Цитадела (2 част)

CCVIII

И тъй, съмна се. И аз бях там като моряка, скръстил ръце, който вдишва морето. Това море, което той трябва да пори, а не някое друго. Бях там като скулптор пред глина. Тази глина, на която той трябва да придаде форма, а не някоя друга. Бях там, такъв, какъвто съм, на хълма, и отправих към Бог следната молитва:

„Господи, разсъмва се над моята империя. Тя ми е предоставена тази сутрин, като арфа, готова да засвири. Господи, ражда се за светлината този отрязък от градове, палмови горички, орни земи и портокалови плантации. И ето го, откъм дясната ми страна, морския залив за кораби. И ето я, откъм лявата ми страна, синята планина, със склонове, благословени с вълнодайни овце, която впива ноктите на последните си канари в пустинята. А отвъд — аления пясък, където цъфтеше единствено слънцето.

Моята империя е с такова лице, а не с друго. И несъмнено, в моя власт е да отклоня мъничко извивката на тази река, за да напоя с нея пясъка, но не в момента. В моя власт е да основа тук нов град, но не в момента. В моя власт е да освободя, само като издухам семето й, една победоносна гора от кедри, но е в момента. Защото аз наследявам в момента едно отлетяло минало, което е такова, а не друго. Тази арфа, готова да запее.

От какво бих могъл да се оплаквам, Господи, аз, който претеглям в патриархалната си мъдрост тази империя, където всичко си е на мястото, както са на място разноцветни плодове в кошницата. Защо бих изпитвал гняв, огорчение, омраза или жажда за мъст? Такава е канавата за моя труд. Такава е нивата за моята оран. Такава е арфата за моята песен.

Когато господарят на имението върви през земите си на разсъмване, ти виждаш как, щом намери камъни или тръни, той събира камъните и изтръгва тръните. Не се гневи нито на камъка, нито на тръна. Той разхубавява своята земя и не изпитва нищо, освен любов.

Когато тази жена отваря къщата си на разсъмване, ти виждаш как мете праха. Тя въобще не се гневи на праха. Тя разхубавява своята къща и не изпитва нищо освен любов.

Нима бих могъл да се оплаквам от това, че някоя планина закриля тази граница, а не другата? Тя спира — със спокойствието на длан — племената, които нахлуват от пустинята. Това е добре. Аз ще построя моите цитадели по-надалеч, там, където империята е оголена.

И защо бих се оплаквал от хората? Аз ги приемам в това утро такива, каквито са. Безспорно сред тях има такива, които подготвят престъпление, които обмислят предателство, които излъскват лъжата си, но има и други, които се впускат в работа или в милосърдие, или в справедливост. И за да разхубавя моята орна земя, аз също, разбира се, ще изхвърля камъните или тръните, но без да намразя нито камъните, нито тръните, като не изпитвам нищо освен любов.

Защото съм намерил покой, Господи, по време на моята молитва. Аз идвам от теб. Чувствувам се градинар, който поема с бавна походка към своите дървета.“

А през моя живот и аз несъмнено съм изпитвал гняв, огорчение, омраза и жажда за мъст. В здрача на изгубените битки, както и на бунтовете, всеки път, когато съм откривал, че съм безсилен и сякаш затворен в себе си, поради невъзможност да въздействам според моята воля върху раздробените си войски, до които вече не достигаше словото ми, върху размирните си генерали, които си измисляха императори, върху лудите пророци, които свързваха гроздове вярващи в слепи юмруци, аз познах тогава изкушението на гнева за човека.

Ала ти искаш да поправиш миналото. Ти измисляш твърде късно сполучливото решение. Предприемаш отново стъпката, която би те спасила, но е част — понеже нейният час е отминал — от загниването на мечтата. И разбира се, има един генерал, който те е посъветвал, според своите изчисления, да атакуваш на запад. Ти измисляш наново историята. Ловко премяташ раздаващия съвети. Атакуваш на север. Все едно да се опитваш да си отвориш път, като духнеш върху гранита на някоя планина. „Ах, казваш си ти в покварата на своя блян, ако тоя не беше действал, ако оня не беше говорил, ако другият не беше спал, ако този не беше повярвал или беше отказал да повярва, ако онзи беше тук, ако другият беше другаде, тогава аз бих излязъл победител!“

Ала те ти се присмиват, понеже е невъзможно да ги заличиш, като петното кръв на угризението. И те обзема желанието да ги смажеш с изтезания, за да се отървеш от тях. Но да би струпал върху им всичките воденични камъни на империята, ти не би могъл да попречиш на това, че ги е имало.

