Цитадела (2 част)

CLVII

Скоро се появи градът. Но не открихме нищо от него, освен червени крепостни стени с необичайна височина, презрително обърнали нещо като опако към пустинята, оголени от орнаменти, издатини, зъбери и замислени очевидно да не бъдат наблюдавани отвън.

Когато гледаш една градска крепост, и тя те гледа. Издига срещу теб кулите си. Наблюдава те иззад зъберите си. Затваря или отваря за теб портите си. Или пък й се иска да бъде обичана, да ти се усмихне и обръща към теб украшенията на лицето си. Винаги когато превземахме крепостите, ни се струваше, че те ни се отдаваха, дотолкова бяха строени с оглед на посетителя. Внушителни порти и царски улици — дали си скитник или завоевател, ти винаги си посрещнат като принц.

Ала тревога обхвана хората ми, когато крепостните стени, постепенно уголемени при приближаването ни, по всичко изглежда, така явно ни обръщаха гръб, сякаш нищо не съществуваше извън града.

Употребихме първия ден да ги обиколим бавно, като търсехме някой отвор, пукнатина или поне зазидан изход. Нямаше нищо подобно. Движехме се в обсега на пушечен изстрел, ала никакво бързо нападение никога не наруши тишината, макар неколцина от хората ми, чиято тревога нарастваше, да изстреляха залпове за предизвикателство. Ала този град зад неговите крепостни стени напомняше каймана под бронята му, който не благоволява даже да излезе от дрямката си заради теб.

От едно далечно възвишение, което, без да се издига над крепостните стени, даваше възможност за бръснещ поглед, наблюдавахме някаква плътна зеленина, като мокреж. Впрочем извън крепостта човек не би открил и едно стръкче трева. До безкрая имаше само пясък и камъни, изтощени от слънце: до такава степен изворите на оазиса са били търпеливо дренирани изцяло за вътрешна употреба. Тези крепостни стени задържаха всяка растителност, както шлем задържа косата. Ние обикаляхме глупаво на няколко крачки от един премного сгъстен рай, от едно изригване на дървета, птици, цветя, притиснато от пояса на крепостните стени като от базалта на кратер.

Когато хората добре разбраха, че стената беше без пукнатини, част от тях бяха обзети от страх. Тъй като този град никога, откакто свят светува, не беше нито изпратил, нито посрещнал керван. Никой пътник не беше донесъл с багажа си заразата на далечни обичаи. Никой търговец не беше въвел тук в употреба предмет, обикновено използван другаде. Никоя пленена надалеч девойка не беше вляла своята раса в тяхната. На моите хора им се струваше, че опипват вкоравената кожа на необяснимо чудовище, което нямаше нищо общо с народите по земята. Тъй като корабокрушения са покварили някога и най-затънтените острови и ти винаги намираш нещо, за да установиш човешкото си родство и да ги принудиш да се усмихнат. Но това чудовище, ако се появеше, не би показало никакво лице.

Съществуват и други сред човеците, които, напротив, бяха измъчвани от неизразима и странна любов. Защото си развълнуван единствено от тази, която е постоянна и със здрави устои, не е кръстоска от раси в плътта си, нито е покварена от езика в религията или обичаите си, и не произхожда от онова смешение от народи, където всичко се е смесило и е разтопен ледник, превърнат в блато. Колко хубава беше тази любима, тъй ревниво отгледана сред своите аромати, своите градини и своите обичаи!

Ала едните, че и другите, и аз самият, веднъж прекосили пустинята, се сблъсквахме с непроницаемото. Защото който ти се противопоставя, ти отваря пътя към сърцето си, както отваря на шпагата ти пътя към плътта си, и ти можеш да се надяваш да го победиш, да го обикнеш или да намериш смъртта си от него, но какво можеш срещу оня, който не ти обръща внимание? И точно когато ме споходи тази болка, открихме, че навсякъде около глухата и сляпа стена пясъкът открояваше по-бяла ивица поради прекаленото обилие на кости, които безспорно свидетелствуваха за съдбата на далечни пратеничества, а бялата ивица напомняше ресни от пяна, в каквито се превръщат по протежение на висок скалист бряг вълните, изпращани една след друга от морето.

