Цитадела (2 част)

CXXVI

Отидох при него с бавната си походка, защото го обичах.

— Геометре, приятелю мой, ще моля Бог за тебе.

Но той бе уморен, понеже беше страдал.

— Не се безпокой за тялото ми. Кракът ми е безчувствен и ръката ми е безчувствена, и ето ме като старо дърво. Остави дърваря да си свърши работата…

— За нищо ли не съжаляваш, геометре?

— За какво бих могъл да съжалявам? Пазя спомена за здрав крак и здрава ръка. Ала целият живот е раждане. И човек се приема такъв, какъвто е. Съжалявал ли си някога за ранното си детство, за юношеството или за зрелостта си? Тези съжаления са вопли на лош поет. В това няма съжаление, а тиха меланхолия, която не е страдание, а ухание в съсъда с изветряло питие. Разбира се, оплакваш окото си в деня, в който го изгубиш, защото всяко преображение е болезнено. Но няма нищо прочувствено в това да се разхождаш в живота само с едно око. И съм виждал слепците да се смеят.

— Човек може да си спомни щастието си…

— И къде виждаш в това страдание? Наистина виждал съм някой да страда от заминаването на жената, която обича и която за него беше смисъл на дните, на часовете и на нещата. Защото рухваше неговият храм. Но изобщо не съм виждал да страда другия, който, след като бе познал самозабравата на любовта, а после бе разлюбил, е изгубил огнището на удоволствията си. Същото е с този, който е бил развълнуван от поемата, после поемата го е отегчила. Къде виждаш той да страда? Духът е сънен и човека вече го няма. Защото досадата не е съжаление. Да съжаляваш за любовта също е любов… и ако вече няма любов, няма и съжаление за любовта. Ти вече не срещаш друго, освен онова отегчение, което е от етажа на нещата, понеже те нямат какво да ти дадат. Или пък материалите, градили моя живот, рухват в мига, в който техният ключов камък си отива, и това е страданието на преображението, и как бих го познал? Тъй като единствено сега ми се разкриват истинският ключов камък и истинското значение и че те никога не са имали повече смисъл, отколкото имат. И как бих познал отегчението, щом като има построено светилище, завършено и най-сетне осветено за очите ми?

— Геометре, какви ми ги говориш! Майката може да оплаква спомена за починалото си дете.

— Разбира се, в момента, когато то си отива. Защото нещата губят смисъл. Млякото напира у майката, а детето вече го няма. Тежи ти съкровената тайна, предназначена за любимата, а любимата вече я няма. И ако имението ти е продадено и разпокъсано, какво ще правиш с любовта към имението? Това е часът на преображението, което винаги е болезнено. Ала грешиш, понеже думите объркват хората. Идва часът, когато предишните неща получават своя смисъл, който се състои в това — да те заставят да се само постигнеш. Идва часът, когато се чувствуваш обогатен от това, че някога си обичал. И те обзема меланхолията, която е приятна. Идва часът, когато остарялата майка е с по-вълнуващо лице и с по-просветлено сърце, макар да не се осмелява да го признае, толкова се бои и от думите, че й е приятен споменът за починалото дете. Чувал ли си някога майка да ти казва, че би предпочела изобщо да не го е познавала, да не го е кърмила, да не го е обичала нежно?

След дълго мълчание геометърът ми каза още:

— Така моят живот, добре подреден назад, днес вече за мен се превръща в спомен…

— Ах, геометре, приятелю мой, кажи ми истината, която прави душата ти тъй спокойна…

— Да познаеш една истина може би значи само да я видиш в мълчание. Да познаеш истината може би това е да имаш най-сетне право на вечно мълчание. Свикнал съм да казвам, че дървото е истинско, то е определена връзка между своите части. После гората, която е определена връзка между дърветата. После имението, което е определена връзка между дърветата, равнините и други части на имението. После за империята, която е определена връзка между именията, градовете и други части на империите. После за Бога, който е съвършена връзка между империите и каквото и да било на света. Бог е толкова истински, колкото и дървото, макар и по-трудно да се разчита. И аз нямам повече въпроси.

Той размисли:

— Не познавам никаква друга истина. Познава само структури, които са ми повече или по-малко удобни, за да изразя света. Но…

Този път той замълча задълго и аз не се осмелих да го прекъсна.

— Все пак понякога ми се е струвало, че те приличаха на нещо…

— Какво искаш да кажеш?

— Докато търсех, открих, че духът желае само това, което притежава. Да откриеш значи да видиш. И как бих търсил онова, което за мен още няма смисъл? Казах ти, съжалението за любовта е любов, никой не страда от желанието за нещо, което още не е обхванал. И все пак аз съм изпитвал като че ли съжаление за неща, които още нямаха смисъл. В противен случай защо бих вървял в посоката на истини, които не можех да обхвана? Към незнайни кладенци аз избрах праволинейни пътища, които приличаха на завръщания. Имах инстинкт към моите структури както слепите гъсеници към слънцето.

А ти, когато градиш храм и той е хубав, на какво прилича той?

И когато създаваш закони за церемониала на хората и той въодушевява хората, както огънят сгрява слепия, на какво прилича той? Защото не всички примери са хубави и има церемониали, които не въодушевяват.

Ала гъсениците не познават своето слънце, слепците не познават своя огън и когато градиш храм който трогва човешките сърца, ти изобщо не познаваш лицето, по чието подобие си го съградил.

За мен съществуваше едно лице, което ме осветяваше от едната страна, но не и от другата, понеже ме караше да се обръщам към него. Ала аз още не го познавам…

И в този миг Бог се яви на моя геометър.