсон. — И е надникнал през процепа на пощенската кутия. Изобщо действал е според обичайния характерен начин на извършване на деянието, или modus operandi, на такъв вид престъпници.

— А Линда е отворила — продължи Бекстрьом.

— Да. Постъпката й може да изглежда малко странно. Възможно е да е забравила да заключи, но тази вероятност не звучи особено правдоподобно, ако се опираме на заключението на криминалистите.

— Трябва да е забравила да заключи, защото по вратата няма следи от оръдия за взлом. Или е отворила на убиеца, или е забравила да заключи.

— Чакайте малко — спря ги Бекстрьом и вдигна ръце в жест, сигнализиращ известна скептичност. — Искам да съм сигурен, че ви следя мисълта, уважаеми господа. И така, в три през нощта пред вратата на Линда се появява един типичен крадец с намерението да нахлуе в жилището й, от онези, наркоманчетата, дето по ръцете им личат ясни следи от спринцовки, а от устата им калят лиги. Та този същият тип звъни на вратата на Линда, за да провери дали Ериксон, както пише на табелката, си е вкъщи — с надеждата да е заминала нанякъде. През това време псетата на съседката на четвъртия етаж лаят като обезумели. Тогава нашият крадец звъни на вратата: зън, зън, зън. За всеки случаи наднича и през пощенската кутия. Линда, която си е тръгнала от клуба, за да се наспи, Линда, която по мои сведения е възнамерявала да става полицай, се приближава до вратата, надниква през шпионката и какво да види? Типичния крадец! Чудесно! Непременно ще го пусна да влезе, казва си тя. Веднага! Вкъщи има толкова неща за крадене. Стига да обещае да си събуе обувките и да ги остави на рафта в коридора, за да не изцапа пода, няма проблем. Така ли горе-долу си представяте случилото се?

И Торѐн, и Кнютсон не успяха да обелят дори дума. Бекстрьом стана, отнесе таблата си до количката с мръсна посуда, остави я там, взе си чаша кафе с много мляко и захар и се качи с чашата в стаята, като през целия път дотам ругаеше под нос.

Рогершон и колегата му Саломонсон завариха съседката на Линда, Маргарета Ериксон, много заета. Жената беше поканила репортер и фотограф от втория по тираж вечерен вестник, който се бе разминал с възможността да хвърли информационна бомба, но не се бе разделил с надеждата да поднесе на читателите си нови сведения по случая. Полицаите ги завариха да пият заедно кафе в кухнята.

— В момента не е удобно. Бихте ли дошли по-късно днес?

— Госпожо Ериксон, а не предпочитате ли да проведем разпита в управлението? — попита Рогершон с беззвучен глас и далечен поглед. — Ще изпратим патрул да ви вземе, само ни дайте няколко часа.

Като се поразмисли, госпожа Ериксон сметна, че всъщност моментът не е чак толкова неудобен, и само след броени минути Рогершон и Саломонсон заеха местата на отишлите си журналисти.

— Господа, ще желаете ли по чаша кафе? — попита домакинята, която явно бе решила да заглади неприятното впечатление отпреди малко, та отношенията й с полицаите да тръгнат гладко.

— Да, с удоволствие — отвърна учтиво Саломонсон, преди Рогершон да отклони предложението й.

— Сигурно искате да ме питате за статията във вестника — подхвана госпожа Ериксон. Ако се съдеше по изражението й, май не се чувстваше особено комфортно. — Защо не казах нищо, когато колегите ви ме разпитаха.

Рогершон намери за достатъчно да кимне, а Саломонсон се престори на крайно зает с разбъркването на кафето си.

— Човек не бива да вярва на всичко, което пишат вестниците — обясни съседката на Линда и се засмя невротично. — Освен това журналистите преиначиха малко думите ми. Казах само, че се събудих посред нощ от кучешки лай, но не и другото… как някой се опитал да разбие вратата и после хукнал по стълбите. Ако наистина се беше случило нещо подобно, щях веднага да сигнализирам в полицията.

— Кучетата ви често ли лаят непознати? — поинтересува се Саломонсон.

Стопанката им потвърди. Домашните й любимци реагирали, когато чуели някой от съседите да се прибира, особено ако е късно, и когато от улицата долитал шум. „Онзи отвратителен поляк“, с когото имала нещастието да споделя една сграда, дори се оплакал в жилищното сдружение. Без резултат — според стопанката на кучетата и според председателя на сдружението. Госпожа Ериксон уточни, че Пепе притежава особено силен охранителен инстинкт.

— Лае много ожесточено — поясни гордо тя и потупа ласкаво големия лабрадор, който бе положил глава върху коляното й. — А малкият Пиге обикновено също се включва да помага на батко си.

— И вие какво направихте, когато кучетата се разлаяха, госпожо Ериксон? — попита Рогершон.

