Цитадела (2 част)

CXXV

Защото точно както катедралата е определено подреждане на съвсем подобни един на друг камъни, но разпределени съгласно силови линии, чиято структура говори на духа, точно така съществува церемониал на моите камъни. И катедралата е повече или по-малко хубава.

Точно така, както литургията на моята година е определено подреждане на дни, най-напред съвсем подобни един на друг, но разпределени съгласно силови линии, чиято структура говори на духа (и сега има дни, в които трябва да постиш, други, в които сте поканени да се веселите, трети пък, когато не трябва да работиш, и това са силовите ми линии, които срещаш), точно така съществува церемониал на моите дни. И годината е повече или по-малко жива.

Точно както има и церемониал на чертите на лицето. И лицето е повече или по-малко хубаво. И церемониал на моята армия, защото този жест е възможен за теб, но не и другият, който ще те принуди да срещнеш моите силови линии. И ти си войник от една армия. И армията е повече или по-малко силна.

И церемониал на моето село, понеже ето го празничния ден или камбаната за мъртвите, или часа на гроздобера, или стената, която трябва да се построи с общи усилия, или общността по време на глад и подялбата на водата по време на суша, и този пълен мех не е само за теб. И ето че принадлежиш на една родина. И родината е повече или по-малко сгряваща.

И аз не познавам нищо в света, което в началото да не е церемониал. Защото ти няма какво да очакваш от катедрала без архитектура, от година без празници, от лице без пропорции, от армия без устави, нито от родина без обичаи. Няма да знаеш какво да правиш с твоите разхвърляни материали.

Защо би ми казал, че тези разхвърляни предмети са реалност, а церемониалът е илюзия? Тъй като самият предмет е церемониал за своите части. Защо армията според теб би била по-малко реална, отколкото някой камък? Но аз нарекох „камък“ определен церемониал на прашинките, от които той е съставен. И „година“ церемониалът на дните. Защо годината би била по-малко реална от камъка?

Тези тук бяха открили само отделните личности. И наистина добре е отделните личности да живеят в благоденствие, да се хранят, да се обличат и да не страдат прекомерно. Но те умират за същността и вече са само разхвърляни камъни, ако ти не установиш в твоята империя церемониал на хората.

Защото в противен случай човекът е нищо. И ти не ще оплакваш брат си, ако умре, както кучето не оплаква друго куче от същото котило, когато се удави. Ала ти също не ще се зарадваш от завръщането на брат си. Защото завръщането на брата трябва да бъде част от храм, който се разхубавява, а смъртта на брата — срутване в храма.

И при берберските изгнаници аз никога не забелязах да оплакват мъртвите.

Как ще съумея да ти дам доказателство за това, което търся? Вече става дума за предмет, който говори не на сетивата, а на духа. Логиката принадлежа на етажа на предметите, а не на етажа на възела който ги свързва. Тук аз вече нямам език.

Виждал си как безоките гъсеници се отправят към светлината или се изкачват по дървото. И ти, който ги наблюдаваш като човек, определяш за себе си към какво се стремят те. Стигаш до заключението: „Светлина“ или „Връх“. Но те не го знаят. Така и ти, ако получиш нещо от катедралата ми, от годината ми, от лицето ми, от родината ми, за теб това е твоята истина и малко се интересувам от твоя вятър от думи, който е подходящ само за предметите. Ти си гъсеница. Изобщо не разбираш какво търсиш.

Тъй че ако от катедралата ми, от годината ми, от империята ми ти излизаш разхубавен, придобил святост или нахранен с някаква невидима храна, аз ще си кажа: „Ето една хубава катедрала за хората. Една хубава година. Една хубава империя.“ Дори и да не зная откъде да гледам внимателно, за да разбера причината.

Като гъсеницата аз просто намерих нещо, което е за мен. Както слепец през зимата, който търси огъня с дланите си. И го намира. И оставя бастуна си, и присяда край него, кръстосал нозе. Макар че нищо не знае за огъня по начина, по който ти, зрящият, знаеш. Той е намерил истината за своето тяло, защото ще забележиш, че вече няма да мръдне от мястото си.

И ако ти упрекваш моята истина, че не е никаква истина, ще ти разкажа за смъртта на единствения истински геометър, моя приятел, който ме помоли да му помогна, когато се готвеше да умре.