Но както със спускането на нощта разглеждах внимателно от прага на шатрата си този непроницаем паметник, който продължаваше съществуването си сред нас, аз размислих и ми се стори, че много повече бяхме подложени на обсада ние, отколкото града, който трябваше да превземем. Ако заровиш твърда и неразтворена семчица в плодородна земя, не земята, обгръщайки я, обсажда твоята семчица. Защото когато твоята семчица се разпука, нейното семе ще установи царството си над твоята земя. „Ако съществува например зад стените, казвах си, някакъв непознат за нас музикален инструмент и ако от него се извличат пронизителни или меланхолични мелодии с още непознат за нас вкус, опитът ме учи, че щом веднъж е разбито това тайнствено хранилище и моите хора се разпръснат сред неговите богатства, ще ги заваря след време, по свечеряване в моите станове, да се упражняват да извличат от тези необичайни инструменти подобна мелодия с нов вкус за сърцата им. И това ще промени техните сърца.“

„Победители или победени, казвах си, как бих могъл да ги различа! Ти наблюдаваш този безмълвен човек в тълпата. Тя го обгражда, притиска го и му налага принуди. Ако той е празна местност, го смазва. Но ако е населен и изграден отвътре, както танцьорката, която накарах да танцува, и ако може да говори, тогава щом заговори, той е пуснал корени в твоята тълпа, завързал е своите примки, установил е властта си и ето че тълпата, ако потегли, потегля след него, умножавайки силата му.

Достатъчно е тази територия да приютява един-единствен мъдрец, добре защитен с мълчанието си и самопостигнал се чрез размисъл, за да уравновеси тежестта на твоите оръжия, защото той прилича на семчица. И как ще го различиш, за да го обезглавиш? Той се проявява само чрез силата си и само дотолкова, доколкото делото му е завършено. Същото е с живота, който винаги е в равновесие със света. И ти можеш да се бориш само с безумеца, който ти предлага утопии, но не и срещу тоя, който мисли и гради настоящето, тъй като настоящето е такова, каквото той го показва. Същото е при всяко творчество, понеже творецът въобще не се появява в него. Когато от планината, където съм те завел, ти виждаш проблемите си разрешени по един, а не по друг начин, как би се защитил от мен? Необходимо е все някъде да бъдеш.

Така е и с варварина, който след като беше брал душа пред крепостните стени и превзел с пристъп двореца, нахълта право при царицата. Всъщност царицата не разполагаше с никаква власт, тъй като цялата й гвардия беше мъртва.

Когато сгрешиш в играта, играна просто за удоволствие, ето че се изчервяваш, чувствуваш се унижен и желаеш да поправиш грешката си. При това не съществува съдия, за да те заклейми, освен онази личност, която такъв вид игра освобождаваше в теб и която протестира. И ти се пазиш от погрешни стъпки в танца, въпреки че нито другият танцьор, нито който и да е има право да те упрекне за тях. Също и за да те направя мой пленник, няма да ти показвам могъществото си, а ще ти дам влечението към моя танц. И ти ще дойдеш там, където поискам.

Ето защо, обръщайки се към варварския цар, когато той разби вратата и изникна като груб войник с брадва в ръка, разгорещен от силата си и изпълнен с огромно желание да смайва, понеже беше суетен и самохвалко, царицата тъжно се усмихна, сякаш с тайно разочарование и с малко изнурена снизходителност. Тъй като нищо не можеше да я смае, освен съвършенството на мълчанието. И целият този шум — тя въобще не благоволяваше да го чуе, както ти не обръщаш внимание на грубата работа на каналджиите, въпреки че я приемаш за необходима.

