Убийството на Линда

47

Точно след обяда спокойствието и вглъбеното търсене на смислени структури приключи и светлосиният пуловер се преобрази в нещо съвсем различно. Из коридорите затрополяха трескави стъпки, надигнаха се тревожни гласове, разтресоха се врати. Фон Есен и Адолфсон се появиха в кабинета на разследващата група с презраменни кобури, оръжия и мрачен вид, взеха със себе си Сандберг и Саломонсон, изкараха цивилна служебна кола от гаража, пуснаха синия буркан и полетяха към Калмар с пълна газ.

Два часа по-рано до остров Бьорньо на миля северно от Калмар станало изнасилване. За разлика от опита за изнасилване отпреди седмица, този път нямаше съмнение, че насилникът е успял да извърши деянието си. Жертвата, четиринайсетгодишно момиче, слязла до плажа заедно с две години по-голямата си сестра и нейна приятелка.

След като прекарали около час под слънцето, момичето отишло да купи сладолед и разхладителни напитки от близка лавка. Най-вероятно двете по-големи девойки изпратили нея като най-малка. Докато вървяла през крайбрежната горичка, извършителят я нападнал в гръб, завлякъл я в храстите, ударил я и я зашеметил, а после я изнасилил. Понеже момичето се забавило, сестра й и нейната приятелка се притеснили и тръгнали да я търсят — съвсем нормално впрочем, след ужасяващите репортажи за убийството на Линда. На стотина метра навътре в горичката вадели насилника върху момичето и се развикали, а той побягнал.

Половин час по-късно жертвата била откарана в калмарската болница, полицията пристигнала на местопрестъплението, поставила заграждения и започнала да разпитва свидетелите. Очаквало се до четвърт час да пристигне и следово куче. Накратко, царяла пълна мобилизация. Полицаите, които претърсвали района, разполагали с подробно описание на извършителя. Според сестрата на жертвата и нейната приятелка той приличал на дееца, който преди седмица се опита да насили друго момиче. Двете забелязали татуировките му: черни завъртулки, които приличали на змии или дракони, започвали от рамената и стигали до китките му.

— Това никак не ми харесва — каза Ана Сандберг, когато заедно с колегите си пристигна в управлението в Калмар, имайки предвид опита за изнасилване във Векшо. До сутринта смяташе да го прехвърли с папка „фалшиви сигнали“.

— Татуировките ли те притесняват? — попита Саломонсон.

— Да. Определено не ми харесват.

— Не се хващай за тях — утеши я Адолфсон. — В днешно време всеки себеуважаващ се бандит има такива татуировки. Телата на тези момчета приличат на стари китайски килимчета.

— Вече можеш да дишаш спокойно, Яне. — Сванстрьом размаха окуражително пачка листове пред Левин.

Той седеше превит на стола зад бюрото си, отрупано с купчини други книжа.

— Целият съм слух — отвърна той и се облегна.

— Оказа се по-сложно, отколкото си го мислех — призна Ева Сванстрьом. — Но нещата ми се изясниха. Преди малко говорих с Маргарета Ериксон. Тази лелка е същинско олицетворение на реда. Освен това е председател на жилищното сдружение.

Преди около три години, приблизително по времето, когато сградата станала собственост на жилищно сдружение, Маргарета Ериксон продала жилищното си право за апартамента на първия етаж на Мариан Грос, който по това време се нанесъл в сградата. Маргарета Ериксон пък откупила жилищно право за апартамента на последния етаж, където живееше и в момента, от съседката си Лота Ериксон, майката на Линда. А майката на Линда се преместила на първия етаж — в жилището, където преди месец убиха дъщеря й. Преди това там се помещавал офис, после бил отдаден под наем и накрая се опразнил, защото сградата станала собственост на жилищно сдружение. Всъщност собственик на този апартамент била майката на Линда, а не сдружението.

— Маргарета Ериксон явно е искала да разполага с повече площ — предположи Сванстрьом. — От една страна, нуждаела се е от две стаи за счетоводната си фирма, а от друга, тогава продала вилата си и й останали стари мебели, които искала да запази.

— А на Лота Ериксон работа й вършел и по-малък апартамент, понеже дъщеря й се изнесла при баща си — вмъкна Левин.

— Да. Аз май изобщо не ти трябвам — усмихна се Ева Сванстрьом.

— Всъщност има и още няколко неща.

— Май се сещам. Ако се чудиш дали Маргарета Ериксон, чието име се пише с k и двойно s — Eriksson, и Лота Ериксон — със c и едно s (Ericson) — са роднини, отговорът е не.

— Проверила си, значи.