Понеже по това време вече спяла, тя се събудила и полежала малко в леглото, докато се ослушвала за необичайни звуци. После им казала да не лаят и понеже те я послушали, разбрала, че не я грози опасност.

— Ако на стълбите имаше някого, кучетата ми щяха да продължат да лаят дори човекът да не гъкне — поясни тя.

— Значи, кучетата са престанали да лаят. Какво направихте после?

Госпожа Ериксон първо излязла на пръста в антрето и надникнала през шпионката, но нито чула, нито видяла нещо. Затова отново си легнала и след малко застла. Това било всичко. Тя още веднъж изрази съжаление, задето не се е сетила за този епизод по време на предния разговор с полицаите. Но, „честно казано“ не можела да си обясни защо журналистите изопачили така думите й.

„Защото си привлякла вниманието им в опитите си да се правиш на интересна“, обясни наум Рогершон, но се въздържа да сподели мнението си на глас.

Двамата със Саломонсон казаха, че нямат повече въпроси, благодариха за кафето и си тръгнаха. Рогершон дори не напомни на свидетелката, че няма право да разпространява информация, важна за текущото разследване. Всеки истински полицаи знае, че тази забрана е просто лоша шега.

Докато слизаха по стълбите, срещнаха двама криминалист, които отиваха да проверят за отпечатъци външната врата на госпожа Ериксон, както и други повърхности, които биха могли да представляват обект на техния интерес.

— Ако побързате, ще ви почерпи с кафе — посъветва ги Саломонсон, докато Рогершон само им кимна и изсумтя за поздрав.

Понеже така и така минаваха покрай вратата на Грос, позвъниха, за да проверят дали и той не е чул нечии стъпки в нощта срещу петък. Грос отказа да им отвори. През процепа за пощата ги предупреди да престанат да го тормозят.

— На гости са ми журналисти, тоест имам свидетели. Внимавайте, господа. Съветвам ви незабавно да се ометете оттук.

— И това е в общи линии — каза Рогершон, погледна Бекстрьом и въздъхна.

— Ти какво мислиш?

— Глупачката се е събудила през нощта, защото кучетата й са се разлаели. Самата тя не знае кога точно. Най-вероятното обяснение е, че кучетата й лаят непрекъснато. Когато ние позвънихме, ни посрещна неистов лай.

— Защо тогава е отишла да погледне през шпионката? — попита хитро Бекстрьом. — Така ли прави всеки път, когато кучетата й започнат да лаят?

— Тя твърди, че не. Искаш ли дати кажа какво мисля? — Рогершон въздъхна изморено.

Бекстрьом кимна.

— Било е посред нощ, лятно време, тя е прочела във вестниците колко много крадци плячкосват жилищата на отпътували стопани, а почти всичките й съседи са извън града. Според мен тези факти изцяло обясняват защо е погледнала през шпионката.

— Но защо са лаели кучетата? — не се предаваше Бекстрьом.

— Не ме питай за тях. Попитай някой колега, който обучава служебни кучета. Ще се зарадва. В глупавите глави на тези хора няма друго, освен псета.

— Защо са лаели кучетата? — повтори Бекстрьом.

— Сигурно защото са чули как Линда се прибира. Ако вярваме на стопанката им, те имали много силно развит слух. Ще се видим в хотела.

— Да не забравиш да купиш бира — напомни му Бекстрьом. — Няма нужда да ме черпиш. Достатъчно ми е да ми върнеш всички бири, които изпи за моя смета.

Преди Бекстрьом да излезе от управлението, той се обади на криминалния експерт Еноксон да го пита какво са открили при огледа на вратата на госпожа Ериксон.

— Огледахме под силна светлина и проверихме с магнитна четка. Вратата, дръжката, процепа за пощата, гумените уплътнения на вратата, части от стената, където може да се е подпрял, парапета към етажната площадка. Както вероятно си спомняш, още в самото начало проверихме асансьора за отпечатъци.

— И?

— Нищо. Само нейните. Тази лелка сигурно се чувства самотна и гледа да си намери компания. Или пък е искала да привлече внимание към себе си?

Когато влезе в хотелската си стая, Бекстрьом завари дрехите си доставени, сгънати и подредени в спретната купчини, които заемаха, кажи-речи, цялото свободно пространство в стаята му. Освен това персоналът услужливо бе спазил указанията му да впишат разходите по прането в общата сметка за престоя му като „поддръжка на служебно облекло“. После Рогершон се появи с цял стек силна бира — колкото всъщност му дължеше. „И това ако не е Коледа“, помисли си Бекстрьом и съвсем забрави за намерението си да се обади и да побъбри по телефона с онази лигла Карин.

— В минибара имам няколко студени бири. Хайде да ги изпием, преди да слезем за вечеря — предложи Бекстрьом.