Да дресираш едно животно значи да го приучиш да действа в единствената резултатна за него посока. Когато искаш да излезеш от дома си, завиваш през вратата, без да се замисляш. Когато кучето ти иска да спечели своя кокал, то ще извърши изискваните от него действия, защото е наблюдавало малко по малко, че те са най-краткият път към наградата. Въпреки че наглед нямаха никаква връзка с кокала. Това се основава на самия инстинкт, а не на разсъдъка. Така танцьорът води танцьорката по правила на играта, които те самите не знаят. Които са скрит език, какъвто си ти за твоя кон. И не би могъл да ми кажеш точно движенията, които карат коня ти да ти се подчинява.

И тъй като слабостта на варварина се състоеше в това, че искаше преди всичко да смае царицата, инстинктът му бързо го научи, че има само един път, понеже всички други пътища я правеха по-далечна, по-снизходителна и по-разочарована, и той започна да играе с мълчанието. Така тя започваше да го променя по свой начин, като пред шума на брадвата предпочиташе безмълвните поклони.“

Също тъй ми се струваше, че като обграждахме този полюс, който ни принуждаваше да гледаме към него, макар че самонадеяно затвори очи, ние го карахме да играе опасна роля, понеже от нашия прием той получаваше силата на излъчване, присъща на един манастир.

Затова, след като събрах генералите си, им рекох:

— Ще превзема града чрез смайване. Важно е хората от града да ни попитат нещо.

Моите генерали, помъдрели от опит, макар и нищо да не бяха разбрали от думите ми, с различни шумове изразиха одобрение.

Спомних си също и една реплика, която баща ми противопостави на някои, които му възразиха, че хората в големите неща отстъпват само на големи сили:

— Разбира се — беше им отговорил той. — Но вие изобщо не рискувате да си противоречите, тъй като казвате, че една сила е голяма, когато кара силните да отстъпят. Ето обаче един търговец — як, надут, скъперник. Пренася цяло състояние в диаманти, зашити в пояса му. И ето един хилав, беден и съобразителен гърбушко, съвсем непознат за търговеца, който говори език различен от неговия и желае да присвои камъните. Не виждаш ли къде се крие силата, с която той разполага?

— Изобщо не го виждаме — рекоха другите.

— При това — продължи баща ми — хилавият се е приближил до великана и го кани, понеже е горещо, да сподели чая му. И ти не рискуваш нищо, когато носиш скъпоценни камъни, зашити в пояса си, ако споделиш чая на един хилав гърбушко.

— Разбира се, нищо — казаха другите.

— И все пак на раздяла гърбушкото отнася камъните, а търговецът се пука от яд, с намордник дори на юмруците от танца, който другият му е изиграл.

— Какъв танц? — попитаха другите.

— Този на трите зара, издълбани в една кост — отговори баща ми.

После им обясни:

— Работата е там, че играта е по-силна от предмета на играта. Ти, генерале, имаш власт над десет хиляди войници. Войниците държат оръжията. Всички те са солидарни помежду си. И все пак ти ги изпращаш да се вкарват един друг в карцера. Защото не живееш от нещата, а от смисъла на нещата. Когато смисълът на диамантите се състоеше в това да служат за залог на заровете, те изтекоха в джоба на гърбушкото.

Наобиколилите ме генерали все пак се окуражиха:

— Но как ще въздействаш на хората от града, ако отказват да те слушат?

— Ето че любовта ти към думите те кара да вдигаш празен шум. Ако хората понякога са способни да отказват да слушат, къде си видял способни да откажат да чуват?

— Оня, когото се старая да спечеля за моята кауза, може да се прави на глух за изкусителните ми обещания, ако е достатъчно твърд по душа.

