Цитадела (2 част)

CCVI

За посещението ми при единствения истински геометър, моя приятел.

Защото се развълнувах, виждайки го тъй внимателен към чая и жарта, към чайника и към песента на водата, после към първата опитана глътка… после към очакването, понеже чаят отдава бавно аромата си. И ми бе приятно, че по време на този кратък размисъл той бе по-улисан от чая, отколкото от някой проблем на геометрията:

— Ти, който знаеш, ти въобще не презираш скромния труд…

Ала той не ми отговаряше. Все пак, когато — удовлетворен — беше напълнил чашите ни, промълви:

— Аз, който зная… какво разбираш под това? Защо китаристът би пренебрегнал церемониала на чая заради едничкото основание, че знае нещо за връзките между нотите? Аз зная нещо за връзките между линиите в един триъгълник. При все това ми харесва песента на водата и церемониала, който ще почете царя, моя приятел…

Той помисли, после додаде:

— Какво зная аз… не вярвам, че моите триъгълници ми помагат много да разгадая удоволствието от чая. Но вероятно удоволствието от чая ми помага малко да разгадая триъгълниците…

— Какво ми говориш, геометре?

— Когато чувствувам, изпитвам потребност да опиша. Тази, която обичам — аз ще ти заговоря за косите й, за миглите й, за устните й и за жеста й, който е музика за сърцето. Бих ли говорил за жестовете, устните, миглите, косите, ако го нямаше това женско лице, което се отгатва през тях? Аз ти показвам в какво се изразява нежността на усмивката й. Но в началото имаше усмивка…

Няма да тръгна да размествам една купчина камъни, за да открия тайната на размислите. Тъй като размисъл не означава нищо на етажа на камъните. Трябва да съществува храм. Тогава ето ме преобразен в сърцето ми. И аз ще си тръгна, размишлявайки за качеството на връзките между камъните…

Няма да тръгна да търся в солите на почвата обяснението за портокаловото дръвче. Защото портокаловото дръвче не означава нищо на етажа на солите в почвата. Ала щом присъствам на възземането на портокаловото дръвче, ще обясня чрез него възземането на солите в почвата.

Нека първо изпитам любовта. Нека съзерцавам единството. После ще обмислям материалите и съчетанията. Но въобще няма да тръгна да изследвам дали нещо не стои над материалите и към какво се стремя. Най-напред съзерцавах триъгълника. После потърсих в триъгълника зависимостите, на които се подчиняват линиите. Ти отначало също си обикнал един образ на човека с такъв вътрешен пламък. И си извлякъл в заключение твоя церемониал, така че този пламък да се задържи в него, както плячката — в капана, и по такъв начин да се увековечи в империята. Ала кой скулптор ще се заинтересува от носа, окото или брадата заради тях самите? И кой обред на церемониала ще наложиш заради самия него? И какво заключение ще извлека за линиите, ако те не образуват триъгълник?

Аз първо се отдавам на съзерцание. После ще разкажа, ако мога. Тъй че никога не съм отказвал любов: отказът от любовта е само високомерие. Почитал съм една или друга жена, която не знаеше нищо за триъгълниците. Обаче тя знаеше много повече от мен за изкуството на усмивката… Виждал ли си как се усмихват?

— Разбира се, геометре…

— Тази жена, с фибрите на лицето си, с миглите и с устните си, които са все още материали без значение, ти градеше без усилие един неподражаем шедьовър и поради това, че си станал свидетел на такава усмивка, ти обитаваше покоя на нещата и вечността на любовта. После тя рушеше своя шедьовър през времето, което ти е необходимо, за да загатнеш един жест и да се затвориш в някаква друга родина, където те обземаше желанието да изнамериш пожара, от който би могъл да я спасиш — ти, изкупителят, — тъй вълнуваща изглеждаше тя. И защо бих я презирал за това, че нейното творение въобще не оставяше онези следи, с които могат да се обогатят музеите? Аз мога да формулирам нещо, свързано с построените катедрали, но тя ми построяваше катедралите…

— А какво научаваше от нея за връзките между линиите?

— Не са от голямо значение свързаните обекти. Аз първо трябва да се науча да разгадавам връзките. Аз съм стар. Тъй че съм виждал да умират тези, които обичах, или да оздравяват. Идва вечер, когато любимата, обронила на рамото глава, отклонява поднесената чаша мляко подобно на новороденото, вече откъснато от света, което отказва да суче, понеже млякото му горчи. Тя ти се усмихва, сякаш за да се извини, че те наскърбява, като вече не се храни от теб. Вече няма нужда от теб. И ти отиваш до прозореца да скриеш сълзите си. А там са полята. Тогава усещаш като пъпна връв връзката си с нещата. Нивата с ечемик, житните поля, разцъфналото портокалово дръвче, което приготвя храна за плътта ти, и слънцето, което от сътворението на вековете върти воденицата на изворите. И до теб достига шумът от строежа на новия акведукт, който ще утоли жаждата на града, вместо другия, който се е износил от времето, или просто шумът от каручката или стъпките на натовареното с чували магаре. И усещаш кръговрата на всемирната жизнена сила, която придава трайност на нещата. И се връщаш бавно до леглото. Изтриваш лицето, плувнало в пот. Тя е все още там, при теб, ала изцяло погълната от умирането. Полята вече не пеят за нея своята песен на строящия се акведукт или на каручката, или на магарето, което ситни. Ароматът на портокаловите дръвчета вече не е за нея, нито твоята любов.

