Цитадела (2 част)

CCII

Моят подарък ще бъде да ти поднеса например Млечния път над града, като ти поговоря за него. Понеже подаръците ми са скромни. Казвал съм ти: „Ето жилищата на хората, разпръснати под звездите.“ Това е вярно. В действителност там, където живееш, ако тръгнеш наляво, намираш обора и магарето си. Надясно — къщата и съпругата. Пред себе си — маслиновата градина. Назад — къщата на съседа. Ето ги посоките на твоите стъпки в смирението на спокойните дни. Ако ти е приятно да узнаеш преживелиците на другиго, за да обогатиш с тях своите — тъй като тогава те придобиват смисъл, — ще почукаш на вратата на своя приятел. И излекуваното му дете е посока за излекуването на твоето дете. И греблото, което му било откраднато през нощта, обогатява нощта с всички крадци с котешки стъпки. И безсънната ти нощ се превръща в бдителност, смъртта на твоя приятел те прави смъртен. Но ако ти доставя удоволствие да консумираш любовта, ти се обръщаш към собствения си дом и се усмихваш за това, че носиш като подарък сърмен плат или нов съд, или парфюм, или каквото и да е, което човек превръща в смях, както подхранваме веселието на огъня зиме, слагайки в него безгласното дърво. И ако на зазоряване те чака работа, тогава ти отиваш малко тромав да събудиш в обора магарето, заспало право, и потупвайки го по шията, го побутваш пред себе си към пътя.

Ако сега просто дишаш, без да си служиш нито с едно, нито с друго, без да се стремиш нито към едно, нито към друго, ти все пак си потопен в един намагнитен пейзаж, където има наклони, призиви, подтици и откази. Където стъпките биха породили у теб различни състояния. Ти притежаваш в невидимото една страна с гори, пустини и градини и макар в настоящия момент сърцето ти да отсъства, ти си част от този церемониал, а не от някой друг.

Ако сега прибавя една посока към твоята империя, понеже ти гледаше напред, назад, наляво и надясно, ако ти открия този свод на катедрала, който ти позволява, в квартала на нищетата, където може би умираш задушен, да получиш душевната нагласа на моряка при досега с морето, ако разгърна едно време, по-бавно от това, което е необходимо за узряването на ръжта и по такъв начин те направя старец на хиляда години или младенец на един час, о, моя човешка ръж под звездите, тогава една нова посока ще се прибави към другите. Ако се обърнеш към любовта, ще отидеш първо да пречистиш сърцето си на прозореца. Ще кажеш на жена си от дъното на този квартал на нищетата, където умираш задушен: „Ето ни сами, ти и аз, под звездите.“ И докато дишаш, ще бъдеш чист. И ще бъдеш знак за живот, като младото растение, поникнало върху пустото плато между гранита и звездите, подобно на пробуждане, и крехко и застрашено, ала натежало от някаква сила, която ще се разпредели през вековете. Ти ще бъдеш брънка от веригата, преизпълнен от твоята роля. Или пък ако приседнеш край огъня на твоя съсед, за да послушаш звука, който издава светът (о, тъй смирен, понеже гласът му ще ти разкаже за съседната къща или за завръщането на някой войник, или за сватбата на някоя девойка), тогава аз ще съм изградил у теб душа, по-способна да приеме тези доверени тайни. Сватбата, нощта, звездите, завръщането на войника, мълчанието ще бъдат за теб нова музика.