Цитадела (2 част)

CLXVI

— Аз — казваше баща ми — съм отговорен за всички действия на всички хора.

— Тези тук обаче — възразяваха му — се държат като страхливци, а онези са предатели. Къде е твоята вина?

— Ако някой се държи като страхливец, това съм аз. И ако някой е предател, това съм аз, който предавам сам себе си.

— Как би могъл да предадеш сам себе си?

— Приемам такъв образ на събитията, според който те се развиват неблагоприятно за мен — отвърна баща ми. — И нося отговорност за този образ, защото аз го налагам. И той става истина. Значи аз обслужвам истината на моя враг.

— А защо би бил страхлив?

— Наричам страхливец — отговори баща ми — този, който, след като е отказал да се движи, открива, че е гол. Страхливец е този, който казва: „Реката ме завлича“, защото в противен случай, щом има мускули, ще плува.

И баща ми обобщи думите си:

— Наричам „страхливец“ и „предател“ всеки, който се оплаква от чуждите грешки или от силата на противника си.

Ала никой не го разбираше.

— Съществуват все пак очевидни неща, за които не сме отговорни…

— Не! — отсече баща ми.

Той хвана един от сътрапезниците си и го побутна към прозореца:

— Каква форма изобразява този облак?

Другият дълго се взира.

— Легнал лъв — рече той накрая.

— Покажи го на останалите.

И баща ми, разделил събранието на две части, бутна първите към прозореца. И всички видяха легналия лъв, който първият свидетел ги накара да разпознаят, като го очерта с пръст.

После баща ми ги нареди настрани и побутна друг към прозореца:

— Каква форма изобразява този облак?

Другият дълго се взира:

— Усмихнато лице — рече той накрая.

— Покажи го на останалите.

И всички видяха усмихнатото лице, което вторият свидетел ги накара да разпознаят, като очерта с пръст.

После баща ми повлече събранието далеч от прозорците.

— Постарайте се да постигнете съгласие за образа, който е приел облакът — каза им той.

Ала те безсмислено си размениха обиди, тъй като усмихнатото лице беше съвсем очевидно за едните, а легналият лъв — за другите.

— Събитията — заговори им баща ми — също нямат форма, освен формата, която ще им придаде творецът. И всички форми са истински заедно.

— Разбираме го за облака — възрази му някой, — но не и за живота… Защото щом изгрее зората на битката и войската ти буди презрение, сравнена със силата на твоя противник, въобще не е в твоя власт да повлияеш върху изхода от битката.

— Безспорно — каза баща ми. — Както облакът се разпростира в пространството, така и събитията се разпростират във времето. Ако искам да моделирам моето лице, имам нужда от време. Няма да променя нищо от това, което трябва да се реши тази вечер, но утрешното дърво ще покълне от моята семчица. И тя съществува днес. Да твориш съвсем не значи да откриеш днешна хитрост, която случайността би скрила за твоята победа. Тя би била без бъдеще. Нито някоя дрога, която ще замаскира болестта, тъй като причината за нея ще остане в сила. Да твориш значи да направиш победата или оздравяването така неизбежни, както е неизбежен растежът на едно дърво.

Ала те все не разбираха:

— Логиката на събитията…

Точно тогава баща ми ги наруга в гнева си:

— Глупци! — извика той. — Скопен добитък! Историци, логици и критици, вие сте червеите по мъртвите и никога няма да схванете нищо от живота.

Той се обърна към първия министър:

— Царят, моят съсед, иска да воюва с нас. Ние обаче въобще не сме подготвени. Творчеството съвсем не се състои в това да си изфабрикувам през деня несъществуващи войски. Би било детинщина. А да си измоделирам такъв цар, мой съсед, който да има нужда от нашата обич.

— Но изобщо не е в моя власт да го моделирам…

— Познавам една певица — отвърна му баща ми — и ще си помисля за нея, ако се уморя от теб. Тя ни пя онази вечер за отчаянието на верен и беден влюбен, който не се осмелява да признае любовта си. Видях главнокомандващия да плаче. Впрочем той е богат, надут до спукване и изнасилва момичетата. Тя беше го превърнала за десет минути в този ангел на невинността, чиито скрупули и мъки той изпитваше в пълна мяра.

— Аз не мога да пея — рече първият министър.