— Не беше толкова трудно. Разучих историята на местожителството им. Фамилното име на Маргарета Eriksson се пише обикновено или поне това е най-обичайният начин за изписване на това име. Приела е тази фамилия, след като се е омъжила. Лота Ericson, от своя страна, като момиче се е казвала Лиселот Ericson. Пълното й име е Лиселот Жанет Eriksson. След омъжването си променила името си на Лиселот Валин Eriksson, а след преместването в САЩ променила изписването на фамилията си в Ericson. Познатите и приятелите й винаги са я наричали Лота — още от дете. След развода и връщането в Швеция, тя се отървала първо от Валин, а няколко години по-късно подала заявление за промяна на името си. От осем години фигурира в регистъра на населението като Лота Лиселот Жанет Ericson.

— Ясно.

— Подозираш, че убиецът първо е позвънил не където трябва, нали? — попита Сванстрьом.

— Да. Хрумна ми като възможност заради изявленията на Маргарета Ериксон във вестника и заради съвпадението на фамилните имена с майката на Линда. Всъщност заслугата е твоя. Ти ме наведе на тази идея с онова, което подхвърли за появилата се стара любов.

— Появила се е, за да се види с Линда, но е позвънила по погрешка на вратата на предишния им апартамент — уточни версията Сванстрьом. — Не ти ли се струва малко съмнително? Преди три години, когато майката на Линда е живяла на последния етаж, Линда е била едва на осемнайсет години.

— Може да е искал да види Линда или майка й… или и двете. Вече и аз не знам — нервно промърмори Левин. — Най-вероятно изобщо няма смисъл да разискваме тази версия.

— Ако реша да цъфна в дома на мое бивше гадже… посред нощ, три години, след като сме скъсали… непременно бих се обадила да го предупредя — каза Ева Сванстрьом.

— Искаш да проверим телефоните, нали? Всъщност точно за това смятах да те помоля — усмихна се изнурено той. — Добре е да проверим дали Лота Ериксон си е сменяла номера.

— Щом така и така сме започнали…

— Именно — кимна Левин. „… какво пречи да изстреляме още един залп в тъмното?“ — довърши той наум.

— Какво мислиш за изнасилването в Калмар, Рогершон? — попита Бекстрьом, подавайки глава в кабинета на своя колега и приятел.

— Ужасна история.

— А дали е свързана с нас… имам предвид с Линда?

— Ни най-малко.

— Значи, мислиш точно като мен — установи Бекстрьом.

— Ще трябва да се примиря с този факт — усмихна се широко Рогершон.

— Попитах същото и Ханс и Фриц — всеки поотделно, за да не се влияят един от друг.

— И?

— Ханс не смятал, че между изнасилването в Калмар и делото „Линда“ има връзка, но хипотезата му звучала интересна и предложи да се консултираме с колегите от VICLAS.

— А Фриц какво ти отговори?

— Не му се вярвало да има връзка, но трябвало да проверим по-подробно и да разменим няколко думи с колегите от VICLAS.

— Колко интересни размисли. Откъде им хрумват?

— Говорих и с Левин — продължи Бекстрьом.

— И?

— Да ти го цитирам ли дословно?

— Разбира се.

— С уговорката, че впечатленията му от случая в Калмар се изчерпват само с разказа на колежката Сандберг по телефона, Левин не смятал, че извършителят е същият като в случая „Линда“.

— Звучи ми точно като Левин. Зарежи сега тази работа… Какво ще кажеш да се приберем в хотела и да обърнем няколко бири преди вечеря?

— Твърдо съм „за“.

— Пусни новините по четвърти канал — заръча Рогершон, докато седяха в хотелската стая на Бекстрьом — два часа и две студени бири по-късно.

— Защо? — учуди се Бекстрьом, но въпреки това се пресегна да вземе дистанционното.

— Искам да видя дали кабинетът ми в Стокхолм е оцелял.

— Ужасна история — отбеляза Бекстрьом пет минути по-късно и изключи телевизора. — Тези глупаци са избили прозорците на оперативната централа на Мутрата. Ако Мутрата е дал разрешение за подобно учение, трябва съвсем да е откачил.

— Следобед се чух с момчетата от службата. И те са на твоето мнение. Точно там стягала обувката.

— Така било, значи.

— Ужасна история — установи Бекстрьом пет минути по-късно.

— Повторение на екшъна от Гранд Хотел в Лунд. Явно трошенето на огледала му е харесало.

— Или ние сме разтълкували действията му погрешно. Може да е опитвал да се самоубие. Сигурно не е лесно да живееш с такава чудовищна долна челюст. Но явно все не успява.

— В какъв смисъл?

— Всеки път, когато се погледне в огледалото, стреля в челото си… но в челото на отражението си.