Цитадела (2 част)

CCI

Ти си ми полезен, когато изказваш неодобрението си. Аз естествено допусках грешки, докато описвах едва зърнатата страна. Зле съм определил местоположението на тази река и съм пропуснал онова село. И ето на, ти идваш, шумно тържествувайки, да ме опровергаеш в грешките ми. И аз одобрявам труда ти. Нима имам време всичко да премеря, всичко да изброя? За мен беше важно да преценяваш света от планината, която съм избрал. Ти се увличаш от тази работа, стигаш по-далеч от мен в моята посока. Подкрепяш ме там, където бях слаб. Ето ме удовлетворен.

Тъй като погрешно оценяваш действията ми, когато вярваш, че отричаш мен. Ти си от породата на логиците, историците и критиците, които спорят за материалите на лицето, без въобще да познават лицето. Какво значение имат за мен текстовете на закона и особените разпоредби? Твоя работа е да ги измислиш. Ако желая да създам у теб влечението към морето, аз описвам плаващия кораб, звездните нощи и империята, която си обособява един остров в морето чрез чудото на уханията. „Идва утрото, казвам аз, когато ти навлизаш, без нищо да се промени за погледа ти, в един обитаван свят. Островът, още невидим, като кош с подправки нарежда сергията си по морето. Ти преоткриваш моряците си, вече не навъсени и сурови, а горящи — и те не знаят защо — от нежни желания. Защото човек мисли за камбаната, преди да чуе гласа й, непохватното съзнание изисква много шум дори когато ушите вече са известени. И ето ме щастлив, когато крача към градината, навлизайки в пределите на климата на розите… Затова по море ти опитваш в зависимост от ветровете вкуса на любовта или на почивката, или на смъртта.“

Ала ти се хващаш за думите ми. Корабът, който съм описал, не бил в състояние да устоява на бурята и било важно да се измени според този или онзи детайл. И аз одобрявам. Така да е, измени го! Не ми е нужно да съм вещ по отношение на дъските и гвоздеите. После отричаш подправките, които съм обещал. Науката сочи, че те ще са други. И аз се съгласявам. Не ми е нужно да съм вещ по твоите ботанически проблеми. За мен е единствено важно да построиш кораб и да ми откъснеш далечни острови в широките морски простори. Тъй че ти плаваш, за да ме опровергаеш. Ще ме опровергаеш. Аз ще призная, че си възтържествувал. Ала по-късно, след завръщането ти, в мълчанието на моята обич бавно ще обходя уличките край пристанището.

Изграден от церемониала на платната, които е трябвало да бъдат издигани, на звездите, които е трябвало да бъдат разчитани, и на палубата, която е трябвало да бъде измивана със силна струя, ти ще си се завърнал и от сянката, където ще застана, аз ще слушам как, за да тръгнат на плаване, пееш на твоите синове химна на острова, който нарежда сергията си по морето. И ще си отида удовлетворен.

Ти не можеш да се надяваш нито да ме хванеш в грешка, нито истински да ме отречеш в основното. Аз съм причина, а не следствие. Нима искаш да докажеш на скулптора, че е трябвало по-скоро да извае лице на жена, отколкото бюст на воин? Ти си под въздействието на жената или на воина. Поставени срещу тебе, те просто са. Ако се обърна към звездите, аз въобще не съжалявам за морето. Промислям звездите. Когато творя, малко ме изненадва съпротивата ти, понеже съм взел твоите материали, за да изградя друго лице. И ти най-напред ще протестираш. „Този камък, ще ми кажеш, е от чело, а не от рамо.“ — „Възможно е, ще ти отвърна. Така беше.“ — „Този камък, ще ми кажеш, е от нос, а не от ухо.“ — „Възможно е, ще ти отговоря. Така беше.“ — „Тези очи…“, ще ми кажеш ти, но благодарение на това, че ми противоречиш и се отдръпваш и се приближаваш и се навеждаш отляво надясно, за да критикуваш действията ми, ще дойде мигът, когато ще се появи в светлината си единството на моята творба, това лице, а не някое друго. И у теб ще се въдвори мълчание.

Малко ме интересуват грешките, за които ще ме упрекнеш. Истината лежи отвъд. Зле й прилягат думите и всяка една от тях подлежи на критика. Несъвършенството на моя език често ме е докарвало до противоречия. Но не съм се излъгал. Изобщо не съм смесил капана и плячката. Тя е обща мярка на елементите на капана. Не логиката е това, което свързва материалите, а един и същ бог, на който те служат заедно. Непохватни и несвързани наглед са словата ми: не аз по средата. Мен просто ме има. Ако бях облякъл едно истинско тяло, не ми е нужно да се грижа за истината на диплите на роклята. Щом жената е хубава, когато стъпва, диплите се разместват и се образуват отново, ала те неизбежно са в симетрично съответствие една към друга.

Не знам да има логика при диплите на роклята. Ала тези, а не други разтуптяват сърцето ми и будят в мен желанието.