Цитадела (2 част)

CL

И с истината е така, когато се създава за моя употреба.

И ти се удивляваш. Но не се чудиш, доколкото зная, когато водата, която пиеш, хлябът, който ядеш, се превръщат в светлина в очите, нито когато слънцето се превръща в клони, плодове и семена. И, разбира се, няма да откриеш нищо в плода, което да прилича на слънцето, или просто нищо от кедъра, което да прилича на кедровото семенце.

Защото това, че е родено от него, не значи, че му прилича.

Или аз по-скоро наричам „прилика“ нещо, предназначено не за очите, нито за разума ти, а единствено за духа ти. И него именно означавам с израза: творението прилича на Бог, плодът — на слънцето, поемата — на предмета на поемата и човекът, който съм изтръгнал от теб — на церемониала на империята.

И това е много важно, понеже като не разпознаваш с очите си едно родословие, което има смисъл само за духа, ти не приемаш условията за твоето величие. Приличаш на дървото, което, като не намира знаците на слънцето в плода, би отхвърлило плода. Или по-скоро напомняш учителя, който, като не намира в произведението породилата го неизразима подбуда, го изучава, открива плана му, извлича вътрешни закони, ако не може да ги намери в него, и после ти изфабрикува творба, в която ги прилага, и ти идва да избягаш, за да не я слушаш.

И тук пастирката, дърводелецът или просякът имат повече дарба от всички логици, историци и критици в моята империя. Понеже не им харесва това, че техният изровен друм ще изгуби очертанията си. Защо? Защото го обичат. И тази любов е тайнственият път, по който той ги подхранва. Редно е, тъй като го обичат, да получават нещо от него. Не е важно дали успяваш да го изразиш. Само логиците, историците и критиците приемат от света единствено това, което могат да облекат във фрази. Ето защо аз мисля, че ти, малък сине човешки, едва започващ да учиш един език и се мъчиш да налучкваш, и се упражняваш в това, и все още схващаш само една тънка кожица на света. Тежък за пренасяне е той.

Но онези там са способни да вярват само в оскъдното съдържание на жалкия си пазар на идеи.

Ако отхвърлиш моя храм, моя церемониал и моя скромен селски друм за това, че не можеш да изкажеш предмета, нито смисъла на преноса, ще ти натикам носа в собствената ти нечистотия. Защото там, където няма думи, с чийто шум можеш да ме удивиш, или предложени образи, които можеш да размахаш като осезаеми доказателства, ти се съгласяваш при все това да приемеш едно посещение, без да можеш да изречеш името му. Слушал ли си някога музика? Защо я слушаш?

Обикновено приемаш за красива церемонията на залязващото слънце над морето. Ще ми кажеш ли защо?

А аз ти казвам, че ако си яздил магарето си по селския друм, за който ти говорих, ето те променен. Безразлично ми е, че още не можеш да ми кажеш защо.

Затова всички обреди, всички жертви, всички церемониали, всички друмища не са еднакво добри. Сред тях има и лоши, както има пошла музика. Ала не мога да тегля разделителна черта помежду им, воден от разума. Искам само един знак от тях, който си ти.

Когато искам да оценя друма, церемониала или поемата, гледам човека, който е произлязъл от тях. Или слушам биенето на сърцето му.