— Разбира се, защото ти излизаш наяве! Но ако е чувствителен към определена музика и ти му я изсвириш, той въобще няма да чуе теб, а музиката. И ако се е съсредоточил над някакъв проблем, който го измъчва, и ти му покажеш решението, той е принуден да го приеме. Как искаш да се преструва пред самия себе си, от ненавист или презрение към теб, че продължава да търси? Ако посочиш на играча на някаква игра спасителния удар, който е търсил, без да го открие, ти придобиваш власт над него, понеже той ще ти се подчини, макар да твърди, че не те зачита. Когато някой ти даде това, което търсиш, ти го вземаш. Тази жена търси изгубения си пръстен или дума от някакъв ребус. Подавам й намерения пръстен. Или й подсказвам думата в ребуса. Тя несъмнено може да откаже да приеме от мен едното или другото от прекомерна омраза. Все пак аз придобих власт над нея, понеже я пратих да си седне. Би трябвало да е луда, за да продължи търсенето…

Хората от града все трябва да желаят, да търсят, да пазят, да отглеждат нещо. В противен случай какво биха обградили с крепостни стени? Ако ги издигнеш около маловоден кладенец и аз ти създам езеро извън тях, твоите крепостни стени падат от само себе си, защото са смешни. Ако ги изградиш около някаква тайна и моите войници край стените крещят тайната ти с цяло гърло, твоите крепостни стени също падат, понеже вече няма какво да пазят. Ако ги построиш около един диамант, а отвън аз разпилявам диаманти като чакъл, твоите крепостни стени падат, защото облагодетелствуват единствено бедността ти. И ако ги изградиш около съвършенството на един танц и същия този танц аз танцувам по-добре от теб, ти сам ще ги разрушиш, за да се научиш от мен да танцуваш…

Искам най-напред хората от града просто да ме чуят. После ще ме слушат. Ала безспорно засвиря ли с тръба под стените им, те ще си почиват спокойно по стените и изобщо няма да чуят напразното ми духане. Тъй като ти чуваш само това, което е за теб. И те извисява. Или разрешава някой твой вътрешен спор.

Ще им въздействам, макар да си дават вид, че не ми обръщат внимание. Тъй като голямата истина е, че ти съвсем не съществуваш сам. Не можеш да останеш неизменен в един променящ се свят. Без да те докосвам, мога да ти въздействам, защото искаш или не искаш, аз променям самия твой смисъл и ти не можеш да го понесеш. Ти беше владетел на една тайна, вече няма тайна, твоят смисъл се промени. Тайно заобикалям оня, който танцува и рецитира в уединение, с ехидни зрители, после вдигам завесата: изведнъж танцът му секва.

Продължи ли да танцува, значи е луд.

Твоят смисъл е създаден от смисъла на другите, независимо дали го искаш или не. Твоят вкус е създаден от вкуса на другите, независимо дали го искаш или не. Твоето действие е движение от игра. Стъпка от танц. Аз променям играта или танца и променям действието ти в друго действие.

Изграждаш крепостните си стени заради една игра, сам ще ги разрушиш заради друга.

Защото живееш не от нещата, а от смисъла на нещата.

Ще накажа хората от града в тяхното високомерие, понеже разчитат на своите крепостни стени.

А всъщност единствената ти крепостна стена е могъществото на структурата, която те оформя и на която служиш. Тъй като крепостната стена на кедъра е самата сила на семчицата му, която ще му позволи да се укрепи срещу бурята, сушата и камъните. И после можеш спокойно да я обясниш с кората, ала кората най-напред беше плод на семчицата. Корени, кора, листа и клони са семчица, която е изразила вътрешната си същност. Но зародишът на ечемика има малко сила и ечемикът противопоставя слаба крепостна стена на атаките на времето.

И оня, който е устойчив и добре изграден, е готов да постигне разцвет в едно силово поле съгласно първоначално невидимите му силови линии. Него аз наричам „възхитителна крепостна стена“, защото времето няма да го похаби, а ще го доизгради. Времето е създадено, за да му служи. И не е важно дали изглежда гол.

Кожата на каймана не предпазва нищо, ако животното е мъртво.

Така наблюдавах неприятелския град, скован от циментовата си арматура, и размишлявах за неговата слабост или сила. „Кой от двама ни води играта?“ Опасно е в житно поле да хвърлиш дори едно семе на плевел, защото съществото на плевела е по-силно от съществото на житото и външният вид и броят не са от значение. Семчицата е носител на твоя брой. Трябва да изтече време, за да го пресметнеш.