Тогава си спомняш за приятелите, които изпитваха обич един към друг.

Единият отиваше да потърси другия посред нощ просто защото имаше нужда от шегите му, от съветите му или още по-просто — от присъствието му. И когато единият пътуваше, приятелят му липсваше. Някакво абсурдно недоразумение обаче ги скара. И те се преструват, че не се виждат, когато се срещнат. Чудото тук е в това, че за нищо не съжаляват. Съжалението за любовта е любов. Онова, което получаваха един от друг, няма да получат от никого на света. Защото всеки се шегува, съветва или просто диша посвоему, а не иначе. И тъй ето ги осакатени, снижени, ала неспособни да проумеят нищо от това. И дори много горди и сякаш обогатени от свободното време. И ходят безцелно по сергиите. И вече не си губят времето с приятеля! Те ще откажат да положат всякакво усилие, което отново би ги свързало с хранилището, откъдето са черпили храната си. Тъй като е мъртва онази част у тях, която е живяла от нея, и как тази част би могла да изисква храна, щом вече я няма?

Ти обаче минаваш като градинар. И виждаш какво липсва на дървото. Не от гледната точка на дървото, понеже от гледна точка на дървото нищо не му липсва: то е съвършено. А от твоята гледна точка на бог за дървото, който присажда клонките там, където трябва. И свързваш отново прекъснатата нишка и пъпната връв. Ти носиш помирение. И ето че те покълват в пламенното си усърдие.

Аз също донесох помирение и познах свежото утро, когато любимата ти поисква козе мляко и мек хляб. И ето те сведен над нея, с една ръка поддържаш тила й, а с другата надигаш чашата до бледите устни и я гледаш как пие. Ти си път, талига и пренос. Струва ти се не че я храниш, нито даже че я лекуваш, а че я зашиваш към това, което е било част от нея — тези поля, тези извори, това слънце. Мъничко и за нея отсега нататък слънцето върти пеещата воденица на изворите. Мъничко и за нея строят акведукта. Мъничко и за нея скърца каручката. И понеже тази сутрин тя ти изглежда като момиченце, не зажадняла за дълбокомъдрени слова, а по-скоро за новини за къщата, играчките и приятелите, ти й казваш: „Чуй…“ И тя разпознава магарето, което ситни. Тогава започва да се смее и се обръща към теб, нейното слънце, защото е жадна за любов.

И аз, който съм стар геометър, така аз също се учех, защото съществуват само тези връзки, за които си мислил. Ти казваш: „Същото е и при…“ И един въпрос замира. Аз възвърнах на този тук жаждата да има приятел: аз му донесох помирение. Възвърнах на тази жена жаждата за мляко и за любов. И казах: „Същото е и при…“ Аз я изцерих. И изразявайки такава връзка между падащия камък и звездите, какво друго съм направил? Казах: „Същото е и при…“ И изказвайки така някоя връзка между линиите, казах: „В триъгълника това или онова е същото, както…“ И по такъв начин, от замиране на въпроси към замиране на въпроси, аз се упътвам тихо към Бога, към който никой въпрос вече не е отправен.

И напускайки моя приятел, аз поех с бавната си походка, аз, който се изцерих от своите гневни изблици, защото, от планината, която изкачвам, се въдворява истински мир, който въобще не е плод на помирение, на лишение, на смесване, нито на подялба. Тъй като виждам условие там, където те виждат спор. Както е с моята принуда, която е условие за моята свобода, или с моите повеления против любовта, които са условие за любовта, или с моя обичен враг, който е условие за мен самия, понеже корабът не би придобил никаква форма без морето.

От помирение с един враг към помирение с друг враг — ала от нов враг към нов враг — аз също се упътвам по склона, който изкачвам, към покоя в Бога — знаейки, че за кораба изобщо не става въпрос да отстъпва пред набезите на морето, нито за морето — да се укротява пред кораба, защото в първия случай корабите ще потънат, а във втория случай ще се изродят в понтони за перачки, — но знаейки, че е важно въобще да не се огъваме, нито да сключваме съглашения поради престорена любов по време на някоя безмилостна война, която е условие за мира, като изоставяме по пътя мъртви, които са условие за живота, като приемаме лишения, които са условие за празника, парализи в пашкули, които са условие за крилата, защото се случва тъй, че ти ме обвързваш в нещо по-висше от мен самия, Господи, според твоята воля, и аз не ще позная мира, нито любовта извън Теб, понеже в Теб единствен този, който царуваше на север от моята империя и когото обичах, и аз самият ще бъдем помирени, тъй като сме завършени, понеже в теб единствен оня, когото съм бил длъжен да накажа въпреки уважението си, и аз самият ще бъдем помирени, тъй като сме завършени, понеже се случва тъй, че в Теб единствен се сливат най-накрая в своето единство без спорове любовта, Господи, и условията за любовта.