Убийството на Линда

88

Петият разпит, който Ана Холт проведе с Бенгт Монсон, продължи почти цял ден. И този път Лиса Матей присъства на разпита, без да си отвори устата. Само седеше, слушаше с блага усмивка и кротък поглед. Както обикновено, Холт започна с тема, различна от очакванията на Монсон. Искаше да заглади впечатлението от вчерашния разговор, а и вече не бързаше толкова. Нека му предостави целия уикенд да размишлява на спокойствие над отношенията си с Линда Валин.

— Разкажете ми за себе си, Бенгт — подхвана Холт, наведе се напред, подпря лакти, усмихна се и кимна, за да заяви интерес.

— За себе си? — изненада се Монсон. — Какво общо има моята личност?

— За детството си — поясни Холт.

— В смисъл?

— Започнете от самото начало. Разкажете ми за първите си детски спомени.

Първите му спомени били свързани с първия учебен ден. Преди това не си спомнял нищо. Майка му и роднините често му разказвали какъв е бил като по-малък, но в главата му имало бяло петно.

— Нямам представа каква е причината, но е точно така — сви рамене Монсон.

След тръгването си на училище вече помнел повече неща, но в тях нямало нищо необикновено. Част от спомените му били хубави и безинтересни, други — лоши. За тях предпочитал да не говори. Пък и не разбирал какво целят с този въпрос. Какво общо имат детските му спомени с настоящия случай?

Не желаел да обсъжда родителите си. Били починали преди много години, а нямал намерение да се впуска в обяснения за случилото се между него и тях. Монсон имал само един родител, майка си. Не знаел кой е истинският му баща и в доста ранна възраст осъзнал колко безсмислено е да разпитва майка си за него. Освен това не желаел да говори за осиновителя си, защото с цената на много усилия успял да го изличи от съзнанието си.

— Не посещавате ли гробовете им? — попита Холт.

— Имате предвид, гроба на майка ми? — поправи я Монсон.

— Да.

— Никога.

А гроба на осиновителя му?

— За да се облекча? — попита Монсон и се усмихна иронично.

— Какво имате предвид?

— Да се изпикая на надгробния му камък — обясни Монсон.

— Кажете защо би ви хрумнало да направите подобно нещо. Толкова злини ли ви е сторил?

Монсон нямал намерение да споделя подробности от личния си живот — нито пред Холт, нито пред когото и да било.

— Недейте така. Може да ви помогна.

И как точно ще му помогне Холт в проблемите му с осиновителя му? Та той е вече мъртъв. Какво ще му направи Холт? Ще го тикне зад решетките? Да, тя и колегите й могат да разкъсат него, живия, на парчета, това му е пределно ясно, но те нямат власт над мъртвите, нали?

Ана Холт направи три опита. Пробва да стигне до него с различен подход. И без да бърза. Резултатът беше един и същ. Той или не си спомняше, или отказваше да сподели каквото си спомня.

— Като ви слушам, оставам с впечатлението, че искате да ми разкажете нещо за родителите си и по-специално за осиновителя си. Предлагам да размислите — кимна Холт.

— И така, какво разбрахме? — попита Холт колежката си, след като върнаха Монсон в килията му.

— Той те използва, за да изпробва доколко ще мине версията, която смята да поднесе на други — отвърна Матей.

Откъде е толкова сигурна Матей? Още след първия въпрос на Холт и последвалия отговор на Монсон, Матей разбрала как ще отговори той три часа по-късно на последния за деня въпрос.

— Радвам се да го чуя — отбеляза Ана Холт. — В такъв случай занапред ще разговарям само с теб.

— На твое място бих се почувствала поласкана.

Защо още отсега да рискува да опровергаеш версията му? По-добре да я запази за белите престилки. Те няма да си направят труда да обикалят и разпитват хората, с които е бил, докато се е случило определено събитие, за да проверят достоверността на думите му.

— Не го ли изкарваш по-хитър, отколкото е?

— Той не е особено хитър, но знае точно как да измами една жена; как да продаде стоката си на мнителен клиент. Това е най-силната му страна.

— А аз съм само една обикновена кифла — усмихна се Холт.

— Не и за Бенгт Монсон — Матей поклати русата си глава. — За него си умна кифла. Умна и опасна.

— Но въпреки това той смята, че ще се озове между краката ми.

— Не говори така, Ана — въздъхна Матей. — Прекалено висока топка си. Според мен той вътрешно е напълно убеден, че накрая ще успее да те повали по гръб. И то съвсем буквално.

— Така, значи — мрачно кимна Холг.

— И защо да си мисли друго?

Следобед Бенгт Монсон поиска от персонала да извикат Ана Холт. Искал да говори с нея. Било важно. Петнайсет минути по-късно тя вече се намираше в килията му. Монсон се оплака, че се чувства много зле. И нямал представа каква е причината. Неочаквано го връхлетяла ужасна тревога и сам не знаел какво се случва в главата му. Тръгнал към тоалетната малко преди идването на Холт и така му се завило свят, че паднал.

— Ще се погрижа да ви прегледа лекар — обеща Холг.

— Ще ви бъда благодарен.

На излизане Холт поиска мнението на надзирателя.

— Как е Монсон в действителност?

— Какво си направила с него? — усмихна се широко надзирателят. — Преди малко тръгна към кенефа и залиташе на всяка крачка. Докато го хвана, беше паднал.

— И как ти се струва това?

— По-сполучливо изпълнение не съм виждал. Изглеждаше като същински смъртник. Направо заслужи „Оскар“ за главна мъжка роля.

Следобед, когато стана време да се прибира към хотела, Ана Холт откри лист на таблото, който нямаше никаква връзка с нейното разследване: страница от протокола за разпита на журналистката, която обвини колегата Бекстрьом в сексуален тормоз.

Колегата от Векшо, който бе провел разпита с нея, явно не беше вчерашен. Например очевидно знаеше каква тежест има пред прокурори и съдилища разликата между небрежно или просто оскъдно облекло и голотата, която е свързана със сексуални или оскърбително порочни намерения.

— Видяхте ли дали имаше ерекция, когато си свали хавлията? — беше я попитал ръководителят на разпита.

Потърпевшата не се ангажираше с категоричен отговор. Не се вгледала внимателно. Развикала му се да се държи нормално.

— Все нещо трябва да сте видели — беше настоял разпитващият, защото явно знаеше, че точно това е много важно, ако иска да се провре през игленото ухо, което води към кулоарите на съда.

— Изглеждаше като съвсем обикновен кренвирш — бе обяснила потърпевшата и бе уточнила: — Озлобен кренвирш.

„Браво на Бекстрьом“ — помисли си Ана Холт, смачка листа и го изхвърли в коша, предназначен за хартиени отпадъци, които да минат през шредера.

— Така му се пада — изкикоти се Матей по свойствения си безжалостен начин, когато с Холт обсъждаха случилото се през изминалата седмица.

— Да — въздъхна Холт. — Понякога се питам какво не ми е наред. Всъщност го съжалих. Само си представи, Лиса. Стана ми мъчно за него.

— Има лек срещу болестта ти, Ана. — Матей я изгледа строго. — Ако искаш, пак ще залепя листа. Подадеш ли им върха на пръста си, ще налапат цялата ти ръка.

— Но не и Юхансон — отбеляза Холт, кой знае защо.

— Не и моят Ларш Мартин — съгласи се Матей.