Слаб си ти, както си и страхлив, щом тичаш в живота да преследваш виновници, измисляйки наново едно отлетяло минало сред разложението на мечтата си. И става така, че от чистка към чистка ти ще предадеш целия си народ на гробаря.

Някои са били навярно проводници на поражението, но защо другите, които биха могли да бъдат проводници на победата, не са взели превес над първите? За това, че народът въобще не ги подкрепял? Тогава защо твоят народ е предпочел лошите пастири? Защото те лъжели? Ала лъжи са били изричани всякога, понеже всякога е казвано всичко, и истината, и лъжата. Защото плащали? Но пари винаги се предлагат, тъй като винаги някой иска да подкупи някого.

Ако хората в някоя империя са с добре изградени устои, ще се изсмеят на моя човек, който иска да ги подкупи. Болестта, която им предлагам, изобщо не е за тях. Ако хората от другата империя са разядени в сърцата си, болестта, която им предлагам, ще навлезе през този или онзи, които първи ще бъдат повалени. И пренасяйки се от единия в другия, тя ще порази всички хора в империята, защото моята болест беше за тях. Виновни ли са първите засегнати от нея за разлагането на империята? Ти въобще не твърдиш, че и в най-здравата империя не съществуват носители на шанкъра! Те са там, но като че ли в запас за времената на упадък. Само тогава ще се разрази болестта, която нямаше нужда от тях. Тя би намерила други. Ако болестта поразява лозята от корен на корен, аз въобще не обвинявам първия корен. И да бях го изгорил година по-рано, друг корен би послужил за вход на разложението.

Ако империята се покварява, всички са спомогнали за покварата. Ако мнозинството от хората проявяват търпимост, в какво те не са отговорни? Аз те наричам „убиец“, ако детето се дави в блатото ти, а ти нехаеш и не му се притичваш на помощ.

Безплоден ще съм следователно ако се опитвам, сред разложението на мечтата, да скулптирам със закъснение едно отлетяло минало, обезглавявайки покваряващите като съучастници в поквара, подлеците като съучастници в подлост, изменниците като съучастници в измяна, понеже от следствие към следствие аз ще унищожа дори най-добрите, защото ще са били безрезултатни, и ще ми остане да ги упрекна за тяхната леност или снизходителност, или глупост. В крайна сметка ще съм се стремил да унищожа в човека това, което е податливо на болестта и предоставя плодородна земя за това семе, и всички могат да се разболеят. И всички са плодородна земя за всякакви семена. И ще ми се наложи да изтребя всички. Тогава ще е съвършен светът, понеже ще е очистен от злото. Но аз казвам, че съвършенството е добродетел на мъртвите. Извисяването използва като тор лошите скулптори, както и лошия вкус. Аз изобщо не служа на истината, като екзекутирам този, който греши, понеже истината се гради от грешка към грешка. Аз изобщо не служа на творението, като екзекутирам онзи, който не е сполучил в своето, понеже творението се гради от несполука към несполука. Аз въобще не налагам някоя истина, като екзекутирам оня, който служи на друга, понеже моята истина е дърво, което се ражда. И не познавам нищо друго освен орна земя, която още не е подхранила моето дърво. Аз идвам, тук съм. Аз получавам в наследство миналото на моята империя. Аз съм градинарят, поел към своята земя. Няма да я упреквам, че храни кактуси и тръни. Нехая за кактусите и тръните, ако съм семе на кедър.

Презирам омразата, не от снизходителност, а защото, като идвам от Теб, Господи, където всяко нещо има своето присъствие, империята присъства в мен във всеки миг. И във всеки миг аз поставям начало.

Спомням си как ме учеше баща ми: „Смешно е семето, което се оплаква от това, че земята чрез него се е превърнала в салата, а не в кедър. Значи то е семе на салата.“

Той казваше също: „Кривогледият се усмихнал на девойката. Тя се извърнала към тези, които гледат направо. И кривогледият тръгвал да разправя, че тези, които гледат направо, развращават девойките.“ Твърде суетни са справедливите, които си въобразяват, че не дължат нищо на лутанията, на несправедливостите, на грешките, на безчестията, чрез които преминават отвъд тях. Смешен е плодът, който презира дървото!